Подкаст | Д-р Панчо Георгиев: От швейцарски лекар, през McKinsey до българското съвременно изкуство

На тема здраве и здравеопазване:"Всеки от нас поема отговорност за това как живеем и това после има някакви последствия."

Трите най-крещящи проблема в здравеопазването на глобално ниво според Панчо са:

(3) иновацията, конкретно в посока дигитализация, където здравеопазването значително изостава от много други сектори.

На тема проблемите на българското здравеопазване: Просто казано, хората тук са по-болни и по-стари от колкото на други места.

Макар да не е работил в България, Панчо вижда няколко отежняващи локални проблема тук конкретно със здравето: на първо място фактът, че имаме едно население, което не е много здраво и същевременно застаряващо. На второ място, в България има много инфраструктура, особено болници, а съвременните системи се ориентират все повече към амбулантна медицина и превенция. Обобщено, българското население има нужда да се погрижи малко повече за себе си предварително, а не да чака да стигне до болницата.

От разговор за здраве, превключваме скоростите и се хвърляме в една тотално несвързана тема - българско съвременно изкуство и доза архитектура.

"От дете най-много съм обичал да прекарвам време в България. Предполагам, че това е свъзано с баба ми, която беше патриотка и въпреки обстоятелствата на времето, винаги ми е разказвала за красотата на страната, за хората, за събитията."

От години Панчо си "търси белята", с други думи търси начини да бъде въвлечен под някаква форма с България. Така се ражда и ДОТ, или Градски дом или Urban Residence - една сграда, която престои да отвори врати в близко бъдеще и с която Панчо, никога неживял в България, символично забожда един виртуален флаг на пъпа на стара София - малък апартхотел, с 11 апартамента, един ресторант и едно пространство за изкуство, в което Панчо и жена му искат да споделят любовта си към съвременното българско изкуство с други хора.

"Решихме заедно с жена ми, че бихме искали да допринесем нещо и ние към красотата на България. Нещо, което в малък мащаб ще позволи на хора, които минават през София да изпитат красотата на града, на хората, на изкуството."

Говорим за началото на колекцията от съвременни български автори на семейство Георгиеви, а Панчо споменава Светлин Русев, Недко Солаков, Правдолюб Иванов, Лъчезар Георгиев, Мартина Вачева, Стефан Николаев, който живее в Париж и други автори. До момента просто колекционират неща, които харесват и които са ги провокирали. През последните 6-7 години се фокусират 95% на българско изкуство и осъзнават, че малко по-дългосрочно има смисъл да се подходи по-структурирано към това, което правят. ДОТ е може би едно добро начало.

"Голяма част от най-доброто българско изкуство се купува в чужбина, което е супер, но мислим, че имаме тук една задача да се стремим да подсигурим, че част от тези страхотни творби остават в България и в един момент ще могат да се видят в България."

Освен за текущия проект, който е пред откриване, Панчо дръзва да сподели цели 3 от дългия си списък с мечти за България, за които се надява някой ден да намери сподвижници и да осъществи. Какви са тези мечти може да чуете в подкаста.

Целия транскрипт на разговора може да прочетете по-долу в статията.

"Истинско самочувствие и истинска гордост са емоции, които спред мен са изключително важни за едно общество."

За да мислиш дългосрочно за мястото, където си и където са ти корените, трябва да имаш самочувствието и гордостта за това място и да вярваш, че това място има бъдеще. Без това е много трудно хората да вярват в бъдещето и без това е много трудно нещата да се правят "като хората".

"И започнах на всички мои приятели, които са българи или не са българи да им говоря за хубавите неща в България, а от тях има безкрайно много."

Топ 3+1 на България според Панчо: природата, кухнята, културата и хората.

На финала, мечтата за България през 2050 година. Мечтата за България според Панчо зависи от всеки един българин, който е в България, всеки със собствените си мечти и труд. А хората като него, които са отвън или частично в България или пътуват напред-назад той вижда в ролята да могат да създадат някакви импулси и идеи. Естествено, че България има огромен потенциал и може и трябва да играе една много важна роля в Европа според Панчо. Има почва за много неща - туризъм, култура, технологии. Имаме страхотни млади хора с добро образование, които отрастват в един глобален свят и са част от една европейска общност, една глобална общност, която им дава страшно много възможности за развитие и това е върху една база на една прекрасна природа и една прекрасна стара култура. Какво хората ще изберат, към къде искат да доведат държавата опира до мечтите на тези, които постоянно живеят там и ще го развият.

И така, на София З предстои нещо ново и вълнуващо, скоро...

А аз оставам с мечтата за една красива сграда някъде в Борисовата градина, в която да виждаме всичките творци, които в момента творят. За какво говоря ли? Ами включете подкаста и ще разберете.

