Фани Попова-Мутафова отвъд легендите

Очевидно за авторите, в чиято искреност не се съмнявам, над писателката е извършен жесток погром, причините за който, без да са назовани конкретно, се съдържат в желанието на група дирижирани примитиви да унищожат българския елит.

В този разпит са ползвани много цитати, основна тъкан и на книгата на Благовеста Касабова.

Освен биографията, засегнати са и ранни творби на писателката, които не са били предмет на политически нападки.

В същата тоналност е и книгата на Благовеста Касабова "Наказание без престъпление" (изд. Лексикон, 2020 г.), която още в заглавието дава категоричен отговор, че над писателката е извършена морална екзекуция.

Струва ми се, че филмът следва хронологичния биографичен разказ на Касабова, ползвайки цели части от него, като повтаря до голяма степен не само структурата на книгата, но и нейните слабости. И двете творби съдържат съзнателни и несъзнателни неточности. Първите възприемам като желание да се подсили мъченическия образ на писателката, а вторите, като недостатъчно вникване не само във фактите, а и в причинно-следствените връзки между тях. Една от тези неточности е свързана с присъдата на Попова-Мутафова. Осъдена на 7 години затвор за "фашизъм" и "великобългарски шовинизъм", според Касабова Попова-Мутафова е прекарала три години в затвора, във филма се говори за 11 месеца, докато документи от Държавна агенция "Архиви" сочат, че е била освободена след 5 месеца, още преди процеса и преди присъдата, след което е била помилвана.

Писмено нареждане на председателя на Шести състав на Народния съд до директора на Софийския централен затвор за пускане на свобода на подсъдимата Фани Попова-Мутафова, поради замяна на мярката за неотклонение Източник: https://archives.bg/

Това не променя, разбира се, същността на фактите. Да, вярно е, че Фани Попова-Мутафова е претърпяла репресии. Изключена е за дълъг период от СБП, а книгите ѝ влизат през същия период в забранителен списък. Репресиите срещу нея се изразяват преди всичко в остракизъм - за близо 15 години тя е забравена като автор.

Това е тежък удар за един писател и за съжаление Попова-Мутафова не е единственият български автор, който е бил забраняван, съден и остракиран. При различни политически режими.

И в двата разказа се губят, обаче, цели периоди от живота ѝ или са сведени до неутрална информация. Особено недоизяснен остава периодът от 1940-1944 г., който именно е причина за изпитанията, на които е подложена Попова - Мутафова. Това "стесняване", според мен, е извършено съзнателно, за да защити по- лесно тезата "наказание без престъпление"

Напълно съзнавам творческата свобода на всеки да изразява своите симпатии и антипатии, да харесва или да не харесва конкретни исторически личности и да пресъздава субективно това в художествена форма, както намери за добре. В случая с филма "Малката маркиза" и с книгата "Наказание без престъпление", обаче, става въпрос за документални произведения, в които изискването за фактологическа точност и изчерпателност са задължителни. Поради което ще си позволя да разширя обема на тяхното изследване с нецитирани или премълчани от авторите материали и факти, тъй като смятам, че личности като Фани Попова-Мутафова заслужават това, както и че нейният авторитет може да понесе тежестта не само на заслугите, но и на фаталните ѝ заблуди и грешки.

Бракът по любов между идеология и литература

Връзката между идеология и литература е тема, която и днес заема важно място в дебата за ролята на писателя. Всъщност рядко се случва сериозна литература да не встъпи в брак с някоя идеология. Но при Фани Попова-Мутафова този брак не е нито по сметка, нито по принуда, той е по любов.

В блестящия си научен труд "Историография и литература" (том първи, изд. "Просвета," 2011 г.) проф. Албена Хранова (цитирана бегло във филма) посвещава около 100 страници на писателката, които, според мен, са най-задълбоченият анализ на нейната идеология, върху която е изградено цялото ѝ творчество без изключение. Хранова не се колебае да назове тази идеология: това е фашизъм в чистия му вид. При това при Мутафова, както показва анализът на проф. Хранова, не става дума за отделни елементи на фашистка идеология, а за цялата нейна тъкан с всички подробности: политическата мисъл, в която основна е сакрализацията на националния интерес като върховна добродетел и цел на политическия ред, култът към водача, който е спасител, завоевател и носител на героичната идея за завладяване в името на нацията (в романите това са Асеновци, а в реалния живот цар Борис Трети, когото тя първа нарича "велик обединител", заради завладяването на Македония и Северна Гърция, сравнявайки го със Симеон Велики и Цар Асен Втори), но също така и цялата социална система на фашизма с отредената в нея роля на жената, която Попова-Мутафова заимства от Третия райх във всички подробности и предлага за следване ("Новата българка"). Извън романите си, Попова-Мутафова, която се изявява и като активен публицист, е пределно ясна, за да не остави никакво съмнение за коя идеология става дума. Ето няколко откъса от "Новата българка" - излезлият през 1942 г. сборник с нейни публикации от периодичния печат:

