Интервю |Самуел Финци: "Всяка добре разказана история е вярна"

"Капитал" разговаря със Самуел Финци в Берлин за новото му поприще на писател, за първата му театрална роля на български език и срещите, оформили кариерата му на театрален и киноактьор.

Самуел Финци и германският автор, композитор и актьор Андреас Лехнер на четене от "Samuels Buch" в берлинската църква "Зофиенкирхе" на 14 март 2024 Фотограф : Йордан Тодоров

Г-н Финци, в предварителния ни разговор за това интервю бяхте доста скептичен спрямо интереса на хората към вас и към кариерата ви. Защо тогава написахте "Книгата на Самуел"?

Написах я за издателската къща "Улщайн" и тукашната публика. Поискаха от мен да напиша автобиография, но аз реших, че това ще е скучно. Не обичам да чета автобиографии на актьори. Защото обикновено те са свързани с това кой, с кого и кога е работил. Аз не смятам, че публиката трябва да бъде занимавана толкова много с моята личност и с хората, които съм срещнал по време на кариерата си. Може би е любопитно, но аз лично смятам, че да се пише за това е скучно. Та затова реших да напиша този "автобиографичен роман".

Наричате книгата си роман. Каква част от историите в нея са истина и каква - плод на въображението ви?

Всяка добре разказана история е вярна. Когато ме питат колко от книгата е вярно, аз отговарям: "Вярвате ли на това, което четете?" "Вярваме", отговарят ми. "Ами значи е вярно." Спомените не са ли също един вид фикция? Как можете да сте сигурни, че това, което си спомняте, е непременно онова, което се е случило?

Книгата ви може да бъде определена и като мемоар.

Може и така да се нарече. Има ситуации, които са доразвити, и това е по-скоро опит да се прави литература, отколкото биографична справка.

Доколкото разбирам, книгата върви доста добре в Германия.

Така ми казаха от издателството. В момента дори се подготвя издание с меки корици.

"Книгата на Самуел"

Изненадан съм, че досега не е преведена на български. Защо?

Това зависи от мен. Защото не мога да я дам на някого да я преведе.

Защо?

Защото знам прекалено добре български. Моят български няма да отговаря на този на преводача. Което в никакъв случай не означава, че подценявам чудесните ни преводачи от немски.

А ако имате финалната дума преди публикуването ѝ?

Няма да е просто финалната дума. Познавайки се, ще седна, ще се заровя, което значи да я напиша наново. А аз просто нямам това време. Това е прекалено много работа за стоте души в България, които ще си я купят.

Как решихте да напишете "Книгата на Самуел"?

Всичко тръгна от една литературна агентка, която се свърза с мен преди години и ми каза: "Сигурна съм, че трябва да напишете книга. Убедена съм, че можете да пишете." Аз я попитах откъде знае това. Тя каза: "Като ви гледам как играете на сцена, знам, че можете да пишете." Вторият импулс дойде от известния германски писател Максим Билер. Бях написал един текст по повод кончината на Димитър Гочев за вестник "Ди Цайт", Максим ми се обади и ме пита дали пиша. Отговорих му, че не пиша. Той каза: "Трябва да пишеш, сега ще те свържа с един редактор." Е, добре, щом той казва, може би трябва да опитам.

Нали няма да изоставите актьорската кариера?

В никакъв случай! Това, писането, е много трудоемка работа.

Как се стигна до сътрудничеството ви с "Улщайн"?

Първоначално предложението дойде от едно друго издателство, аз почнах с тях. После "Улщайн" предложи по-добри условия и даже две книги. Сега трябва да напиша втората. Първата книга свършва с идването ми в Берлин от България през 1989 г. Това е опитът ми да опиша реалността през очите на един млад човек, отраснал в една такава система. Разбира се, тукашните читатели правят паралели с живота в бившата ГДР, но социализмът по балкански тук не е толкова известен.

Колко време ви отне написването на книгата?