НЕУМОРИМИТЕ е подкаст на Милена Иванова, създаден в партньорство с "Капитал": една мечта за това, какво може да сме ние, каква може да е България благодарение и поради нас. НЕУМОРИМИТЕ е подкаст, в който ще чуете истории - през разговори с най-обикновени българи, пръснати по цял свят - прескочили безброй препятствия по пътя си, успели и успяващи. През споделените истории НЕУМОРИМИТЕ е един разказ за България - такава, каквато е, и такава, каквато може да е. Защото всички ние сме България, без значение къде сме.

Удоволствие за мен е да ви представя Д-р Панчо Георгиев, старши партньор в McKinsey, базиран в Дубай, оглавява практиката на фирмата в сферата на здравеопазване и здравни услуги. Ако слушате редовно НЕУМОРИМИТЕ, сигурно сте забелязали, че напоследък много ми върви на доктори. От 10 гости до тук, 4 са с докторски титли - Панчо също е доктор, но не на науката, а на медицината. Завършил медицина, има докторат по молекулярна биология, 3 години прави научни изследвания с фокус на имунология на черния дроб. В началото на кариерата си практикува като хирург в Швейцария, с фокус на абдоминална хирургия и трансплантация, но в един момент прави рязък завой и се озовава от страната на бизнеса.

От години Панчо си търси белята, ако мога така да кажа... майтапа на страна, но от години той търси начини да бъде въвлечен под някаква форма с България - разглежда и премисля дузина бизнес идеи и каузи, поради личният му интерес в сферата на изкуството, той и съпругата му вече имат респектираща колекция от български съвременни автори. А в момента довършва проект в централна София, за който със сигурност ще ни разкаже днес.

И така, добре дошъл в подкаста НЕУМОРИМИТЕ и благодаря, че прие поканата и споделяш с мен и слушателите от твоето така ценно време!

Здрасти, Милена. Много се радвам, че имаме тази възможност днес да си поговорим и сигурно ще разкажа малко и за белите, които си търся в България.

Ами да започнем всъщност от личната ти история. Аз нарисувах едни много груби щрихи, ние от много скоро се познаваме. Благодарности на Алек Петров, който ни запозна. Реши, че ще си много интересен за слушателите на НЕУМОРИМИТЕ. Та, разкажи ни за твоя път от това раждане в България и до днес.

Ами добре. Роден съм в България, 1974 година. Родителите ми навремето решиха да заминем като семейство в Швейцария поради обстоятелствата навремето в България. Семейството на баща ми беше от Македония, така че имахме възможност с Югославския паспорт да пътуваме до България през лятото и да посещаваме страната, роднини, приятели също преди 1989 година, което ми даде възможност да опозная България каквато беше тогава, и като дете. Но, нали роден съм 1974 година март, декември месец заминаваме за Цюрих, бях на 9 месеца, където прекарах по-голямата част от живота си. В известен смисъл често си мисля, че имах щастието да отрасна в една прекрасна страна и в една прекрасна среда. Швейцария за мен до ден днешен е един страхотен пример за това какво може да се постигне с дългосрочно мислене, с компромиси в обществото, хората заедно като работят, и може би не на последно място с едно доста полезно самочувствие, което швейцарците го имат. Може би от там също се научих, че страхотни неща се случват с много труд и много търпение и че идеите са важно нещо, но и спокойното и безкомпромисното изграждане на нещата е това, което в края на краищата прави качеството. И това нещо е до ден днешен е доста ценно за мен, тия обстоятелства, при които съм израснал и това което съм имал възможност да се науча от Швейцария.

Интересно, аз не бях регистрирала това с Югославския паспорт. Значи това всъщност обяснява малко повече афинитета, който имаш въпреки отсъствието, в едни години, в които не беше лесно въобще да се влиза или излиза от България.

А ти как всъщност реши да учиш медицина и стана лекар - това е в семейството или ти си първият?

Не, не съм първият, лекарската професия е дълбоко вкоренена в нашето семейство. Баща ми е хирург, двамата ми дядовци бяха хирурзи и много други мъже, особено мъжете, има няколко жени в семейството ми са лекари. Така че не, не съм първия.

Но си първият, който се отказа от медицината и отиде в бизнеса? Може би?

Да, да - в това съм първият.

Гледаха ли зле на теб в семейството, защото обърна от лекар на бизнес?

Не, мисля, че не. Естествено, че тогава навремето, вече е преди 16-17 години, като реших да си променя професията, имаше доста интересни разговори с баща ми най-вече, но и с други колеги. Но мисля, че родителите ми винаги са имали доста добро разбиране за това какво ме влече, за това какво искам да правя в живота си и в известен смисъл може би просто са ми имали и доверие, че ще избера това, което за мене е най-добре. Всичко си имаше някаква логика и за баща ми. Така че те го приеха доста леко, честно казано. Това не беше никакъв проблем.

А не теб какво не ти стигаше в медицината, което те накара да търсиш извън лекарската практика?