"В Германия образът на Хитлер надхвръкна границите на държавата и стана символ на оня ренесанс на Духа, за който отдавна жадуваше цялото човечество, огънало се под вековните заблуди на юдейските си поробители, очакващо нов месия, който да му възвести идването на един по-добър, по-щастлив, по-радостен свят."

"Последните остатъци на плутократична, демо-либерална Европа не се стесняват да прибягват до най-долните оръжия, за да запазят власт в ръцете си до края на великата борба. Може би с последната и безумна надежда: да дочакат завръщането на Старото и Отреченото" (стр. 5).

"Новото, това е освобождението на арийския свят от отровата на юдейството... Борба срещу всички фактори, които способствуват за намаление на раждаемостта!... Морална подготовка на българското момиче за осъзнаване неговия върховен дълг към род и родина...

Скъсване с всички изкуствено насадени идеи на демолибералните и плутократически системи, които изкарваха жената из семейството, обещавайки ѝ някаква привидна, антиприродна еманципация" (стр. 24-25).

"Безбройните романи на разните библиотеки, масово четени от нашите жени, даваха предимно книги от еврейски или пораженски автори като Ст. Цвайг, Вики Баум, Дюамел, Ирена Немировска, Васерман и Ремарк, които посаждаха у българката интернационален, пасифистичен и дефестичен дух"(стр. 32)

Терминът "фашизъм" обикновено предизвиква силна уртикария у защитниците на Попова-Мутафова. Най-често му се противопоставят с елементарните обяснения като "какво е фашизъм и имал ли е почва у нас" (цитират си препратки към партията на Мусолини) или се цитира "антикомунистическия" призив (използван както от Хитлер, така и от Попова-Мутафова), че "без Германия Европа ще стане болшевишка".

Ще припомня дефиницията на ООН за фашизма като "политическа, авторитарна система, която асоциира популизъм, национализъм и авторитаризъм в името на един върховен колективен идеал", както и подробната статия в най-влиятелната и авторитетна френска енциклопедия Универсалис, в която точно са очертани параметрите и характеристиките на фашистката идеология по отношение на политическата мисъл, на организацията и структурата на обществото, на принципа "Един народ, една държава, един водач". Всички елементи на тази идеология са формулирани ясно от Попова-Мутафова във визията ѝ за "нова България" като антипод и враг на либералната държава:

"Нека бъдем наясно. Поклонници на Чърчил и на Блум, звенари, интегралисти, пораженци, пладняри, антихитлеристи, покровители на еврейството и привърженици на плутокрациите, утопични сектанти и разрушители не могат да редят Нова България" ("Новата българка", стр. 48).

"Смятаме тези дълги редици от цитати за уместни, даже належащо необходими - пише Албена Хранова - с оглед на факта, че през последното десетилетие личният фашизъм на Фани Попова-Мутафова все по-последователно не се цитира, не се формулира или пък се изразява чрез ред трогателни евфемизми."

Тези "дълги редици от цитати" е трябвало да бъдат не само прочетени от сценаристите и режисьорите, но и включени във филма. Защото е очевидно, че зад занимателните рицарско-воеводски-дворцови истории в тях прозира нещо, което далеч надхвърля рамките на авантюристичния жанр или на патриотичния художествено-исторически разказ за славни български царе.

Политическото досие на Фани Попова-Мутафова

Това е вторият голям проблем и на филма, и на книгата, защото това досие е представено крайно селективно и се съсредоточава главно върху доносите, писани срещу нея в един период, през който тази практика е поголовно прилагана към почти всички интелектуалци в България, включително между самите тях.

Попова-Мутафова, обаче, не е съдена заради тези доноси, а заради съвсем конкретно доказани факти, премълчани както във филма, така и в книгата.

И в двете бегло се споменава за участието ѝ в някакъв Европейски писателски съюз, но темата бързо се отхвърля като горещ картоф.

"Това не беше прогермански съюз - твърди невинно писателката, - а място за срещи на писатели."

