Каталуния и ЕС - илюзии и право

 - да вземе предвид "критериите за присъединяване, одобрени от Европейския съвет". Става дума за така наречените Копенхагенски критерии, приети от Европейския съвет през 1993 г. в датската столица.

За да бъде европейска държава, една страна трябва първо да е държава. За да бъде държава, субект на международното право, правна необходимост е тя да бъде призната като такава от международната общност. В този случай, Каталуния следва да бъде

Призната като държава

поне от всичките 28 държави-членки на Европейския съюз. В действителност, още в първоначалния етап на евентуалното приемане на кандидатурата, представителите на 28-те в Съвета трябва да се произнесат "с единодушие" (отново цитирам член 49). Но ако бъдат призовани да заемат позиция, те просто ще установят, че не са способни да признаят държавността на Каталуния и молбата следва да се счита за недопустима.

Също така, според алинея 2 на член 4 от същия Договор, всяка държава-членка е единствено компетентна да взема решения относно своите "основни политически и конституционни структури, включително по отношение на местното и регионално самоуправление". Същата разпоредба добавя, че при необходимост, Европейският съюз "зачита съществените функции на държавата и по-специално онези, които имат за цел да осигуряват нейната териториална цялост".

С други думи, това означава, че според правото на Европейския съюз, държавите-членки не биха могли да признаят за държава единица, подчинена на юрисдикцията на държава-членка, но едностранно обявила се за "независима" в нарушение на Конституцията на дадената държава. Следователно, такава единица, която не е призната за държава от държавите-членки на Европейския съюз, не би могла да подаде молба за членство.

Освен това няма да са изпълнени и другите две условия, дефинирани в член 49. Той се позовава на Копенхагенските критерии, а те конкретизират, че присъединяването на нови членове съдържа предварителни фази, сред които е установяването на "устойчиви институции, гарантиращи демокрацията, правовата държава, зачитането на правата на човека и зачитането и защитата на лицата, които принадлежат към малцинствата".

Отново член 49 изисква държавата заявител да зачита "ценностите, посочени в член 2", между които е тази на "правовата държава". Единица, обявила се едностранно за независима в нарушение на правото и по-конкретно на националната Конституция, която трябва да зачита, нарушава това основно условие. Такъв би бил случаят на Каталуния, в светлината на действащата Конституция на Кралство Испания.

Наистина, в испанското конституционно право положението е пределно ясно. Според член 2 на Конституцията от 27 декември 1978 г.: "Конституцията се основава на нерушимото единство на испанската нация – обща и неделима родина на всички испанци – и признава и гарантира правото на автономия на съставляващите я националности и области и солидарността между тях".

Други разпоредби се отнасят за териториалната цялост и конституционния ред, за факта, че националният суверенитет принадлежи на испанския народ, а държавата притежава изключителната компетенция да решава и да свиква избирателите за всенародни допитвания чрез референдум. По няколко повода, испанският Конституционен съд е напомнял в свои решения за тези основни норми.

В международното публично право горните правила са в съответствие с основните принципи на демокрацията и правовата държава. Така нареченото от каталунските привърженици на отделянето предполагаемо "право за вземане на решение", което се отнася до откъсването на която и да е единица – част от държавна територия, не е признато от международното право. Правото на народите да разполагат със себе си отговаря на критерии и обстоятелства, които в нито един случай не са тези в днешна Испания.

На 20 август 1998 г., Върховния съд на Канада произнася решение, което създава прецедент по тази проблематика. В параграфи 138, 151 и 154 на това решение, Върховния съд доказва, че правото на самоопределение съществува в международното право, само ако са изпълнени известни условия. Текстовете сочат, че конкретното право не съществува ipso facto за всяка единица, и че във всеки случай това право не съществува в демократична държава, зачитаща своите конституционни разпоредби, човешките права и правата на лицата, които принадлежат към малцинствата, освен ако така не е предвидено и не се изпълнява съгласно Конституцията на дадената държава.

На политическо ниво, някои, несъмнено добронамерени прависти смятат, че институциите на Европейския съюз или на някои негови държави-членки могат да упражнят натиск върху испанската държава, която "да се покаже по-гъвкава", да се съгласи и да предприеме ревизия на испанската Конституция, предвиждайки начини за възможното отделяне на Каталуния. Колко илюзорно!

От гледна точка на ръководителите на много държави-членки като Обединеното Кралство, Франция, Италия, Белгия и др., това би означавало да поемат риска да отворят вратите за

Евентуална зараза

и да предизвикат вътрешнополитически проблеми. Да не говорим за държавите, които отказаха да признаят Косово поради сходни причини (Кипър, Гърция, Румъния, Словакия).

От друга страна, перспективата ЕС да разполага с нова държава-членка с големината на Каталуния, освен че може да отслаби голямата държава-членка, което е фактор за нестабилност в Европа, би имало и отрицателни последствия за самия съюз и за всичките му институции. Нито една от икономическите и политически ползи на истинското разширяване не биха компенсирали цената, която институциите ще заплатят за промяната на състава си и за по-затрудненото вземане на решения.

Ясно е, че е пълна самозаблуда да се очаква политическа подкрепа за подобно развитие от ЕС и неговите страни-членки, щом за тях последиците биха били изцяло отрицателни. Дипломатическото усмотрение е едно, а политическите реалности - съвсем друго.

Жан-Клод Пири e консултант по европейско право и международно публично право. Бивш съветник по правните въпроси към Европейския съвет и бивш генерален директор на Правната служба на Съвета на Европейския съюз (1988—2010 г.); почетен държавен съветник на Франция; бивш френски дипломат в ООН, бивш директор но правните въпроси в Организацията за  сътрудничество и развитие на Европа. Автор на различни книги, между които "Конституционният договор за Европа - правен анализ"; "Лисабонският договор – правен и политически анализ" (The Lisbon Treaty, A Legal and Political Analysis, Cambridge University Press); "Бъдещето на Европа - към ЕС на две скорости?" (The Future of Europe: Towards a Two-Speed EU?, Cambridge University Press). Този текст излезе миналата седмица във в. El Pais и се препечатва с позволението на испанското издание. Заглавието е на редакцията.

©JEAN-CLAUDE PIRIS/EDICIONES EL PAÍS, SL 2015