Много. Имах свободата да пиша, когато ми се пише и когато ми дойде меракът. Почнах преди пандемията и свърших след нея.

Много хора написаха книги по време на пандемията.

Да де, ама аз по време на пандемията една дума не написах. Особено по време на първия локдаун.

Как ви се отрази пандемията в професионален план?

Не смея да го кажа, за да не прозвучи много високомерно, но на мен пандемията ми дойде, както се казва на български, дюшеш.

Защо?

Защото бях влязъл в една машина на работа, работа, работа. И когато всичко това внезапно спря, за първи път успях да си поема въздух и да разбера колко е хубаво да не се прави нищо. Защото човек винаги има чувството, че нещо пропуска, че нещо се случва без него. За мой късмет бях в привилегированата ситуация да нямам проблеми в битов план. Знаех, че продукциите, които бяха спрени, ще бъдат продължени след това. Аз бях един от малкото щастливци. Много хора пострадаха, например малките бизнеси, да не говорим за хората на изкуството. Аз имах късмет и използвах това време за себе си и за близките си. Беше ми приятно да не правя нищо.

Къде бяхте по време на пандемията?

Живях известно време в Южна Франция. Прекарах първия локдаун в къщата си там. Така че това беше една ваканция за мен, защото французите могат да затворят всичко, но магазинът за вино и фурната винаги ще работят.

В "Книгата на Самуел" си сътрудничите с Джефри Лейтън, който е известен американски драматург и оперен режисьор. Каква беше ролята му?

Намерих един много удобен начин за писане, понеже не съм професионален писател. Усетих, че да се пише сам е много тегава работа. Докато пишех първите петдесет страници, потънах в самота, после започна да ми омръзва и разбрах, че ми трябва публика. Обърнах се към Джефри, който е мой приятел и съсед, и го попитах дали не иска да ми дава постоянна обратна връзка. Така аз пишех и му четях и понеже самият той е драматург, човек с добър вкус и чувство за хумор, ми даваше много добри драматургични напътствия. Питаше ме: "Има ли някоя друга история? Можеш ли да измислиш нещо или да тръгнеш в тази и тази посока?" Обикновено писателят пише и след това написаното минава през редактор. Но това е много дълъг процес, а аз искам да имам обратна връзка веднага, като на сцената. Правиш нещо и режисьорът ти казва: "Не е хубаво, дай нещо друго."

Тоест Лейтън влезе в ролята на публиката.

Да, той беше нещо като драматург, като режисьор.

Аз си представях, че сте седнали с него и сте разказвали, а след това той е оформил текста.

Не, не, не. Аз държа да пиша сам, защото не мога да позволя на друг да ми чука по клавишите.

В книгата проследявате ключови моменти от живота ви до 89-а година. Доколко важно беше да дадете на германските читатели политическия и социален бекграунд на епохата? Това изискване на издателството ли беше?

От издателството нямаха никакви изисквания.

"Книгата на Самуел" започва с известния цитат от "Макбет": "История, разказана от луд, с много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл." Защо избрахте точно него?

Това е автоирония, защото може да е било така, а може и да не е било. Какво от това, че съм го разказал? Не искам това да се взима за толкова важно. Аз нямам послание и се пазя от прокламации, лозунги и поучения.

В "Книгата на Самуел" разказвате за някои популярни в недалечното минало личности като Жорж Ганчев, Иван Славков-Батето и внучката на Тодор Живков. Как Жорж Ганчев, когото за първи път срещате в Царево преди промените, попадна във вашата орбита?