Истината е обаче доста по-различна и с определена тежест.

През 1941 година д-р Йозеф Гьобелс, чието име умишлено се избягва, както от сценаристите на филма, така и от Касабова в книгата ѝ, решава да създаде нова организация в пределите на Райха и неговите съюзници: Европейски писателски съюз. В системата на ръководеното от него Министерство на пропагандата се предвиждат такива съюзи също на музиканти, на художници, на кинодейци. Целта е да се уеднаквят идеологическите критерии в изкуството и културата, за да се ликвидират декадентските англосаксонски и еврейски влияния и да се унищожи всеки опит за отклонение от идеологията и политиката на "новия ред". Третият райх вече отдавна е санкционирал в своите предели вредното, "гнило" изкуство и литература, изгаряйки и забранявайки книги, картини, музикални произведения, както и физически репресирайки авторите им. Според Гьобелс, тази чистка трябва да обхване цяла Европа. Световното изложение в Париж от 1937 г. е последната масова проява на демонстрация на "декадентство". Там в испанския павилион е изложена смразяващата фреска на Пикасо "Герника", лична обида към сътрудничеството на двамата диктатори Хитлер-Франко и на мисията на немската дивизия "Кондор".

Към писателите на държавите - съюзници след 1941 г. на Райха са адресирани покани да участват в основаването на този съюз. С организацията в България се заема Попова-Мутафова, която вече е изразила своите симпатии към нацистка Германия. Тя отправя многократни покани както към председателя на Съюза на писателите Стоян Чилингиров, така и към отделни членове като Елин Пелин, Кирил Христов, Елисавета Багряна, Балабанов и други. Никой от тях не приема да участва в това подозрително начинание, въпреки че то предлага триседмично пътуване с луксозен влак, спирки във Виена, Залцбург, Бон, Франкфурт, Мюнхен, Кьолн, престой в луксозни хотели, пищни вечери, посещения на оперни представления, реферати, концерти, изложби, лична среща с Гьобелс в Берлин и участие в голям учредителен конгрес във Ваймар с подписване на съвместна декларация. Балабанов се оправдава със заболяване, а Багряна предпочита да напише лично писмо до организаторите, в което заявява, че благодари за честта да бъде поканена, но по "морални и лични причини" отказва да участва в основаването на този съюз.

Попова-Мутафова заминава сама, взима участие във всички събития и подписва общата декларация. След връщането си помества подробна статия във в. "Зора" .Тя цитира части от "блескавото слово на д-р Гьобелс", който призовава днешната европейска интелигенция "да бъде с идеите на новото време". Попова-Мутафова е поканена да говори и по германското радио, след което многократно участва и в предавания на радио станцията Донау (Бавария).

Йозеф Гьобелс на срещата с писателите от страните-съюзници на Райха във Ваймар през 1941 г. Фани Попова-Мутафова е единствената българска представителка там Източник: Sueddeutsche Zeitung Photo / Alamy Stock Photo Преглед на оригинала

След завръщането си писателката се опитва да основе секция на новосъздадения съюз, но се натъква на неразбираема, според нея, съпротива в средите на писателите. Секцията в края на краищата включва самата нея, съпруга ѝ Чавдар Мутафов и Гаврийски. Адресът е на собствения ѝ дом.

През 1942 г. двойката Попова-Мутафов участват в нова такава среща, организирана от Гьобелс, а писателката се впуска в активна обществено-политическа дейност, като публикува цитираната вече книга "Новата българка", изнася сказки за националсоциализма, организира изложба на немската книга, на която са представени трудовете на Хитлер, Мусолини и Гьобелс, многократно пътува до Виена и Германия и всъщност става основен емисар и носител на идеята на д-р Гьобелс. Може да се каже, че е една от най-активните деятелките на новото сдружение. Заради тази своя дейност през 1942 г. получава Ваймарската награда на Министерството на пропагандата на Райха и възможността една от книгите ѝ да бъде преведена. Тя избира именно "Иван Асен II", в която смята, че най-добре са претворени идеите за "велика България". Романът е преведен от Божана Благоева и е предложен (от Берлин) на авторитетното виенско издателство "Жолнай" (Zsolnay). Издателството отказва да издаде романа и през 1944 г. той е публикуван от берлинското Bishoff Verlag, което същата година преустановява дейността си. (През 50-те години то започва наново дейност в Западен Берлин, като издава вече само религиозна литература.)

