Кризите на нашето недоволство

Причините годините след демократичните промени да се възприемат предимно в тъмни краски са много. Психолозите си имат свои обяснения защо моментите на изключително напрежение се запечатват и разтеглят в паметта. Разбитите наивни илюзии, че падането на комунистическия режим ще донесе автоматично благоденствие, също правят сблъска с действителността по-болезнен - тогавашните студенти по площадите днес наближават пенсия, което оставя у мнозина тъжна равносметка за "пропилян живот". Медиите, разбираемо, също се фокусират повече в проблемните периоди. Според икономиста Георги Ганев ключово за възприятието на прехода е и че икономическите бомби от последните години на комунистическия режим избухват в началото на 90-те - за разлика от поляците българите не помнят 80-те с празни рафтове, а с относително безметежни години.

Но може би ключово е, че кризисните периоди в новата българска история бяха не просто паметни, а и важни, защото те оставят дълбоки рани и дългосрочни белези. В голямата си част те не са циклични забавяния за изчистване на дисбалансите, след които да дойде период на разцвет, а дълбоки структурни турбуленции, предизвикани от системни управленски провали. Реално може да се каже, че кризите и справянето с тях до голяма степен са ключов фактор за пропиления потенциал, който можеше да позиционира днес България доста по-добре и тя да е в лигата на страни като Чехия, вместо да е неразривно свързана с клишето "най-бедната и корумпирана държава в ЕС".

България на три рецесии

Да се направи пълен обзор на всички икономически шокове за периода от 1989 г. насам и отражението им тук е доста амбициозна задача за мащабно историческо изследване. В кратката му версия обаче спокойно прожекторът може да се фокусира върху трите големи кризи, през които България преминава. Те са от най-различен характер - има и собствено производство, и вносни.

Но ако трябва да се търсят общи черти - острата фаза при всички е сравнително кратка, но ефектите са дългосрочни и всеобхватни. А също така и може би поради исторически малшанс и трите големи икономически удара се случват в неудачен момент и дерайлират сериозно България от пътя ѝ на развитие:

• Лукановата зима (1990-1991) е типична криза на тоталната смяна на режима - наследените проблеми на зрелия социализъм плюс пълната неподготвеност за отваряне на икономиката. Тя не е особено уникална за България - всички страни от някогашния съветски блок минават през подобни трусове. Разликите са предимно от това кой с какъв багаж влиза в пазарната икономика - България е в практически фалит и на правителството на Андрей Луканов му се налага да наложи мораториум на плащанията по външния дълг. Също така за разлика от други държави от ЦИЕ в България в първите години на прехода властта не преминава в реформистки сили, а остава в комунистическата (преименувана на социалистическа) партия, което забавя част от първоначалните пропазарни реформи.
• Виденовата зима (1996-1997) е криза на грешките и нереализираните реформи в ранните години на пазарната икономика в България. Бурните събития в края й са по-скоро кулминацията, а всичко довело до хиперинфлацията и банковите фалити преди това са факторите, които практически рестартират прехода. Но тези 5-6 години изоставане, в които страни като Полша, Унгария, Чехия, Словакия и Словения успяват да се позиционират като предпочитана дестинация за чужди инвестиции, така и никога не са наваксани. Тази криза буквално променя и финансовия пейзаж на страната за следващия четвърт век - пряко нейно следствие е въвеждането на валутния борд, ускорената приватизация на компании (но вече в голямата си част в доста тежко състояние), банковата консолидация и излизането на държавата и от този сектор.

• 

  Щурмът на парламента в нощта на 10 януари 1997 г. Автор : Живко Ангелов Преглед на оригинала

• Световната финансова криза (2008-2009) за разлика от предходните две не е произведена в България, а изцяло внесена. Тя обаче идва във възможно най-лошия момент. В предходните години страната тъкмо е станала член на ЕС, което вещае потенциал за реформи и по-добре работещи институции, а също и за поток от европейски средства, които да подобрят инфраструктурата. Въвела е плосък данък, който дава предпоставки България да привлича капитали и да започне да се намества на картата на чуждестранните инвеститори, като копира донякъде модела на Ирландия. Замръзването на глобалните пазари буквално проваля тази негласна догонваща стратегия, като при последвалото управление на ГЕРБ корупционният "данък" допълнително изяжда конкурентните предимства.