Лекарската професия е една изключително красива професия и на мен много ми даваше. Същевременно все повече ми се струваше, че организацията на здравеопазването има нужда от основни промени. Че хората, които работят в здравеопазването де факто не могат, наистина не могат да дават всичко от себе си за пациентите си и да си вършат работата. Същевременно ми се струваше, че хората, да могат за себе си да определят какво да правят със своето си здраве, там някак си липсва информация, липсва достъп, липсва разбиране и че просто има страшно много неща, които трябва да ги оправим. Известно време ми се струваше, че това може да стане работейки като лекар в болница, обаче в един момент ми стана ясно, че за мен ще е трудно да работя на нивото на организацията на здравеопазването, ако работя като хирург. И тогава McKinsey в известен смисъл ми даде възможността да работя по темите, по които започнах да ме интересуват, да ме вълнуват. И се пробвах и стана. Това беше пред 16 години, когато започнах да работя в McKinsey, първо в Цюрих и после, преди 10 години, се преместихме с жена ми и с трите ни деца тук в Дубай.

Много интересно, защото аз не бих очаквала.. В България има очевиден и осезаем проблем със здравеопазването, но не бих очаквала, че ти преди 16 години си видял проблем, който искаш да промениш и бидейки вътре в системата осъзнаваш, че не можеш. Интересно е това да го осъзнаем за страна като Швейцария, защото Швейцария е давана за пример и за еталон за много неща, включително и здравеопазването. Какви са всъщност проблемите към днешна дата. Вие в McKinsey,разбира се, гледате много глобално на нещата. Ако вземем на глобално ниво - какви са проблемите в здравеопазването, в грижата, здравето, върху които работите заедно с клиентите си?

Проблемите за много. Има няколко основни. Единият проблем е чисто икономически. Здравеопазването става все по-скъпо и по-скъпо. Което се дължи на това, че първо демографията се променя, хората стават по-възрастни и съответно имат повече нужда от услуги. Но от другата страна има и иновация в медицината, която ни позволява днес да правим неща, за които не сме си и мечтали преди 20-30 години. Но, от друга страна, някои от тях са доста скъпи и все още не сме се научили как идеално да разпределяме този ресурс и как да ги правим тези неща достъпни за хората. Без това икономически прекалено много да тежи на държавите или на хората, които в края на краищата го плащат. Това е един проблем.

Има няколко други проблеми - има проблеми с хората. Има огромна липса на хора, лекари, медицински сестри и т.н. световно. Това, естествено, че и България го чувства много, защото България създава кадри, много качествени кадри, обаче защото те липсват навсякъде по света. Естествено, че това е нещо което се търси, и много хора заминават. Което от друга страна води до това и да няма достатъчно хора, въпреки че има все повече нужда.

Третото е може би, въпреки че медицината, здравеопазването е нещо, в което има много иновация, но иновацията исторически е била най-вече в нови терапии, в нови лекарства и т.н. Докато като сравняваме с други сектори спрямо дигитализация, спрямо достъпност за хората и т.н. сме много назад. И това е една огромна тема за много неща, как може дигитализацията да се случи много по-бързо и да се използва за това да се подобри достъпа до здравеопазването от една страна и от друга, да стане по-ефикасно.

Това са някои от по-големите теми, така да кажем.

Понеже спомена и България, понеже ние тук все си мислим, че само тук има недостиг на медицински персонал, но ето ти казваш а) тук се произвежда добро качество медицински персонал, но б) гладът навсякъде води до, не арбитраж, но човек да си търси своята цена и да може да я открие навсякъде, на много различни места. Какви други проблеми виждаш ти в България или какво, аз знам ти не си работил тук и много ще се изненадам, макар че би било хубаво, ако може да си позволи държавата да наеме някой като McKinsey, но -какво виждаш ти като проблеми в България, може би от глобалната страна, освен недостига на персонал?

Както казваш, аз не съм работил в България, но естествено, че говоря малко с хората, които работят в здравеопазването. Естествено, че познавам много хора, които консумират здравеопазването в България. Според мен има няколко неща, които са проблематични може би в България, които правят нещата по-сложни.

Едното е, че имаме едно население, което не е много здраво. Освен здравеопазването, има и много други фактори, които играят огромна роля за здравето на хората. В България до момента за съжаление имаме различни навици, които знаем, че директно водят до хронични заболявания. Примерно, разпространеното пушене, високата консумация на алкохол и месо, но и в много случаи трудното икономическо положение на хората и на семействата, което води до психологична натовареност на хората, което си води до други проблеми. Може би освен това, едно нещо, което забелязвам, че има в България - много голям скептицизъм спрямо международната наука и това, което се знае. Както може би сега видяхме с примера с ваксините за ковид. Аз не казвам, че това е добре или лошо, казвам, че има много дълбок скептицизъм, което по някой път прави още по-трудно хората да се образоват и да се влияе по един начин, по който да живеят един по-здравословен живот.