Ролята на Европейския писателски съюз на Гьобелс и на неговите учредители отдавна е разобличена в рамките на европейското тълкуване на тази инициатива. На нея е посветена обширна студия на Франк-Рутгер Хаусман "Колаборационистите във Ваймар", в която срещата е наречена "срамно колаборационистко сборище, опетнило името на писателя".

Историята с този колаборационизъм не е забравена и във Франция. За пример мога да дам статията в авторитетното списание L'OBS "Влакът на позора", в която се разказват последиците от срамната инициатива за френските писатели, участвали в нея. Робер Бразийак е съден за колаборационизъм и нацизъм (той участва и в пронацистката организация "Франс аксион" и активно пише пропагандни материали). Неговият процес на 19 януари 1945 г. трае шест часа, той е осъден на смърт. Петицията за негово помилване е отхвърлена от генерал Дьо Гол. Друг участник в групата, Дрийо Ла Рошел се самоубива, Рамон Фернандез се отравя с метилов алкохол, а останалите четирима емигрират от Франция и потъват в забвение.

Датският писател Бьорген е изключен от всички литературни и културни сдружения и институции в Дания, а творчеството му е практически забранено, той емигрира в Канада. Подобна е съдбата също на унгарците Сабо и Нюйро, както и на участниците от Хърватия, от Белгия, Словакия и Нидерландия.

Процес в Норвегия не отминава и световноизвестния Кнут Хамсун, получил Нобелова награда през 1920 г. Той става член на норвежката нацистка партия Насионал Самлинг, приет е през 1943 г. от Хитлер и на тази среща се отказва от Нобеловата награда и връчва медала си на д-р Гьобелс. След войната неговият авторитет в родината му е сринат, той дълго не е издаван, даден е под съд, след това е обявен за слабоумен, през 1948 г. е осъден на глоба от 325 хиляди датски крони за колаборация с Третия райх. Умира през 1952 г. в институция за душевно болни.

На фона на тези реални и морално-обществени присъди над писателите-колаборационисти в Германия, Франция, Дания, Швеция, Унгария, Хърватия, Словакия, съдът над Фани Попова-Мутафова изглежда почти като формално задължение на българската държава към ангажиментите към съюзниците .

Освен заради участието си във Ваймарската акция на д-р Гьобелс, Попова-Мутафова е обвинена също заради членството си в практически всички ултранационалистически организации като СБНЛ, "Ратник", "Отец Паисий" и "Българска орда", както и за радиопредавания по баварското радио "Донау". Нека само напомня, че правителството на Богдан Филов осъжда задочно на смърт на 28 април 1943 г. Влада Карастоянова, дъщеря на двукратния премиер на Фердинанд Рачо Петров, заради нейни антигермански изявления (дело № 314 на Софийски военно-полеви съд) по радио БиБиСи и че Карастоянова никога впоследствие не е реабилитирана от комунистическия режим.

Най-големият въпрос обаче, на който не отговарят нито филмът, нито книгата, е каква е причината за

Реабилитацията на Попова-Мутафова от комунистическия режим

По-горе приведените факти сочат, че от 1962 нататък до 1989 г. Фани Попова-Мутафова е може би най-тиражният автор в комунистическа България. След като е вдигнато "табуто" над нейните книги, до 1989 г. романите ѝ са многократно издавани в тиражи над сто хиляди (бройките са посочени в самите издания, каквато е практиката до 1989 г.), като рекорд е постигнат през 1987 г. с "Боянският майстор ("Български писател") в 200 212 екземпляра. Ако първото ѝ преиздаване през 1962 г. "Дъщерята на Калояна" (изд."Български писател") е в 50000 екземпляра, то след това цифрите стават просто шеметни: петото издание на "Дъщерята на Калояна" (изд. "Отечествен фронт" от 1981 г.) е в 110 000 екземпляра, "Солунският чудотворец" (изд."Български писател", април 1989 г.) -100 000 екземпляра, за да се стигне до 200 хиляди за отделни романи от "Асеновци".

От 1962 нататък до 1989 г. Фани Попова-Мутафова е може би най-тиражираният автор у нас. Рекорд е постигнат през 1987 г. с "Боянският майстор" (изд. "Български писател"), отпечатан в 200 212 екземпляра Преглед на оригинала

Няма българско издателство за литература от времето на развития социализъм, което да не я е издавало ("Народна култура", "Български писател", "Отечествен фронт", "Народна младеж", "Христо Г. Данов", дано не забравя някое).

