Бавният британски бунт

Монографията на двамата политолози е най-изчерпателното и качествено изследване на еволюцията на тази партия и с основание се превръща в настолна книга за всички, които се интересуват от британската политическа система. Тя впечатлява с изследователския си обхват и съчетава най-различни социологически и политологични методи, които включват стотици интервюта, анализ на документи, на множество изследвания на нагласи, история и преглед на десетки кампании на партията. Историческият разказ за възникването на партията е подробен и пълен с любопитни детайли.

Формацията всъщност стъпва върху антифедералистката лига, която няколко години води кампания срещу Договора от Маастрихт и събира около себе си множество, предимно академични евроскептици. Самата нова партия е създадена през 1993 г. от университетския преподавател Ален Скeд, който години наред ръководи магистърската програма по европейски изследвания в Лондонското училище по икономика. По негови признания именно общуването с брюкселските бюрократи го убеждава окончателно в "лудостта" на целия проект и напускането на ЕС се превръща в основната политическа цел на новата структура.

Дълги години обаче партията функционира като група за натиск по тази единствена тема и не счита за необходимо да върви към изграждане на по-широка идейна и политическа основа. Фиксацията върху напускането на ЕС носи относителен успех единствено на избори за Европейски парламент и през 1999 г. тя успява да вкара първите си депутати с почти 7% подкрепа. На следващите евровотове през 2004 г. и 2009 г. тя скача на около 16%, но парламентарните избори през всичките тези години са фиаско с подкрепа от около 2%. Така тази монотематичност прави партията подходящ инструмент за протестен вот, но не и по-влиятелен играч.

Друг сериозен проблем, на който авторите обръщат подробно внимание, са безкрайните лидерски битки и постоянната несигурност около UKIP. Макар с едва 20-годишна история, формацията е имала осем председатели и едва при втория мандат на Фараж постига нужното спокойствие и посока. Липсата на политическо развитие на партията се дължи и на други фактори, които едва през последните години започват да се променят. Изборните им кампании нямат необходимия географски фокус, което пък не позволява генерирането на концентрирана подкрепа в целеви райони и доближаването до големите партии става изключително трудно. Партията дълго време не познава достатъчно добре социалните групи, сред които е популярна, и разчита на това да е просто втори дом за разочаровани консерватори.

Лидерската двойка Найджъл Фараж и Пол Натъл постепенно започва да променя всичко това след 2010 г. и Форд и Гудуин детайлно описват тази промяна. Много по-внимателно е анализирана социалната основа на партията и групите избиратели, които я подкрепят. Най-общо тя има доверие сред "изоставените" и новите губещи от глобализацията и деиндустриализацията на Великобритания. Двамата политолози откриват гласове за Фараж сред по-възрастните хора, бивши и настоящи "сини якички", както и тези с по-ниско образование и квалификация. Тяхното заключение е еднозначно: "Бунтът на UKIP е феномен на работническата класа" и тя не е просто "втори дом за недоволни тори, а първи дом за недоволните работещи с всякаква политическа история".

Самата партия прави подобни оценки и постепенно идентифицира три групи региони, в които фокусира вниманието си през последните години: Югозападна и Югоизточна Англия, както и централните западни райони. Променена е и философията на кампаниите - центърът се измества към добре таргетирани местни кампании за сметка на националните, които имат по-общи тези и са обърнати към цялото общество. Партията разширява и обхвата от теми и политики в своята платформа и обвързва недоверието към ЕС с недоволството от ефектите на глобализацията, имиграцията и разклащането на културния модел на Великобритания.

Изследването на Форд и Гудуин отдава дължимото и на множество по-контекстуални фактори отвъд политическата стратегия, които правят Фараж все по-важен играч. Превръщането на политическата конкуренция между тори и лейбъристи в битка за средната класа постепенно изолира големи части от другите социални прослойки. Първоначалната пасивност преминава в отчуждение, което сега позволява на UKIP да печели подкрепа с антисистемна реторика. Влизането на либералите в коалиционно управление през 2010 г. ги лишава от протестния вот, на който винаги са разчитали. Постепенно той се прелива към Партията на независимостта. Пропорционалната система за изборите за Европейски парламент пък позволява на партията да материализира максимално дори относително ниските нива на подкрепа. Вълната от корупционни скандали с политици през последните години идва точно когато недоволството няма своя очевиден политически дом.

Макар на прага на предизборната кампания за парламентарния вот през май UKIP да се радва на подкрепата на 15% от британците, двамата политолози ясно очертават предизвикателствата пред нея. Тя силно разделя обществото и това ограничава възможностите за разширяване на социалната й база. Партията е непопулярна сред по-младите и образованите, както и в големите градове, където са повечето избиратели. Независимо от усилията за култивиране на географски концентриран вот Фараж надали ще успее да вкара повече от един-двама депутати. Евентуалното провеждане на референдум за излизане от ЕС пък ще разклати нейната идентичност.

Книгата на Форд и Гудуин почти картографски ни представя бавното, зреещо недоволство на едно от последните западни общества, в които губещите от глобализацията намират своя политически глас независимо колко убедителен звучи той за останалите. И ако на 8 май британците се събудят с още по-фрагментиран парламент и трудни възможни коалиции, много от отговорите за случващото се ще могат да открият в това изследване.