Значи това е едното, че хората са по-болни тук, отколкото на други места. Естествено и по-стари, което също е една тежест за здравеопазването. Може би някое от другите неща, които наблюдаваме, е, че в България имаме много инфраструктура, особено болници, докато съвременните системи се ориентират все повече към амбулантна медицина и превенция. В България в последните десетилетия наблюдаваме обратния феномен, имаме повече болници, имаме по-малко кадри като домашни лекари, превенцията също не функционира както би трябвало. И това в известна степен може би говори за липсата на по-конкретни структурни реформи през последните 2-3 десетилетия. И лека полека става просто време да реориентираме системата към това, което наистина трябва и това, което съществува като възможности в съвременни системи на здравеопазване.

Сложна тема, много сложна тема. То е като да отвориш консерва с червеи, ако така преведем от английски, a can of worms. Добре, благодаря ти за това. Значи българското население има нужда да се погрижи малко повече за себе си предварително, а не да чака да стигне до болницата. Аз това разбирам, че казваш ти на едно мащабно ниво.

Да, това според мен е един основен фактор. И тук цялото общество играе някаква роля. Това не е само до всеки един от нас. Но всеки от нас поема отговорност за това как живеем и това после има някакви последствия. Но пак повтарям, днес има страхотни възможности нещата да се правят по друг начин. Това вече е един много много дълъг разговор, какво може да прави, но пак казвам - как финансираме здравеопазването, за какво се плаща, какви професии ценим, какъв достъп даваме на хората до информация, как ги информираме, как ги водим. Това всичко са неща, които се решават постепенно, постепенно, и мисля че като гледам какви планове има и какво е написано в България и какви са целите, те всички вървят абсолютно в правилната посока. Сега става въпрос да се направят. Аз, доколкото разбирам от хората, с които съм говорил, хората много добре са ги опознали проблемите, мисля че и инициативите, които взимат са правилните, но както винаги, трудното не е да се напише, а трудното е да се направи, особено за нещо, което е толкова дълбоко политическо като здравеопазването. Ще видим как ще вървим напред.

Добре. Ами ако може тази тема да я завърша на позитивната страна, понеже аз тук все гоня позитивното. Някои си мислят, че прекалявам, но аз много целенасочено го правя. Някъде преди време четох една книга, не се сещам сега да я цитирам, но - в общи линии се очаква нашето поколение се очаква, че може да живеем до стотина години благодарение на напредъка в медицината. А пък нашите деца и до 120 години. Разбира се има огромно разделение на имащите и неимащите от финансова гледна точка, за да имат достъп до това. Но да речем че приемем оптимистичния вариант и да предположим, че ако се погрижим сами за себе си технологиите могат да ни помогнат в средното бъдеще да удължим живота. Ако мога така да завърша темата. Ще се съгласиш ли или съм много оптимистична?

Не, не - абсолютно. Мисля, че натам вървим, и пак казвам, има страхотен потенциал, и може би при нас в България имаме още малко повече потенциал, защото не да живеем по-дълго от тези 100-120 години, просто защото има възможности днес, които ще ни позволят някои от нещата, които трябва да ги оправим, да ги оправим по-бързо. И се надявам много бързо там да стигнем.

Запази я тази мисъл, ще я развием в края на разговора, харесва ми. Добре.

Да превключим скоростите и да се хвърлим в една тотално не свързана тема -връзката е България, но тотално извън здравеопазването и в изкуството. Ти ми разказа малко като си говорихме в двете ни срещи за това, че колекционирате български автори и за един много интересен проект, който предстои да се отвори в София. В който ред искаш можеш да започнеш да разказваш на слушателите за тези два твои интереса и дейности в България.

Добре. Може би ще започна малко по-отзад, за малко контекст, как изобщо стигнахме до това. Ще започна може би с ДОТ. ДОТ е една сграда, която строим в София. Може би ще разкажа малко как изобщо се стигна до това. Аз мисля, че в края на краищата това цялото нещо тръгва от това, че въпреки че съм имал възможност да работя и да посетя и живея на много места по света, от дете най-много съм обичал да прекарвам време в България. Предполагам, че това е свързано с баба ми, която беше патриотка и въпреки обстоятелствата на времето, винаги ми е разказвала за красотата на страната, за хората, за събитията. И така, аз в един момент в края на гимназията и като студент започнах сам или по някой път с приятели от Швейцария или приятели от България да пътувам до България и из България и да се радвам на неизброимите красоти, истории на хората, с които съм имал възможност да се запозная с тях.

И са ми се въртели много неща, жена ми е германка, тя също много цени и обича да прекарва време в България и в един момент решихме заедно с нея, че бихме искали да допринесем с нещо и ние, към красотата на България. Нещо, което в малък мащаб ще позволи на хора, които минават през София да изпитат красотата на града, на хората, на изкуството. И от там се роди идеята да създадем ДОТ, което го наричаме и градски дом или Urban Residence. То какво е - то съединява един малък апартхотел, с 11 апартамента, един ресторант и едно пространство за изкуство, в което искаме да споделим нашата любов към съвременното българско изкуство.