Възстановено е и нейното членство в Съюза на българските писатели (1963 г.), където кандидатурата на всеки нов член се одобрява в съответния отдел в ЦК на БКП. Преиздаването на нейните великобългарски романи, започнало през 1962 г., продължава и след нейната смърт през 1977 г. до самия край на комунистическия режим. Това обстоятелство сочи достатъчно красноречиво, че не става въпрос за акт на лична почит и реабилитация, а за причини от друг характер.

"Малката маркиза" и "Наказание без престъпление" не дават отговор кои са тези причини. Опитват се да ни внушат, че невероятният талант на писателката, чието перо е спряло повече от 20 години, е поставил със закъснение на колене партийните функционери и те са се подчинили на необходимостта на българската литература от нейните книги.

Такава необходимост действително се появила след 1960 г., но тя се крие другаде. Тя е обосновано развита от Албена Хранова в нейната статия "Комунистическият национализъм" от февруари 2012 г.

Новото поколение партийни ръководители като Тодор Живков и създадената около него групировка на "напредничави" комунисти приема в своята идеология националистическото третиране на историята на българската държава, търсейки свое индивидуално място в комунистическата констелация на съветския режим. Постепенно термините "великобългарски шовинизъм", "империализъм" и прочее отпадат от употреба и невидимо изчистват и понятието "фашизъм", в което дотогава са били органично включени. Внимателно идеологическият канон заменя тези понятия с термина "патриотизъм" и съответно намалява критиката, а в един момент дори напълно я премахва от идеологическата лексика, с която е била дамгосвана литературната дейност на Фани Попова-Мутафова.

Книгите ѝ стават готова платформа, върху която доктрината от 1960 г. може да стъпи, за да защити държавническото официализиране на национализма. Тази платформа има смущаващи сходства с идеологията на "великобългарския шовинизъм и фашизъм", заради които Попова-Мутафова формално е съдена.

Напълно естествено в този контекст е да се използват писаните в началото на 40-те години и малко преди това програмно-националистически романи на Попова-Мутафова, които вече са готов продукт. Е, налагат се и някои промени, тълкувани днес от апологетите на Попова-Мутафова като намеса в нейното сакрално творчество. Проф. Албена Хранова е една от малкото, които са си дали труда да направят сравнение между първите и вторите версии, като анализът обхваща близо 9000 страници. Нейното заключение е, че в някои случаи е "налят още национализъм" във вече готовата матрица или че в най-добрия случай смисълът не е променен:

"Всички поправки в целостта си просто възпроизвеждат десния междувоенен национализъм с дата 1960-те и нататък. Въпросът обаче не е толкова в това дали Фани Попова-Мутафова е успяла да излъже комунистическата държава, колкото в това дали същата комунистическа държава всъщност иска от нея премахването на десния национализъм, при положение че в поправките си от 1960-те нататък авторката не само го запазва, но и на места доста осезателно го усилва. Да припомним, че все пак това е същото десетилетие, което (дори на равнище партиен пленум) връща национализма в качеството му на ясно официализирана политическа идеология." (Албена Хранова)

Фани Попова-Мутафова като писателка

Тя е голяма писателка, защото за период от 16 години (от 1927 г. до 1943 г.) написва 35 книги, част от тях романи от над 500 страници. Невероятното трудолюбие и продуктивност на Фани Попова-Мутафова неслучайно е направило впечатление на нейните литературни колеги още през 30-те години на ХХ в. Лично аз нямам нужда да чета похвалите за нея от Кирил Христов. Просто защото всичко писано през този период минава през една политическа парадигма, която не е мерило за литература.

И най-бегъл прочит показва, че Фани Попова е изследвала Средновековието, включително неговата среда, семантика, етнография, персонажи, език. Учудващо е обаче, че докато в европейското възприятие Ренесансът е носител на новата идейност, морал, етика и естетика, а Средновековието служи за мрачен фон на трагични, любовно-романтични истории, при Попова-Мутафова има определена инверсия на ценности: основополагащо и най-важно е военната мощ, а не любовта. Добрият владетел се измерва с мащабите на завладените от него територии, а не с неговата справедливост; етиката е подчинена на завоевателския дух, основен идеал е велика България, в негово име са позволени интриги, предателства и дори коварни убийства. Поради това (а не заради някакви феминистични идеи) Мария е по-скоро воин отколкото красива българска мома, а пример за българите е цар Калоян - Иваница, както заради териториалните му завоевания, така и заради неговата жестокост. Храбростта в боя е висша добродетел, любовта е причудлива природна необходимост, която обаче трябва да бъде подчинена на дълга (завладяването на нови територии!) до степен в името на този дълг да бъде извършено най-коварно престъпление (Мария е готова да отрови мъжа си, император Анри Фландърски, когото твърди, че обича, заради няколко нови територии към българското царство).

