Отново на ръба

Откъде се взе новата криза

Всъщност няма нова криза - това си е добрата стара криза, просто е еволюирала. Огромната частна задлъжнялост, която икономистите предпочитат да наричат ливъридж, натрупана в добрите години преди кризата, не се изпари изцяло. Макар всички да говореха (и да продължават да говорят) за деливъридж, всъщност дълговете и рискът не бяха намалени чувствително, а просто смениха ръце. Голямата част от тях просто се превърна от частна в публична собственост. Механизмите за това бяха най-различни. В много страни финансови институции бяха национализирани и трябваше да бъдат рекапитализирани от бюджета. Спасяването на ирландския банков сектор например погълна над 30 млрд. евро. Отделно в много държави фискалните стимули бяха използвани за съживяване на икономиката. А зейналите в резултат бюджетни дефицити се финансираха с държавен дълг. Средно за страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (където влизат най-развитите икономики в света) съотношението дълг към БВП е нараснало средно от 41% през 2007 г. на 51% (виж таблицата). В много страни обаче скокът е драстичен.

Едва ли спасителните операции на правителствата са единствената причина сегашната държавна дългова криза, а и нещата трудно могат да се поставят под общ знаменател. Със сигурност някои държави като Гърция щяха така или иначе да бъдат атакувани от пазарите. За други европейски държави пък увеличаването на дълговата тежест беше резултат от помощта именно за Гърция, както и от създаването на спасителния фонд за 440 млрд. евро, от който вече черпят Ирландия и Португалия. Определено обаче трансферът на дълг и риск от частни банки и компании към правителствата спомогна сега публичните финанси да са под натиск.

Сега обаче проблемите завъртяха пълен кръг и проблемите на държавите отново се превръщат в проблеми за банките. Големите западни институции са основни кредитори на правителствата и опасностите от държавни фалити се приемат от пазарите като опасност за банкови загуби. Само че този път правителствата не са на линия да предотвратяват фалити и да наливат пари и нормално спекулантите се паникьосват пред перспективата за рецесия.

Без грам омекотител

"Ако има втора рецесия, тя ще е по-лоша от тази, от която излизаме, защото новата ще започне от много по-тежка изходна позиция", коментира пред "Капитал" проф. Лорънс Дж. Котликоф, професор по икономика в Boston University и някогашен старши икономически съветник в администрацията на Ронълд Рейгън. "В САЩ имаме 9.2% безработица и както във всички останали страни това е значително повече от числата през 2007 г. Повече безработни означава, че повече хора разчитат на държавна подкрепа. Това от своя страна повдига въпроса за възможностите на правителството да се справи с националния дълг и да събира приходи. Така в случая със САЩ се завърта една опасна спирала с възможности за още понижения на кредитния рейтинг. Ситуацията ще напомня много на 1937 г., когато след първоначалното стабилизиране по време на Голямата депресия кризата имаше втори рунд", предвижда Котликоф.

Инвестициите в инфраструктурни проекти, доскоро класическа мярка от наръчника за излизане от криза, също едва ли ще могат да бъдат повторени този път. "Няма да видим пакет от мерки за стимулиране на икономиката като този през 2010 г.", обяснява пред "Капитал" Робърт Пуентес, експерт по инфраструктура и икономически растеж в Brookings Institute. Доскорощният модел на колкото се може по-бързи инвестиции на държавните финанси в проекти, готови за първа копка, сега вече е невъзможен, обяснява той. Проблемът е, че евентуалното прокарване на подобна мярка ще е на фона на силно политизирания дебат за възстановяването на САЩ и наближаващите избори за Конгрес и президент. Затова шансът за втори голям пакет за стимулиране на икономиката е малък, смята експертът.

В Европа едва ли нещата ще са много по-различни предвид на това колко трябва да затягат коланите правителствата. Половината от тях - защото държавите им са  свръхзадлъжнели, а другата половина - защото трябва да заделят пари за първите. Дори и всички да са напълно убедени в кейнсианските идеи, че чрез държавни разходи може да се неутрализира рецесията, просто този път самите държави нямат откъде да извадят нужните средства, без да разклатят собствената си стабилност.

Хаосът на глобалните пазари

сам по себе си е притеснителен, защото забавя икономическата активност. "Когато хората са несигурни за бъдещето, те чакат и не правят нищо", пише проф. Никълъс Блум от Stanford University, който в свое изследване съпоставя шестнадесет предишни момента на пазарна турболентност (от атентата срещу президента Кенеди до атаките на 11 септември), за да открие, че те предизвикват краткосрочни рецесии.