И така, това беше 2018 година, целенасочено започнахме да търсим и в накрая намерихме едно место, до женския пазар в София. Сега, този квартал на София винаги ме е привличал заради историята си, заради разнообразието на хората, които са там. Смятам да инвестираме на място, което е предизвикателно и което да можем да допринесем нещо ново и положително. Така че купихме го мястото, малко без да знаем как ще станат нещата. Но имахме щастието, че намерихме страхотни хора, които може би имат подобни мечти. А те са много. Може би най-важните от тях са Жоро и Вяра от ИО архитекти, които правят сградата и междувременно станаха близки приятели и са просто страхотни като хора и като архитекти. Веси Сариева, която е една галеристка и кураторка от Пловдив, с която развихме целия арт концепт и която ще се грижи за културната част там. После на по-късен етап се намерихме и с Алекс Гоцев, който е един готвач, който е страхотен и ще прави ресторанта. И така - лека полека се създаде една среда, стана малкото семейство, което го създаваме около ДОТ, оттам тръгна.

Кога ще отвори?

Значи, то трябваше да отвори преди година и половина. Но имаше няколко неща, които се случиха около строежа. То може би и като архитектура не е съвсем банално това да се строи в София. Така че имаше няколко случки, които ни накараха малко нещата да закъснеят. Сега в момента се надяваме или в края на тази година, декември или най-късно началото на следващата година да можем да отворим. Но виж какво, въпреки, че строежът малко закъсня поради ред причини, имахме възможността да усетим малко какво може да бъде като го отворим.

Миналата година есента, между другото, тогава мислехме, че сме три месеца преди отваряне, това беше края на октомври миналата година. С Веси Сариева и с огромната подкрепа на главните ни строители, "СитиЕвро", направихме една кратка изложба на съвременно българско изкуство за два дни, беше отворено само петък и събота, където показахме част от нашата лична колекция, но и творби на други колекционери. Някои от авторите донесоха неща и стана страхотно, беше страхотно преживяване. То беше, мисля, че беше втората, или третата вълна на ковид беше започнала, така че хората си стояха повече вкъщи, но в края на краищата имаше над 200 души, които ужким щяха да дойдат за час два, много от тях останаха до през нощта. Като бяхме поканили хората, които работят на обекта, строителите, хора на изкуството, други заинтересовани хора, хора от махалата, съседите и т.н. Имаше една страхотна енергия просто в това цялото. Така че, въпреки че не сме отворили още имахме 2 дни, в които започнахме да се радваме на този живот, които мислим че един ден ще го има в сградата.

А понеже спoмена вашата колекция, разкажи, какъв ви е подхода пък избора на автори. Въобще, как започна тази колекция? Кога започнахте, с какво започнахте, с кого?

Ние в къщи при майка ми и баща ми винаги сме имали изкуство и в семейството ни още както малък като раснах сме имали доста контакт с автори, с галеристи. На майка ми братовчедката, Красимира Вирц, и нейния мъж Дади Вирц, те са художници в Базел. Аз отраснах в Цюрих, те бяха в Базел, това е на 1 час. Ние доста често се виждахме, някак си още като съвсем малък имах възможност да се радвам на изкуство. После като попораснах малко една много близка приятелка на майка ми и баща ми, Камелия Минчева, тя беше една от първите, които създаде частна галерия 1989 година в София.

Галерията се казваше Арт36, тя Камелия почина преди няколко години. Но тя ме въведе в българското съвременно изкуство, запозна ме преди може би 20-25 години навремето със Светлин Русев, с Недко Солаков и някои други автори. Тогава, с възможностите които имах на времето започнах да купувам някои картини. И така, постепенно започна и започнахме да колекционираме малко по-сериозно. Преди няколко години, защото ме пита как подхождаме, преди няколко години като се запознах с Веси Сариева това отвори за мен един цял нов свят от страхотни български автори.

Тя ме запозна с Правдолюб Иванов, от който, между другото, ще имаме две големи скулптури на ДОТ, на сградата. Лъчезар Георгиев, Мартина Вачева, Стефан Николаев, който живее в Париж и т.н. Много други. И така. От там, някак си, как да кажа, подходът ни е бил, строго се фокусираме на съвременно българско изкуство, много работим с Веси, има някои автори, които ги познаване от по-рано и с които продължаваме да работим. И честно казано, ако ме питаш дали имаме някаква съвсем точна стратегия или тема, не, може би това е нещо, което става лека полека време да го развием. До сега просто сме колекционирали неща, които просто са ни харесвали, които са ни провокирали. Хората зад тях, значи самите автори, които много са ни харесали. И естествено, че огромна роля играе Веси, която за мен тук е един много важен човек и ми помага да избирам правилните неща.

