Коментари и анализи

Заплахата от нелибералното ляво

Не подценявайте опасността от ляво ориентираните политики на идентичността

Ексклузивно съдържание от The Economist

Reuters © Reuters

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Има нещо много гнило в западния либерализъм. В основата си класическият либерализъм вярва, че дебатът и реформите водят до истински човешки напредък. Най-добрият начин за обществата да навигират непрекъснатите разтърсващи промени на разделения ни свят е чрез универсален ангажимент към индивидуалното достойнство, отворените пазари и ограничено управление. Но възходящият Китай се присмива на либерализма, защото е егоистичен, упадъчен и нестабилен. У дома популистите отдясно и отляво се гневят на либерализма заради предполагаемите му елитарност и привилегированост.

През последните 250 години класическият либерализъм е спомогнал за постигането на несравним напредък. Либерализмът няма просто да се стопи във въздуха, но преминава през тежко изпитание, точно както преди век, когато ракът на болшевизма и фашизма започва да изяжда либералната Европа отвътре. Време е либералите да разберат срещу какво са изправени и да отвърнат на удара.

Най-тежката борба е в САЩ

Борбата е най-ожесточена в САЩ, където миналата седмица Върховният съд избра да не отмени странен и жесток закон срещу аборта. Най-опасната заплаха срещу духовния дом на либерализма идва от тръмписткото дясно. Популистите очернят либерални институции като науката и върховенството на закона като фасади за заговор на дълбоката държава срещу хората. Те подчиняват фактите и разума на племенните емоции. И до днес оцеляващата в някои кръгове лъжа, че президентските избори през 2020 г. са били нагласени, сочи докъде водят подобни импулси. Ако хората не могат да разрешат неразбирателствата си с помощта на дебат и надеждни институции, те прибягват до сила.

Атаката от лявото е по-трудна за дефиниция, отчасти и защото в Америка думата "либерално" включва под чадъра си и нелибералното ляво. Нов стил на правене на политика напоследък се разпространява от факултетите на елитни университети. Когато младите завършили намират работа в елитни медии или политиката, бизнесът и образователната система, те носят със себе си ужас от "липсата на сигурност" и дневен ред, обсебен от тясна визия за търсене на справедливост за потиснати определящи се по някаква специфична идентичност групи. Тези завършили вече студенти внасят от университетите си тактики за налагане на идеологическа чистота, като лишават враговете си от платформа за изява или публично опозоряват съюзници, които някак си са съгрешили - чува се ехото на доминиращата държавна религия, система, доминирала Европа, преди класическият либерализъм да набере скорост в края на 18 век.

На повърхността нелибералното ляво и класическите либерали като The Economist се припокриват в много от целите си. И двете идеологии вярват, че хората трябва да могат да процъфтяват независимо от сексуалността или расата си. Те споделят и недоверие към властта и интересите зад поддържането на статуквото.

Почти невъзможно е за класическите либерали и нелибералните леви да са по-несъгласни за това как трябва да се осъществят тези цели. За класическите либерали точната посока на прогреса е непознаваема. Тя трябва да бъде спонтанна и да се случва отдолу нагоре и зависи от разделението на властите, така че никой или никоя група да не може да упражнява траен контрол над социалните процеси. В контраст с това нелибералното ляво поставя собствената си власт в центъра на нещата, защото е сигурно, че реалният напредък е възможен единствено след като са се погрижили расовите, сексуалните и други йерархии да бъдат разглобени.

Разликите

Разликата в методологиите има дълбоки последици. Класическите либерали вярват в създаването на справедливи начални условия, от които събитията да се развиват на базата на конкуренция - чрез например елиминация на корпоративните монополи, отварянето на гилдиите, радикални реформи на данъците и правенето на образованието по-достъпно чрез ваучери. "Прогресивните" виждат laissez-faire като преструвка, която окопани икономически интереси използват, за да запазят статуквото. Вместо това те вярват в налагане на равенство на резултатите, както те смятат, че трябва да бъдат. Например изследователят и активист Айбрам X Кенди смята, че всеки процес, който се опитва да действа на сляпо за расата на участниците и ги поставя в равна начална точка, включително стандартизираното тестване на деца, е расистки, ако финалните резултати увеличат средните разлики между расите, независимо колко просветени са намеренията зад дадената политика.

Кенди е прав да иска работещи антирасистки политики. Но подходът му на слон в стъкларски магазин рискува да откаже на някои деца в неравностойно положение помощта, от която се нуждаят, а на други - шанса да реализират талантите си. Индивидите, а не групите, трябва да бъдат третирани справедливо, за да процъфти обществото. Освен това обществото има много цели. Хората се тревожат за икономическия растеж, социални помощи, престъпност, околната сред и националната сигурност и не може да се прави оценка на политиките просто на базата на това дали промотират определена група. Класическите либерали използват дебатите, за да определят приоритетите и компромисите в плуралистичното общество, и след това отиват на избори, за да решат курс.

Нелибералното ляво вярва, че пазарът на идеи е нагласен точно като всички останали. Това, което е замаскирано като доказателства и аргументи, казват те, всъщност е само още едно утвърждаване на суровата власт на елита.