Жорж Ганчев, както се опитвам да го предам в тази книга, за мен е олицетворение на всички тези български политици от този период, на хора, идващи отникъде, които изведнъж се домогнаха до власт. И този човек се беше появил отнякъде с "изключителната" си биография като продуцент, режисьор, актьор, писател и анекдотът, който описвам в книгата, наистина се беше случил. Жорж Ганчев беше обявил, че смята да постави "В очакване на Годо" в Народния театър. И когато разбра, че майка ми е съпруга на баща ми, обяви: "Аз много искам Ицко Финци да играе главната роля." На което майка ми отговори: "В Народния театър моят Ицко Финци може да играе само Годо." Жорж Ганчев смяташе, че главната роля е на Годо и явно никога не беше чел пиесата. (Самуел Финци играе ролята на Владимир (Диди) в постановка на "В очакване на Годо" на "Дойчес театер" под режисурата на Иван Пантелеев - едно от представленията, с които гостува у нас през 2016 г. - бел. авт.)

В една от главите на книгата си описвате деня, в който се връщате гладен от училище, и когато влизате в кухнята, заварвате там театралния режисьор Димитър Гочев. Какво беше първото ви впечатление от него?

Аз помня Митко от детските си години. За мен той изглеждаше много страшно. Заради косата, заради винаги леко наведената глава и очите, скрити зад перчема. Виждах го в кафенето на театър "София". Помня, че ме гледаше с любопитство, и очите му не бяха страшни - гледаше ме с комбинация от респект и симпатия.

На колко години бяхте, когато се запознахте с Гочев?

Беше в края на 70-те, когато той беше асистент на театралния режисьор Бено Бесон, който поставяше в България. Трябва да съм бил на 12 или 13 години.

Тази среща в кухнята ще се окаже много важна в живота ви, защото години по-късно работите с Гочев в близо тридесет постановки. Доколко важно беше сътрудничеството ви с него за това да се утвърдите като театрален актьор в Германия?

След Иван Станев Гочев беше човекът, който ми отвори пространства, предостави ми възможността да играя най-различни роли. Бих казал, че това беше най-формиращото сътрудничество в кариерата ми. Човек колкото повече работи, толкова по-голямо самочувствие придобива. Много важно е, че Гочев никога не ме е ограничавал, не ме е затварял в рамки. Не ме е ревнувал и затова редом с него съм работил и с много други режисьори.

Имате ли в кариерата си като киноактьор подобно сътрудничество?

В последните години работя доста с Роберт Швентке (германски режисьор, познат в България с филма си "Жената на пътешественика във времето" - бел. авт.). С него имам четири филма и може би ще снимаме пети. За мен той беше едно откритие от по-късните години и много харесвам работата с него.

Димитър Гочев ли имате предвид, когато в края на книгата пишете за "режисьора от Бон"?

Не, това е Иван Станев.

Станев е причината да започнете да учите немски в България, а по-късно и да заминете за Берлин, за да участвате в негова постановка.

Да, започнах с немския 4-5 седмици преди да дойда. (смее се)

Къде ви завари падането на Берлинската стена?

В София, на сцената на театър "Българска армия". Леон Даниел ме беше взел в едно представление по Брехт, което се казваше "Гувернант". Напуснах този спектакъл, защото исках да замина за Берлин.

Как се оправяхте в Берлин?

С немския - зле. С други езици по-добре.

Какъв беше градът по онова време?

Депресиращ. Берлин беше доста мрачен, особено източната му част. Стената току-що беше паднала. Но аз не се движех в източната част, защото нашите репетиции бяха в Западен Берлин и първите няколко месеца всеки ден прекосявах границата. Живеех на квартира при семейството на един кинорежисьор от български произход на име Христо Бакалски. Смених два или три паспорта заради печатите, които ми поставяха при всяко прекосяване на границата. В един момент се преместих окончателно в Западен Берлин - първо при приятели, а после при тогавашната ми приятелка.

Идването ви в Берлин временно решение ли беше?

Аз винаги се отнасям към нещата като към временно решение, що се отнася до местоживеенето. Когато дойдох тук, си казах, че винаги може да се преместя някъде другаде. Никога не съм си представял, че ще остана толкова дълго. Но така се получи и не съжалявам.