Освен българско изкуство друго колекционирате ли, или сте си фокусирани върху българско изкуство?

Значи, ние в началото колекционирахме, това е много силно казано, купувахме и други неща. Сега бих казал, че последните 5-6-7 години се фокусираме 95% върху българско изкуство, защото някак си осъзнаваме, че това ни дава на нас най-много и мислим, че това е може би нещо малко по-дългосрочно. Има смисъл структурирано това да го правим, защото наблюдаваме също, че голяма част от най-доброто българско изкуство, това е и правилно така, се купува в чужбина, което е супер и е ОК. Но мисля, че имаме една задача да се стремим да подсигурим, че част от тези страхотни творби остават в България и в един момент ще могат да се видят в България от българи или от хора, които посещават. Така че се фокусираме почти на 100% на българско съвременно изкуство.

А това със "някой ден" ме навежда, когато си говорихме с теб, ти спомена, че имаш списък от 10-15 неща, които искаш да помогнеш да се създадат в България. Би ли споменал нещо друго от твоя списък с мечти?

Ще споделя някои, но няма да ти ги кажа всичките.

Е добре, търговските тайни ги запазваме.

Точно така. Виж, ДОТ за мен е едно начало. Нали, личната ми мечта е да мога да инициираме, да създадем или да помогнем да създадем с друг заедно неща, които да допринесат в някакъв малък размер да се изразим като хора и може би като общество. И в някакъв смисъл те всички са свързани с темите около самочувствие и гордост. Ще ти кажа някои от тях. Това всичко са неща, които искаме да можем ние да ги оценим, и за които хората, които са свързани с тях, ще са горди, се надяваме. Истинско самочувствие и истинска гордост са емоции, които за мен са изключително важни и са изключително важни за мен за едно общество. Така че мечтите ми около тия идеи са всичките свързани със самочувствие и гордост за нашата среда, или може би за България. Това звучи малко голямо, но така го възприемам. Значи държа един списък, ще ти кажа за някои неща.

Едната мечта е едно страхотно пространство за съвременно българско изкуство естествено. Нека да го наречем някакъв вид музей. То има много готини пространства, дето вече съществуват, но като се разхождам по света и гледам какви страхотни музеи имат със страхотна съвременна архитектура, дето показват невероятни творби на съвременно изкуство, това е една мечта, една идея. Това е едно от нещата, които са на списъка. Това естествено не можем да го направим сами но пак казвам, има доста хора в България и извън, които са ентусиазирани около тази тема и може би един ден ще успеем да ги съберем и нещо да направим заедно. Това е една мечта.

Мога ли да те прекъсна тук с допълнение. Защото аз това го чувам за втори път и да ти кажа, първия пък когато ти ми го описа, може да е тотално грешно като асоциация, но аз си представих на Луи Вюитон фондацията в Булонския лес в Париж.

Да.

Фондация "Луи Вюитон". Просто аз визуализирах, докато ти ми говореше за това пространство, тази сграда и монументалността на тази сграда. Сега - то там иде реч и за малко борба на егота между най-успешните милиардери на Франция. Но - нещо такова в по-малък мащаб, това ли имаш предвид, или моята фантазия се развива прекомерно много?

За мен, това са институциите, които аз обожавам. Това и като архитектура е абсолютно изключително и т.н. Това е и много скъпо.

О да - милиардери стоят зад него.

Така че тук зависи колко голям може да бъде кръгът от ентусиастите и какви възможности имат или имаме. Но да кажем, че това е картината. Защо не една страхотна сграда в Борисовата градина. Сега, дали трябва да е толкова голяма като Фондацията на Луи Вюитон и дали трябва архитекта да е Франк Гери, не знам. Но според мен нещо, което по наш собствен български начин показва най-доброто на съвременното българско изкуство. Може би може, въпреки, че и там има зала за концерти, но може би нещо, което е малко по-интерактивно, дето хора могат да работят вътре. Това трябва да се измисли. Но, краткият отговор е "Да", точно нещо такова ми се върти в главата, дали ще е от този мащаб и с тези средства, това вече е малко друг въпрос. Но, накратко: "Да".

Супер, значи добре визуализирам. Да си помечтаем, защото ми харесва. А за мащабите няма нужда, защото ние все пак сме една десета от Франция като размер, така че може да е по-малко и пак да е много впечатляващо. Така, аз те прекъснах тук, но дай още една от твоя списък.