Попова-Мутафова е не само изключително работлива, но и способна писателка. Успява да разкаже историята на Мария Калоянова на цели 500 страници, които запълва с батални и ловни сцени, с описания на дворцови тържества, с десетки персонажи, всеки един представен с облеклото и особеностите му. Тук-там между славните рицари, български войводи, неустрашими войни, царици, принцеси и княгини се мярка и по някой обикновен човек, българин или латинец, необходим на авторката, за да изрази той възхищението си от владетеля, да му благодари за някоя дребна милост или да падне от любов в калта пред него, както се полага в социалната йерархия на писателката.

Занимателното четиво е насочено преди всичко към дворците и палатите, описани с етнографско усърдие. Очаквано, при толкова обемен исторически материал, стават и някои неизбежни грешки. Като тази, че Борил играе на шах (дошъл два века по-късно в Европа), а Теодора и придворните дами играят на играта с карти "31" (появила се през 18 век). Радул и Мария на свой ред си разменят сгънати на четири листчета с любовни бележки, изпреварвайки времето на хартията в България също с около три-четири века.

Преглед на оригинала

Несъмнено романите на Попова-Мутафова могат да бъдат четени и като рицарски, авантюристични четива. Точно така ги е възприел и един немски читател. През 1967 година 26-годишният тогава германски славист Детлеф Кулман, по-късно генерален директор на Държавната библиотека в Байерн, подготвя своята дисертация върху съвременния български роман със сюжети от Средновековието и прочита на български четирилогията на Попова-Мутафова. Той е впечатлен от нейната ерудиция, а също така и от психологическата разработка на женските образи. Не знае нищо особено обаче за историята на България, поради което тази литература му се вижда като романтичен отглас на написаното през 19 век от Уолтър Скот, с когото сравнява Попова-Мутафова. (Detlef Kulman, Das Bild des Bulgarischen Mittelalters in der neu Bulgarishen Erzählitteratur, Verlag Otto Sagner, München, 1968)

Такъв прочит е дълбока заблуда, защото в България нейните романи са имали друго предназначение, както непосредствено след написването им, така и 20 години по-късно, когато отново са сложени на лавиците на книжарниците от режима на Тодор Живков. Това е формулирано многократно от самата писателка , която напълно съзнателно е вложила определена идеология, както в избора на сюжети, така и в тяхното литературно пресъздаване.

2022 година е свързана с 120-годишнината на писателката. Дали наблюдаваният ажиотаж около нея напоследък отговаря на читателския интерес е съществен въпрос. Бърза справка сочи, че след 10 ноември 1989 г. тя е издадена един единствен път през 2015 г. от издателство "Унискорп" (четирилогията "Асеновци"), като екземплярите от този четирицифрен тираж се продават и до днес, пет години по-късно, от книжни сайтове. Издателство "Еделвайс", известно с предпочитания към книги с тематика от Третия райх, е издало и сборника есета и статии "Новата българка" (2020 г.)

Филмът "Малката маркиза" и книгата "Наказание без престъпление" са част от опитите тя да бъде превърната в политическа икона на антикомунизма. Безкритичното отношение обаче към историческия контекст на едно сложно и много натоварено с идеология време не дава пълна картина на епохата, не обяснява съдбата на Попова-Мутафова, нито отговаря на противоречивите въпроси за последователното използване на творчеството ѝ от два привидно отричащи се един друг режима, чиято идеологическа платформа на крайния национализъм е същата, на която стъпва цялото творчество на Фани Попова-Мутафова. Послания от такъв характер не са убедителни и не са път към творчеството на писателката.

Несъмнено занимателната страна на сюжетите на Фани Попова-Мутафова, разказваческото ѝ умение, способността да вникне в детайлите могат да привлекат и днес внимание на определена читателска аудитория, каквото в момента не се забелязва, както сочат данните от продажбите на нейни книги в наше време.

Един ден нейните романи може би ще се четат като прозата на Уолтър Скот. Това би могло да бъде второто прераждане на Фани Попова-Мутафова. Но то не минава през обявяването ѝ за политическа икона на антикомунизма. Защото не отговаря на истината за нея.