Най-малкото при толкова резки колебания опасността от банкова паника не е за подценяване. Трудности и дори само слухове, а трудности в една институция могат да повлекат банковите сектори в цели страни. А този път възможността на държавите (а и желанието на политиците) да се намесят е доста по-съмнително от 2008 г. Тогава те оставиха една банка да потъне, видяха последиците и обещаха повече да не допускат никой твърде-голям-за-да-фалира да фалира. Дотук обаче спасяването вървеше по доста ясна верига - винаги имаше по-голям, който да се намеси. Банките ги спасяваха държавите, по-малките разклатени държави ги спасяваха по-стабилните държави... а от тази седмица по-големите разклатени държави ги спасява ЕЦБ. Само че постепенно стигаме до момента, в който няма по-голям и инвеститорите започват да осъзнават този факт.

Накъде е изходът

"Същинският проблем на глобалната икономика е, че е ужасно свръхзадлъжняла и няма бърз изход без схема за трансфериране на богатство от кредиторите към длъжниците чрез фалит, финансови репресии от правителствата или инфлация", пише харвардският професор и бивш главен икономист на МВФ Кенет Рогоф. Всички тези предписания са възможни решения на дългосрочния проблем - дълга, но далеч не означава, че не минават през краткосрочни сътресения. Нека ги разгледаме едно по едно.

Фалитите, частни или държавни, са може би най-логичното и икономически издържано решение. Но и най-гарантирано произвеждащото рецесия. Със спасителните си планове от 2008 г. насам държавите купиха достатъчно време, което по идея трябваше да бъде използвано от банките да натрупат капиталов буфер. Това обаче така и не се случи, от една страна, защото капиталът беше оскъден (и съответно скъп), а от друга, защото банкерите не обичат да заделят пари, които да не работят нищо и да не произвеждат печалби (а съответно и бонуси). Така или иначе сега банковите сектори може и да са способни да поемат шок от отписването на гръцки, ирландски и португалски дълг. Но испанският и италианският са прекалено голяма хапка.

Всичко това, както и опасността от зараза, превърнаха фалита на държава в тема табу в Европа и за предотвратяването му бяха впрегнати всички налични ресурси. И ако, докато опасенията на пазарите бяха фокусирни само върху отделни периферни европейски икономики, можеше да бъде поет рискът тя да се остави да фалира и щетите да се минимизират, сега това е невъзможно. Нещо повече, сега вече и балансът на ЕЦБ е пълен с държавен дълг (а този на Федералния резерв е пълен и с по-страховити неща), така че при серия от фалити и самата централна банка ще е под натиск. Затова вероятно, веднъж тръгнали по този път и стигнали дотук, европейските лидери ще вложат всички налични сили да удържат фронта и да не допуснат фалит.

Под финансови репресии икономистите разбират мерки, чрез които правителствата отклоняман средства от пазара, които иначе биха отишли другаде, към себе си. Те варират от меки форми, като например засилване изискванията банките да държат ДЦК (или сплашването им с регулаторен натиск) до контрол на капиталовата сметка. Макар подобен тип мерки да са характерни за развиващите се икономики, те все повече се прокрадват и в политиките на развитите страни. Обикновено обаче рестрикциите имат ограничен самостоятелен ефект и се прилагат с други мерки.

И така стигаме до последната опция - инфлацията. Макар в нормални условия да не се харесва от политиците, сега може би като крайно ще се окаже предпочитаното оръжие. Постига се лесно - дори сегашните мерки на централните банки в САЩ и Европа може да я предизвикат и гарантирано изтрива пропорционална част от дълговете. За щастие на САЩ голяма част от кредиторите им са чуждестранни и така реално повечето от негативите ще се изнесат към Китай, Япония, износителите на петрол и всички, които спестяват в долари. В Европа обаче инфлацията ще е по-трудно да се прокара като решение, защото местните граждани спестяват повече, а големите кредитори на държавите са местните банки.

Проблемът с този тип решения е, че те са еднократни, болезнени и лекуват само симптомите. За да се върнат към устойчив растеж, пред САЩ стои предизвикателството да ограничат бюджетните си разходи, а пред ЕС - да ограничи възможността едни държави да задлъжняват за сметка на други. Всичко това за съжаление можем да се надяваме да стане едва като подготовка за някоя следваща рецесия. А тази? Тази ще я лекуваме с инфлация.

По темата работи и Ваня Ефтимова, САЩ