Ще ти дам още две даже. Едната друга мечта за мен е да създадем производство на съвременни дизайнерски мебели, български. Значи от български автори, произведени в България, с български материал, което за мен е малко продължение на страхотната традиция, която България има в дърворезбата. Ако искаш, нали, мечтата ми е да има български дървени мебели, аз умирам за дърво, в най-висококачествените магазини за мебели в света или примерно във Фондасион Луи Вюитон, като избират столове да са такива. Просто това е нещо, което аз лично, това за мен е един продукт, който е много много красив и който в България ми се струва, че може да се създаде, защото има дух на дизайн, на архитектура в България, който се събужда. Има стара традиция на работа с дърво, просто трябва да ги комбинираме тези неща. То е малко по-трудно, но това ми е една мечта, аз се инспирирам тук като гледам около България какво се създава, има такива неща в Босна, примерно Артизан каквото правят, в Сърбия има няколко, които произвеждат страхотни неща. Така че това ми е едната мечта, дето ми е на листа.

Може би една трета, която е малко по-луда - все като разправям за нея, хората ми се смеят. Но - третата ми мечта е да направим един зип лайн над женския пазар, който да минава отгоре по целия женски пазар, и да бъде най-дългият зип лайн в град в Европа. Просто имам чувството, че имаме нужда да се забавляваме повече в София и просто си го представям. Даже съм си го мислим и все още си го мисля и си го чертая, как може да се направи по един начин, хората, като минават отгоре по зип лайн, да могат да спират и да си пускат една кошничка и да си пазаруват домати и краставици. Това е картината, това е също едно от нещата, които са ми идея, и все като го споменавам на Жоро и на Вяра, архитектите и те мисля, че не ме вземат съвсем на сериозно. Но - като отворим ДОТ, може би с това ще започна да се занимавам. Да видим.

Интересно това, което казваш, че имаме нужда да се забавляваме. Предишният ми разговор беше с една преподавателка от IMD в Лозана, тя е преподавател по лидерство и организационно поведение. И с нея говорихме за тенденцията на българина да гледа в негативното, малко и нихилизъм. И тя говореше за това, че има нужда да се забавляваме, да се изненадваме, това вече минава към темата, с която ще завършим, но за нашата нужда да се превключим на повече позитивност, за да можем да сбъдваме повече позитивни неща. Но - радвам се, че и ти го потвърждаваш - имаме нужда да се забавляваме, за да творим и произвеждаме красиви и качествени неща.

Малко по-рано ти спомена думичките "Истинско самочувствие" и "гордост" и не искам да пропусна това и с това вече ще минем и към финалната част на разговора. Но - когато си говорихме първия път, ти спомена неща за това, сравняваше българите с ливанците и как ливанците, преди последните събития там, винаги са говорели много гордо за страната си. Кажи ми защо за теб самочувствието и гордостта са толкова важни и как ги виждаш ти в контекста "България"?

Да, това за мен е един много важен въпрос. Аз ще ти кажа после за сравнението с ливанците и това какво промени в мен. Но може би по-голямата тема защо гордост и самочувствие са толкова важни. Може би малко пак се връщам към това, че съм отраснал в Швейцария. Швейцарците са критични, но са горди и имат самочувствие. И това като общество довежда до това, че те мислят по един много дългосрочен начин за тяхното място. И ти за да мислиш дългосрочно за мястото, където си и където са ти корените, трябва да имаш самочувствието и гордостта за това място и да вярваш, че това место има бъдеще.

Ти само ако вярваш, че едно място има бъдеще, тогава мисля, че това ти дава възможност, даже чисто като инвеститор да ги правиш нещата като хората. Според мен има един феномен, не само в България, а на много места в света, където ми се струва чувството, което получавам е, че хората правят нещата за да вземат парите и да избягат. Тук не говоря само за хора, които крадат и бягат. Говоря за хора, за манталитет, да го минеш другия, или не вярваш в това, че ако направиш нещо, което е наистина качествено и страхотно, че това ще се оцени и плати. Резултатът на това е, че като гледаме как се строи, каква е архитектурата, какво сме направили на морето през миналите 20-30 години и т.н. това не води за грижа за това място, което ни е дадено, дали исторически ни е дадено, дали от Бога ни е дадено, но където сме. Така че за мен тази връзка за гордост и самочувствие е важна като мислим как се развиваме напред, защото без това е много трудно хората да вярват в бъдещето и без това е много трудно нещата да се правят като хората. Така че това е малко връзката.

Та като става въпрос за ливанците, аз нали защото живея в Близкия изток повече от 10 години, тук има много ливанци и аз също бях, може би все още съм, някой, който ти като кажеш, че българите много често говорят критично за страната, за обстоятелствата и т.н. Аз като отрасвах в Швейцария, по-голямата част от българите не се познаваха, не си говореха, освен хората, които се познаваха от стари среди, които си имаха доверие, защото имаше някакво много дълбоко недоверие, защото не знаеш кой от къде е, какво може да стане с роднините ти в България. Но както и да е, това е само един фактор.

