Тази дяволски трудна страна

На македонските политици пък не им пука особено за настроенията в София. Когато Плевнелиев заяви, че по време на срещата с Георге Иванов са говорили за паметник на Димитър Талев в родния му Прилеп, от офиса на Иванов го опровергаха напълно. Протегнатата българска ръка виси във въздуха. Трансграничните транспортни проекти не са помръднали. Последната визита на български министър е на Симеон Дянков през 2010 г. и на Младенов същата година. Премиерите Бойко Борисов и Никола Груевски са се виждали през 2009 г. Неправителствените организации се оплакват от влошено сътрудничество с македонските, историците отдавна не намират общ език, а дори министерствата твърдят, че не намират съдействие в партньорските структури в Скопие. Прословутата вече изложба на средновековни ръкописи в Брюксел, която разпали духовете на евродепутати и историци, беше поредният скандал, роден от този вакуум. Това е сериозен проблем и парадокс: докато обикновените контакти през границата отново набират скорост след влизането в ЕС, отношенията между двете съседни държави се влошават константно на всякакви други нива.

Тази тенденция се дължи на един много прост факт - македонските управляващи нямат нито желание, нито интерес да развиват контактите с България. България пък няма никакво желание да приеме поне някой от сантиментите на македонските политици - например поне веднъж български политик да отиде в Скопие с преводач.

От страна на Скопие това не е някаква конкретна антибългарска политика, казва македонският анализатор Сашо Ордановски. "Тук не се хаби време за нещо, което не носи гласове. Има объркване във външната политика към съседите не заради някакъв план, а защото управляващите водят само вътрешна политика. Политическият режим тук се мери само с гласовете, които получава - не с дългосрочни или средносрочни цели. И политиката се крои според моментните изследвания на общественото мнение за премиера." Той посочва, че Скопие има дори по-големи проблеми с Атина и Тирана, които произлизат от същата тенденция на самоизолация, която правителството на Никола Груевски налага. Единствената реална външна политика, която вълнува Скопие, е проблемът за името и той е умело използван от ВМРО-ДПМНЕ за печелене на гласове и за мащабния процес на създаване на антична история. "Македония стана отровна земя за контакти, казва Ордановски. Нашите политици се занимават с политики отпреди 20 века. Колко други политици искат да влизат в ситуация да разговарят за Александър Македонски и античността?"

Пръчка, която да не се размахва

Тъй като България няма идея какво да прави с Македония, а Скопие не се интересува особено от добри отношения, политиката в момента бива диктувана от медийни (предимно таблоидни) пориви и от спорадични инициативи. Именно това иска да промени новата идея на външното министерство, чиято същина би трябвало да са принципите, на които работи българската външна политика към околните страни. Когато чуха за идеята, македонските медии моментално видяха в нея опит за извиване на ръцете преди започването на преговори за членство в ЕС. Македонски дипломати коментираха пред "Дневник", че България "влиза в гръцките обувки". Това е метафора, която ще свърши чудесна работа на Груевски, но от която София трябва да бяга.

Първо, защото със или без български условия Скопие няма да започне преговори за членство още доста време. Мнозина в България биха искали преговорите да бъдат използвани като лост, с който да се налагат условия върху съседната държава, и твърдят, че процесът на интеграция ще наложи европейски ценности в Скопие. Проблемът би бил, ако София блокира преговорите заради някакви червени линии. Но както е видно от примера с Гърция, тази стратегия само помага на Груевски да изолира страната си допълнително. Тъй като са спрени от спора с Атина, ВМРО-ДПМНЕ не изглеждат особено активни в опита си да станат член на ЕС. Така българските искания не биха имали кой знае каква стойност, освен да помагат във вътрешната пропаганда на македонското правителство и България да изглежда като новата Гърция, от което няма никаква нужда.

Втората причина да няма конкретни отправки към Македония е, че в сравнение с гръцката българската дилема е по-сложна за решение. "Не можем да играем тяхната игра, защото гърците нямат претенции, че населението или културата на Македония са гръцки", казва експертът по Западните Балкани от Европейския съвет за външна политика Димитър Бечев. Историкът проф. Георги Марков например предположи, че една от т.нар. червени линии трябва да минава по края на Втората световна война. "Преди нейния край няма македонски език и история", категоричен е той. Не е нужно да сме пророци, за да предположим ефекта от подобен аргумент в съседната страна. Проф. Марков обаче е категоричен, че "ние добросъседски отношения с тях не сме имали и нямаме", така че това съображение няма защо да е на преден план. "Ние се променяме, те не."

В сегашно време, моля

Ако искаме да продължат да не се променят, пътят напред е точно този: на историческа конфронтация. Ако обаче искаме нещата в даден момент да се променят, най-доброто, което може да се прави, е да се показват недостатъците на настоящето на Македония, а не на нейното минало. В страната няма медийна свобода, държавната администрация се разпределя по партиен път, а съдебната система не работи. Безработицата е огромна, а разделението албанци - македонци става все по-очевидно. Македонската икономика страда тежко от кризата, Груевски няма винаги да е на власт, а недоволството от отдалечаването от ЕС рано или късно ще разтърси македонците.

Докато политическите контакти се нормализират, за България е важно да държи другите канали (като бизнес, студенти и семейни връзки) отворени. "Всякакъв политически натиск е контрапродуктивен", казва Бечев. "Правилна стъпка беше намаляването на таксите за македонски студенти, защото така ги поощряваш да идват. Никой не ги кара насила, а така формираш връзки. В Американския университет в Благоевград израсна цяло едно поколение." Според него е важно да се дава дума и на различните несъгласни гласове в Македония, които подлежат на цензура в самата страна.

"Ние трябва да започнем много активно да поставяме всички проблемни въпроси - социалните, за отношението между албанци и  македонци, за качеството на управлението, за защитата на малцинствата. Така, първо, ще се идентифицираме с ясна позиция и, второ, няма да натрапваме нашите си двустранни проблеми", казва дипломат, пожелал анонимност.

И накрая, за българската политика на Балканите ще е добре да се отърси от този неразбираем фокус върху Македония. Извън историческите дрязги няма нищо, което да говори защо тази страна е толкова важна за нас в момента. "Като не искат, има други страни, с които да се работи - Косово, Черна гора, където се отварят ниши, хората са активни, смята Бечев. Македония не е краят на света."