Прогресивните от старата школа остават шампиони на свободното слово. Но нелибералните прогресивни смятат, че справедливостта изисква правилата на играта да са наклонени срещу привилегированите и "реакционистите". Това означава да се ограничава свободата им на словото, да се използва кастова система на жертвите, в която тези на върха трябва да се подчиняват на тези с по-големи претенции към преразпределителна справедливост. Това означава и за поучение на останалите потенциалните реакционисти да се наказват, когато кажат нещо, което се интерпретира като притеснително или опасно за някого с по-малко привилегии. Резултатите са обществено порицание, лишаване от платформа и призиви за уволнение.

Милтън Фридман веднъж е казал, че "обществото, което поставя равенството пред свободата, ще загуби и двете". Бил е прав. Нелибералните прогресивни леви смятат, че притежават чертежа за освобождението на потиснатите групи. Всъщност те държат формулата за потискането на индивиди - и в това не са особено по-различни от популисткото дясно. По различни начини и двете крайности поставят властта преди процеса, целите преди средствата и интересите на групата преди свободата на индивида.

Държавите, управлявани от авторитарни фигури като Унгария при Виктор Орбан и Русия при Владимир Путин, показват, че безконтролната власт е лоша основа за добро управление. Утопиите като Куба и Венецуела показват, че целите не оправдават средствата. Индивидите никъде не се приобщават доброволно към наложените от държавата расови или икономически стереотипи.

Когато популистите поставят партизанщината пред истината, те саботират доброто управление. Когато нелибералното ляво разделя хората на конкуриращи се касти, те насъскват нацията срещу самата нея. И двете групи отслабват институциите, които би трябвало да разрешават социални конфликти. Затова често прибягват до принуда, колкото и да обичат да говорят за справедливост.

Ако класическият либерализъм е толкова по-добър от алтернативите, защо среща трудности по целия свят? Едната причина е, че популистите и прогресивните леви се захранват едни други по патологичен начин. Омразата на единия лагер срещу другия възпламенява поддръжниците им - и двата лагера печелят от това. Да критикуваш ексцесиите на собственото си племе се приема за предателство. В тези условия, либералният дебат остава без кислород. Само погледнете Великобритания, където политиката преди последните няколко години беше погълната от кавгите между безкомпромисните консервативни брекзитъри и водените от Джереми Корбин лейбъристи.

Някои от аспектите на либерализма противоречат на човешката природа. Либерализмът изисква да защитавате правото на опонента си да говори, дори когато сте сигурни, че греши. Трябва да сте готови да поставите под въпрос най-дълбоките си вярвания. Бизнесите не бива да бъдат защитавани от бурите на съзидателно разрушение. Близките ви трябва напредват в живота изцяло на базата на собствените си умения, дори ако всичките ви инстинкти ви казват да изкривите правилата в тяхна полза. Трябва да приемате изборните победи на враговете си, дори да смятате, че ще доведат страната до състояние на разруха.

Накратко, да си истински либерал изисква много усилия. След разпада на Съветския съюз, когато последният идеологически съперник на либерализма се срина, арогантните елити загубиха връзка със смиреността и съмнението в собствената правота, присъщи на либерализма. Те свикнаха да вярват, че са винаги прави. Те проектираха меритокрацията на САЩ така, че да привилегирова хора като тях. След финансовата криза, те управляваха икономика, която растеше твърде бавно, за да могат хората да се чувстват проспериращи. Вместо да се отнасят към белите си критици от работническата класа с достойнство, те се подиграваха на предполагаемата липса на изтънченост на опонентите си.

Това самодоволство позволява и на двете страни да обвиняват либерализма за трайните проблеми в системата - и поради отношението към расата в Америка да настояват, че цялата страна е изгнила от самото начало. В лицето упорито неравенство и расизъм класическите либерали могат да напомнят на хората, че промяната отнема време. Но Вашингтон е повреден, Китай щурмува и хората са неспокойни.

Липса на достатъчно убеждениe

Крайна леност би било класическите либерали да подценят заплахата. Твърде много десни либерали са склонни да изберат безсрамен съюз с популистите. Твърде много леви либерали се фокусират върху това как и те искат социална справедливост. Те се утешават с мисълта, че най-нетолерантният нелиберализъм принадлежи в периферията. Не се притеснявайте, казват те, нетолерантността е част от механизма на промяната: фокусирайки се върху несправедливостта, те изместват центъра на дебата.

И все пак именно като противодействат на силите, тласкащи хората до крайности, класическите либерали могат предотвратяват укрепването на крайностите. Прилагайки либерални принципи, те помагат за решаването на много проблеми на обществото, без никой да прибягва до принуда.Само либералите оценяват разнообразието във всичките му форми и разбират как да го превърнат в сила. Само те могат да се справят справедливо с всичко - от образованието до планирането и външната политика, така че да освободят творческата енергия на хората. Класическите либерали трябва да преоткрият своя боен дух. Те трябва да се изправят срещу хулиганите и тези, които искат да лишат враговете си от платформа. Либерализмът все още е най -добрият двигател за справедлив напредък. Либералите трябва да имат смелостта да го кажат.