Както никога или както винаги?

Съгласни и неясни

Причините, изглежда, са няколко. Първата е импулсът, който получи темата за климатичните промени и чистата енергия. След като през последните няколко години хора като сър Никълъс Стърн (британският икономист, изчислил ефекта върху икономическото развитие) и Ал Гор (с Нобелова награда за мир) издигнаха зелената вълна на качествено ново ниво, тази година избирането на Барак Обама в САЩ и световната икономическа криза донесоха още плюсове в полето на радетелите за нов път на развитие.

Само за изминалия месец трима от най-големите замърсители извън Протокола от Киото - САЩ, Индия и Китай, обявиха в конкретни числа ангажимента си към промяна на модела. Аргументите на анализатори като McKinsey, че вложенията в нови източници на енергия и в по-висока ефективност ще се изплатят многократно в бъдеще, придобиха нова тежест покрай огромните суми, които много държави инвестираха като лекарство против кризата. Китай стана най-големият инвеститор във вятърна енергия, САЩ посветиха милиарди на възобновяеми източници, енергийна ефективност и електромобили.

Това беше годината, в която Г-8 и Г-20 потвърдиха, че искат да задържат повишението на температурите в рамките на 2 градуса в следващите 40 години. Както в. Financial Times и самият Стърн подчертаха, големият урок от кризата е, че независимо колко малък изглежда рискът, пренебрегването му може да доведе до катастрофални последици. Така истории като климатгейт подхранват обществения дебат, но този на държавно ниво изглежда приключил. Единствената страна, която досега е заявила, че този скандал ще повлияе на форума, е най-големият износител на петрол - Саудитска Арабия.

Втората причина за очакванията от Копенхаген е изтичането на Протокола от Киото през 2012 г. Подготвянето на всеобхватен договор, който да свързва развити, развиващи се и бедни държави в схема за разпределяне на бъдещи емисии и на огромни финансови потоци, е вероятно най-сложното глобално упражнение, предприемано някога. За да бъде изчистено като идея, прието като споразумение и наложено на практика, две години могат да се окажат твърде недостатъчни. Новината, че лидерите на най-големите държави в света ще присъстват на преговорите в датската столица, бе приета като обнадеждаващ сигнал, че се върви към подобно споразумение.

Дни преди започването на срещата обаче шансовете това да се случи в Копенхаген са минимални.

Играта с цифрите

"Не мисля, че ще имаме ясно споразумение за намаляването на емисиите на развитите държави и за действията на развиващите се като Китай", заяви откровено ръководителят на климатичната конвенция към ООН Иво де Боер. Според него максималната надежда е, че ще бъде договорена финансова помощ за най-бедните и политическа карта за споразумение догодина в Мексико.

Тази седмица Китай, Индия, Бразилия и ЮАР отхвърлиха датското предложение за намаляване наполовина на емисиите до 2050 г. и постигане на техния пик през 2020 г. Това остава най-голямото препятствие. Докато Западът е отговорен за нарастването на емисиите до началото на ХХІ в., тези четири развиващи се бурно държави и други като тях ще са източник на огромната част от вредните газове до 2050 г. Китай вероятно ще достигне пика на емисиите си през 2030 г., а Индия - през 2025 г. Всеки опит на развитите да наложат ограничения на развиващите се е разглеждан като нечестна игра, още повече че огромна част от продукцията на тези държави отива към богатите пазари.

Китайците наистина обявиха първата си конкретна мярка - 45% съкращаване на въглеродния си интензитет (количеството CO2 за всяка единица БВП) до 2020 г., но изчисленията на Международната енергийна агенция сочат, че това е очакваното развитие на китайската икономика - със или без Копенхаген. "При очакван ръст от 218% на БВП това означава между 70 и 90% нови емисии спрямо 2005 г.", казва Майкъл Леви, директор на програмата за климатични промени на американския Съвет за външна политика.

Другата голяма неизвестна - САЩ в лицето на Барак Обама, обявиха, че са готови за 14-20% намаление спрямо 2005 г., което е едва между 0 и 7 % спрямо 1990 г - както един бразилски икономист вметна, това е целта, която си поставя град Сао Пауло. При това Белият дом трябва да внимава да не раздразни с обещанията си Сената, където предстои да мине законът за емисиите (все още голямо "ако"). "Моят голям урок от Киото е, че е много важно американската делегация да поддържа връзка със Сената за това, кое е приемливо", каза самият Де Бор преди дни.

Третият удар по започващата конференция дойде от неочаквано място. Япония също смали амбициите си, като обеща 15% намаление до 2020 г., но също спрямо 2005 г. В сравнение с обещаното по изтичащия Протокол от Киото Токио ще намали за периода 2012 - 2020 г. само 2% над 1990 г.

Самота за ЕС, грижи за България

На този фон ЕС остава самотен. Двайсет и седемте дори се ангажираха да увеличат с една трета предложението си и да сложат на масата до 30% намаляване на емисиите спрямо 1990 г., ако останалите държави "влязат" с достатъчно сериозни предложения, които да променят обичайната им практика. За такова например Брюксел би счел още между 15 и 30% свиване на въглеродния интезитет на Китай. Това не изглежда вече особено вероятно. Нещо повече - ако в Копенхаген или в Мексико догодина бъде постигнато споразумение, в него като базова година може да е заложена именно 2005 г.

Това е лоша новина за България и за т.нар. източен блок, в който влизат новите страни - членки на ЕС, и страни от бившия СССР. София вече има един такъв ангажимент - според договорения в ЕС пакет "Енергетика-климат" през 2012 г. българската индустрия и енергетика ще получат с 21% по-малко емисионни квоти спрямо първата година като член - 2007 г. Този сериозен удар България досега се надяваше да компенсира на глобално ниво - с продажбата на излишъка спрямо 1990 г., когато индустрията й бълваше много повече замърсяване. Ако двете - европейското и световното, изисквания се припокрият, източният блок (вкл. Русия и Украйна) остава само с надеждата за прехвърляне на досега непродадените квоти за след 2012 г. - т.нар. банкиране. България има близо 200 млн. т такива квоти - почти 1 млрд. евро по днешни цени. Предвид неуспешното им ползване досега (нямаме продаден нито тон) не сме в силна преговорна позиция. Новите страни членки ще получат облаги вътре в самия ЕС (виж карето), но за сметка на това ще внасят средства в световен фонд за подпомагане на най-бедните държави.

Пари на масата, а план?

Този фонд всъщност е едно от нещата, за които вероятно ще се постигне съгласие в Копенхаген. Целта е в него първоначално да влизат около 10 млрд. долара годишно. Колко ще дава България не е ясно, защото ЕС настоява държавите членки да предложат доброволен размер за първоначално финансиране. "Полша смята, че начинът, по който това ще става, трябва да зависи от възможностите спрямо БВП", бе категоричен Дариус Дубка от Центъра за международни отношения във Варшава. Пред "Капитал" той нарече разпределението на тези вноски червена линия за Полша, която обичайно е водещата страна за позицията на новите - членки в ЕС.

Ако 27 държави се разбират трудно, разговор между 192 звучи направо невъзможно. Обсъжданите теми обаче са толкова много, че успех за Копенхаген би било дори ако преговорните точки се намалят до един лист и се подкрепят с пътна карта за срещата в Мексико. Това няма да направи тази среща второто Киото, но и няма да я остави в историята като срещата след климатгейт.

Автор : Ася Колева Преглед на оригинала