Хората, и аз имах едно чувство, че хората говорят по-негативно, отколкото като ги сравниш с други. И сравнението тук за мен са ливанците, нали пак повтарям, имам много приятели тук в Дубай, които са от Ливан. И те, въпреки че Ливан също не е в някаква страхотна ситуация, както всички знаем, те говорят с някаква страхотна гордост и любов за Ливан, за какво е, за какво всичко се създава, за културата, за храната, за всичко. Което аз все си мислех, а бе тия хора, виж какво имат и виж как говорят. И това за мен винаги е било много комплексиращо. И в един момент, това може би беше преди 7-8 години, аз реших просто за себе си, че искам това да се науча от тях. И започнах на всички мои приятели, които са българи или не са българи, да им говоря за хубавите неща в България, от тях има безкрайно много. И нали много от това се движи от това какво възприемаме като реалност и какво искаме да видим. И може би това се научих от тях и според мен от тогава аз лично имам една по-позитивна настройка и вярвам в това, което може да стане в България, нали в известен смисъл пробвам с моите възможности да съм малка част от това.

Кажи ми 3 хубави неща - твоите топ 3, които казваш на не-българите.

Природата - досега все още имаме една страхотна природа, която, има много, много българи, аз съм срещал, които много я ценят. Но трябва да внимаваме да я запазим. Природата сигурно е едно нещо.

Кухнята - България има една страхотна кухня, която е, не съм гастроном, но за мен е някакъв бленд от османска, средиземноморска кухня и австро-унгарска кухня, която е много, много богата. Аз освен в България, само в Италия съм го имал това, че сядаш с баби и лели и т.н. и те започват да си разказват рецептите. И тя сега тук турила ли е чесън, колко чесън е турила, какъв оцет, от къде е оцетът и т.н. Тия разговори на масата и тази любов към храната, която я има в домовете за мен е нещо страхотно и мисля, че много го подценяваме все още.

И третото за мен е културата - аз съм абсолютно влюбен в съвременното българско изкуство, както вече си разбрала. И мисля, че и там има, това наистина е нещо с което трябва и можем да се гордеем и което може би не се говори достатъчно за него. Но това мисля, че също е нещо страхотно.

Може би четвърто за мен са, естествено, хората - аз се срещам с толкова много млади и не толкова млади хора, които наистина имат мечти, които пробват да правят неща и които правят неща, които са страхотни. И все повече има неща, които обичам да ги показвам. Има страхотни предприемачи, които правят малки неща, средни неща, големи неща и тук също има нещо за мен, като разказвам на хората в чужбина или им нося подаръци, е нещо, за което мисля много може да се гордеем.

Супер харесва ми - 3+1. Хората, които са зад всичко. Супер.

С това да минем към финала и всъщност моя дежурен въпрос към всички участници: мечтата за България през 2050 година. Какво може да сме ние и какво може да е България благодарение на нас. Какво можеш да видиш ако си затвориш очите и си представиш най-добрият сценарий, който можем да случим благодарение на този потенциал, който имаме. Забравяме за негативите, защото тях ги знаем.

Значи първо, преди да кажа как го виждам. За мен няма да са хора като мен или други хора, които са извън или частично в България, които ще я реализират тази мечта. Това е всеки един българин, който е в България и се надявам със собствените си мечти, със собствения си труд. Но се надявам, че хората, които имат възможност да са отвън или частично в България и да пътуват напред-назад, да могат да създадат някакви импулси, някакви идеи и да помогнат под някаква форма. Просто да кажа, че не си въобразявам, че това сме ние отвън, дето сме най-основният фактор. Но за мен, естествено, че България има огромен потенциал, според мен България може и трябва да играе една много важна роля в Европа. Има почва за много неща - естествено, че туризъм, култура, технология. Ние имаме страхотни млади хора с добро образование, които днес отрастват в един глобален свят и са част от една европейска общност, една глобална общност, която им дава страшно много възможности за развитие и това е върху една база на една прекрасна природа и една прекрасна стара култура. Вече какво хората ще изберат, към къде искат да я доведат държавата и това място опира до мечтите на хората, които постоянно живеят там и ще го развият.

Добре, заключението е, ще помагаМЕ, ще помагаТЕ, но всички, взети заедно. Всъщност за мен най-важното е да повярваме, че мечтаейки можем да сбъдваме мечтите, защото то започва с мечтата. Ако нямаме мечти, няма какво да сбъдваме.

Ще си мечтая аз за тази красива сграда някъде в Борисовата градина, в която да виждаме всичките творци, които в момента творят. Ето така.

Много ти благодаря за времето и за разговора, ще очаквам с нетърпение, защото вече няколко пъти говорим за този проект, за Градския дом / Urban Residence, ще очаквам с нетърпение, като си дойдеш, да ми го покажеш и дано възможно най-скоро да може да е готов и да отвори за всички, които се интересуват от изкуство и които се интересуват от интересна архитектура. Така че стискам палци и отново благодаря ти и ще чакам да се видим на живо в София.

Мерси много, Милена. Мерси много за разговора и прекрасна вечер на теб и до скоро в София. Чао, чао.