Какво е онова, което ви връща в България?

Ами снимах няколко филма там в последните години.

Последно участвахте в игралния дебют "Януари" на режисьора Андрей Паунов.

С Андрей се познаваме от дълги години и периодично сме се засичали на различни места. Покрай "Януари" се сближихме доста и имаме идеи и за нови филми.

Точно преди година гостувахте в София с "Един кон влязъл в бар" в Народния театър.

Да, но той е немско представление. Аз съм гостувал поне 12-13 пъти в България с различни представления. С постановки на Димитър Гочев, на Душан Парижек.

Като дете и тийнейджър живеете на столичния площад "Възраждане", недалеч от някогашното кино "Георги Димитров". Какви филми гледахте там?

Всякакви! Като се започне от "Лъвицата Елза", всичките индиански филми на източногерманското филмово студио DEFA и се стигне до "Удар със стик" на Джордж Рой Хил и уестърните на Клинт Истууд.

Друго кино, в което често сте ходили, е "Дружба", днес "Одеон". В книгата пишете, че сте спали пред него в спален чувал, за да се сдобиете с билети за филма с Бийтълс "Помощ!"?

О, така беше! Тогава да видиш "Бийтълс" да мърдат си беше събитие. Филмът се въртя в продължение на месеци, защото всички искаха да го гледат.

Кое се оказа решаващо за това да решите да станете актьор?

Цялата тази работа с актьорството е плод и на случайността. Не ми е било мечта, обстоятелствата ме подтикнаха и аз може би съм ги прочел правилно, и ето на - станах актьор.

Идвате от музикантско семейство. Дядо ви по майчина линия е цигулар, майка ви е пианистка. Баща ви също свири на цигулка и пиано, но непрофесионално. Беше ли музиката опция за професия?

Беше, но по-скоро по настояване на баща ми. Но за това се иска известно усилие. Аз първо свирех на пиано, след това започнах да взимам уроци по барабани. Родителите ми може би не са били достатъчно настоятелни, а аз може би недостатъчно упорит и така останах с по-начални умения в пианото и станах малко по-добър с барабаните.

Баща ви често свиреше на пиано в столичния бар "Хамбара".

Той закара това пиано там. Свиреха заедно с Пармака (известният джаз-музикант Васил Пармаков (1961-2016) - бел. авт.), преди да почине.

"Хамбара" е и вашият любим бар. Нещо повече - през 2019 г. водите там германския президент Франк-Валтер Щайнмайер. Как се случи това?

Когато германският президент прави официално посещение в дадена страна, той води делегация със себе си. Аз бях поканен да се включа в нея и приех, но при едно условие - да го заведа в любимия си бар в София. "О, той много ще се радва", отговориха ми от президентството. С президента се запознахме на борда на германския еквивалент на "Еър Форс Уан" - оказа се много сърдечен и симпатичен човек. Охраната още в самолета изрази опасения заради липсата на втори изход в "Хамбара". Както и заради това, че осветлението е само от свещи и че се пуши. Казаха ми, че са гледали някакъв друг бар като алтернатива, но аз казах, че или отиваме в "Хамбара", или няма смисъл. Така вечерта няколко лимузини спряха на Малките пет кьошета. Бях поканил няколко приятели, сред които Георги Господинов и Иван Пантелеев. Спомням си, че имаше няколко немски туристи в "Хамбара", които коментираха, че Щайнмайер прилича на германския президент. "Е, той е", отговорих им аз. (смее се)

Мислили ли сте как щеше да се развие животът ви, ако бяхте останали в България?

Ами как? Щях да пропусна много неща. Може би в един друг момент щях пак да дойда тук. За мен никога не е било опция да остана. Много рано разбрах, че трябва да тръгна нанякъде. Светът е голям, не е само София и България, която е чудесна страна. Въобще този разговор за това кой си е тръгнал и кой е останал ми е много чужд. Не съм си тръгнал, преместил съм се.