В промеждутъците

Тези периоди на рязък икономически срив, разбира се, не са единствените, като между тях има и редица по-малки трусове. Някои от тях също са с потенциал да се превърнат в системна криза, но тя така и не се материализира.

Типичен пример е колапсът на КТБ през 2014 г. И възходът, и падението на банката, която по това време беше достигнала четвърто място по активи, бяха продукт на срастването на политическите и корпоративните интереси - нещо като ремикс на банковата криза от средата на 90-те. Концентрирането на средствата на държавните компании и използването на техния ресурс (както и на привличаните депозити от населението с високи лихви) за изграждане на корпоративна и медийна империя от тогавашния тандем Цветан Василев - Делян Пеевски бяха публична тайна, възможна с услужливо затворените очи на всички регулатори по веригата и най-вече на БНБ. А крахът й беше оркестриран от днес санкционирания по "Магнитски" политик от ДПС Пеевски чрез добре координирана медийна и прокурорско-ченгеджийска атака.

Тогава паниката на вложителите насред мътилката на цяла година антиправителствени протести (също предизвикани от името Пеевски) започна да се разпростира. Масирани тегления обхванаха Първа инвестиционна банка, в по-малка степен и други банки, и седмица по-късно и третият по големина играч беше на ръба на колапс, а по време на драматични уикенд срещи политиците бяха на крачка от обявяването на банкова ваканция - блокиране на всички тегления от банките. Прескачането на този критичен момент с ликвидна помощ за ПИБ обаче тушира кризата. КТБ, макар и голяма, беше капсулирана в собствената си корпоративна империя и фалитът ѝ не успя да предизвика широка зараза във финансовия сектор.

Ковид кризата пък като мащабен външен шок също неизбежно потопи и българската икономика в рецесия. Неизвестността как ще се разпространи вирусът, хаотично въвежданите локдауни и рестрикции, блокираните граници имат потенциал да са катастрофично събитие за страшно много бизнеси. То обаче също не се материализира в пълен мащаб най-вече заради излелите се глобално прясно напечатани трилиони за всевъзможни помощи и компенсации. България не прави изключение и палитрата от правителствени мерки успява да избегне потенциалните вълна от фалити и скок на безработицата. Донякъде дори страната с по-ниската си задлъжнялост се оказва добре позиционирана. А всичко това идва и с уговорката, че цената на смекчаването на ковид рецесията е генерирането на сериозни макроикономически дисбаланси, като по-консенсусно разбиране е и сред основните фактори за настоящата висока инфлация.

Същевременно обаче през годините има и световни катаклизми, които бегло се усещат в България, като например спукването на dotcom балона. Дори и да се включат и по-слабите трусове обаче, формално кризите заемат сумарно едва няколко години от прехода, а между тях има продължителни спокойни периоди, в които бизнесът може да се развива. През тях наистина се вижда догонващ растеж и дистанцията до средните нива в ЕС се стопява, но изключително бавно.

Хронична управленска и регулаторна недостатъчност

Повечето историци и икономисти не гледат с добро око на жанра "какво ако". Все пак обаче кризите неизбежно предизвикват размисли в условно наклонение - можело ли е да се избегнат, можело ли е да се смекчат, можело ли е да се възползваме от тях. Разбира се, да даваме оценка на процесите от дистанцията на времето и въоръжени с повече информация винаги е опасен капан.

Но ако все пак от близкото минало може да се изведе някакъв урок, то е, че съзнателното изключване на ключови институции или оставянето им да загният неминуемо излиза скъпо. Кризата от 1990 г. е извън тази лига - преди нея за 45 години е практически изключен целият пазар и нужните регулатори и инструменти за справянето с нея тепърва се изграждат. За съжаление обаче това се случва по-скоро мудно, опипом и с проби и грешки. БНБ получава формална, но не и реална независимост, което залага и следващата голяма финансова криза като тиктакаща бомба.

Историята за причините за загниващото качество на институциите и захващането на регулаторите е отделна тема. Всеки може да си чертае свой микс от Държавна сигурност, външна намеса или овладяване на политиката от корпоративни и лобистки интереси. Но къде с умисъл, къде с неадекватност, те се оказват дейни съучастници при управленските грешки на държавно ниво, позволили някои от тези кризи да се случат и попречили някои от тях да се разрешат по-безболезнено. И изобщо за това всички те да заприличат отдалеч на една голяма миш-маш криза.