След неолиберализма: Продуктивизмът ли ще е новата икономическа парадигма

Но все пак икономическата политика трябва да се ръководи от стимулираща визия. Историята подсказва, че вакуумът след отслабването на неолиберализма скоро ще бъде запълнен от нова парадигма, която в крайна сметка ще се нуждае от подкрепа в целия политически спектър. Подобен резултат може да изглежда невъзможен предвид настоящата политическа поляризация. Но всъщност вече има признаци на сближаване

По-специално, може да се появи нов двупартиен консенсус около "продуктивизма", който набляга на разпространението на продуктивни икономически възможности във всички региони и всички сегменти на работната сила. За разлика от неолиберализма продуктивизмът дава на правителствата и гражданското общество значителна роля в постигането на тази цел. Той вярва по-малко в пазарите, подозрителен е към големите корпорации, набляга на производството и инвестициите пред финансите и на съживяването на местните общности пред глобализацията.

Продуктивизмът също се отклонява от кейнсианската социална държава, като се фокусира по-малко върху преразпределението, социалните трансфери и макроикономическото управление и повече върху мерките от страна на предлагането за създаване на добри работни места за всички. Отклонява се и от двата си предшественика - с по-голям скептицизъм към технократите и по-малко изразена враждебност към икономическия популизъм.

Реториката на администрацията на президента на САЩ Джо Байдън, както и някои от нейните политики съдържат много от тези елементи. Примерите включват приемането на индустриални политики за улесняване на зеления преход, възстановяване на вътрешните вериги за доставки и стимулиране на добрите работни места; обвинението към големите корпоративни печалби като виновник за инфлацията и отказа (засега) да се отменят тарифите на бившия президент Доналд Тръмп срещу Китай. Когато най-високопоставеният икономист в администрацията, министърът на финансите Джанет Йелън, възхвалява предимствата на friend-shoring - осигуряване на доставки от съюзниците на САЩ, пред Световната търговска организация, знаем, че времената се променят.

Но много направления на това мислене съществуват и в политическата десница. Разтревожени от възхода на Китай, републиканците се обединиха с демократите в настояването за инвестиционни и иновационни политики за укрепване на производството в САЩ. Американският сенатор Марко Рубио, бивш и вероятно бъдещ републикански кандидат за президент, отправи пламенни призиви за индустриална политика - с насърчаване на финансова, маркетингова и технологична помощ за малкия бизнес и за производствения и високотехнологичния сектор. "В случаите, в които най-ефективният резултат от пазара е такъв, че е лош за хората, това, от което се нуждаем, е целенасочена индустриална политика за насърчаване на общото благо", каза Рубио.

Много от левицата са съгласни. Архитектът на китайската търговска политика на Тръмп - Робърт Лайтхайзър, спечели много прогресивни фенове за своята твърда тактика спрямо СТО. Робърт Кутнър, водещ глас на левицата, твърди, че възгледите на Лайтхайзър за търговията, индустриалната политика и икономическия национализъм "са били по-скоро тези на прогресивен демократ".

Центърът "Нисканен", носещ името на либертарианския икономист Уилям Нисканен (главен съветник на Рейгън), е превърнал "капацитета на държавата" в един от основните си елементи, като подчертава, че способността на правителствата да предоставят обществени блага е важна за здравата икономика. Орън Кас, съветник на републиканеца Мит Ромни по време на президентските му кампании през 2008 г. и 2012 г. и бивш старши сътрудник в пропазарния Манхатънски институт, е критик на финансиализирания капитализъм и подкрепя възстановяването на веригите за доставки и инвестирането в местните общности.

По същия начин Патрик Дейн, един от водещите интелектуалци на "популистката десница" в САЩ, се застъпва за "политики в полза на работниците" и "насърчаване чрез правителствена политика на местното производство". По време на скорошно интервю, в което Дейн обсъди тези и други икономически политики, авторът на New York Times Езра Клайн отбеляза: "Забавното за мен е, че приличат на това, което е сегашната Демократическа партия."

Както установиха Джеймс и Дебора Фалоуз, когато пътуваха из Америка със своя едномоторен самолет, за да проучат местното икономическо развитие, прагматизмът може да надделее над политическата партизанщина, когато става дума за насърчаване на бизнеса, създаване на работни места и публично-частни партньорства. Местните политици, изправени пред предизвикателствата на икономическия упадък и безработицата, са ангажирани с обществени групи, предприемачи и други заинтересовани страни в експерименти с различни политики. И в много случаи тяхната политическа принадлежност е била без значение за това, което правят.

Остава да видим дали този вид междупартийно сътрудничество и оплождане на идеи ще доведе до нова парадигма. Съществуват дълбоки различия между републиканците и демократите по социални и културни въпроси като права на аборт, раса и пол. Много републиканци, включително видни личности като Рубио, все още не са се отказали от своята вярност към Тръмп, който остава заплаха за демокрацията в САЩ. И винаги съществува опасността "новите" индустриални политики, предпочитани както от консерваторите, така и от прогресивните, да изчезнат или да се превърнат в старите мерки от миналото.

Въпреки това има признаци на основно преориентиране към рамка на икономическата политика, която се корени в производството, работата и локализма вместо във финансите, консуматорството и глобализма. Продуктивизмът може просто да се развие в нов политически модел, който увлича дори на най-поляризираните политически опоненти.