Коментари и анализи

Капанът на европейското самодоволство

Днешното хибридно устройство на ЕС изключва ефективни политически действия

И преди ковид-19 жизненият стандарт беше в стагнация или намаляваше.

Брижит Гренвил

И преди ковид-19 жизненият стандарт беше в стагнация или намаляваше. © Shutterstock

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Брижит Гренвил

преподавател по международна икономика и икономическа политика в университета Queen Mary в Лондон, в статия за Project Syndicate

Ковид-19 навреди на почти всички развити страни, но истината е, че жизненият стандарт в много от тях е в стагнация или намалява от години. ОИСР например отчита спад на средното нетно богатство на домакинствата в тях с 4% от 2010 г. насам.

Не е чудно тогава, че напредналите икономики преживяват периодични взривове на гняв през последните години - от изборите на Доналд Тръмп и референдума за Брекзит през 2016 г. до последвалите протести на "жълтите жилетки" във Франция и изборите в Италия, които вкараха във властта две антисистемни партии. Въпреки тези сътресения, прогнозите за демократичен срив не се оправдаха. Напротив, елитите се възпроизведоха.

Винаги когато гневна общественост постави политически авантюристи на власт, е въпрос на време да се разбере, че те нямат реални решения на проблемите на хората. В исторически план популистите са по-ефективни, когато са извън властта, оказвайки натиск върху традиционните политици по въпроси, които те биха предпочели да избегнат.

Перспективата за посредствено икономическо представяне на Европа е колкото невдъхновяваща, толкова и опасна.

Дори по време на революциите хаосът често маскира основна приемственост. Френската започна две години след като финансовият министър на Луи XVI - Шарл-Александър дьо Калон, не успя да премахне освобождаването от данъци на привилегированите класи. Шейсет години по-късно Алексис де Токвил стига до заключението, че катаклизмът от 1789 г. всъщност не е променил много начина, по който Франция се управлява. В Русия болшевиките завзеха властта с фанатичната цел да пресъздадат обществото, но в крайна сметка управляваха като традиционна автокрация в добавка с изключително жестоки и човеконенавистни методи.

Склерозиралото управление и хронично потиснатият жизнен стандарт обаче създават условия за по-нататъшни сривове и размествания. Не е тайна, че заместващите труда технологии и глобализацията на труда са издълбали средно квалифицираните и заплатени работни места, които отдавна са в основата на жизнения стандарт и социалната стабилност в развитите страни. Но през последното десетилетие този проблем се усложнява от финансова репресия, произтичаща от комбинацията на фискални икономии и исторически ниски лихвени равнища.

На този фон задълбочаването на институционалните разломи в ЕС създаде усещането, че нещо трябва да се промени. Днешното хибридно устройство на федерализма (чрез Европейската централна банка), наднационалността (чрез Европейската комисия) и традиционното национално управление има както силни, така и слаби страни. Въпреки че в някаква степен отразява предпочитанията на повечето европейци към някаква ограничена степен на споделено управление, то изключва ефективни политически действия.

Да вземем ваксинационното фиаско. Като знак на европейска солидарност страните се съгласиха да делегират своята "компетентност" в тази област на еврокомисията. Намерението беше благородно. Но ЕК никога не е била подготвяна да провежда мащабна програма за обществени поръчки и националните регулатори и политици скоро подкопаха усилията й (и общественото доверие), както стана с ваксината на AstraZeneca.

Винаги когато възникнат подобни проблеми, непреодолимият консенсус е, че Европа трябва просто да изчака ситуацията да се уталожи. Рядко има желание нещата да се променят, било чрез създаване на истинско европейско правителство с необходимия фискален мускул, за да се обърне относително слабото икономическо представяне на континента, или чрез промени в процеса на интеграция.

Вместо това Европа си остава лош братовчед на своите приятели и съюзници. Тъй като лихвените проценти в САЩ се повишават на гърба на относително динамична икономика, капиталовият поток в по-високодоходни доларови инструменти ще отслаби еврото и Европа ще използва това, за да постигне какъвто и да е растеж, като подхранва външното търсене, а не като съществено стимулира вътрешното. И институционалните зависимости в ЕС отново ще се окажат решаващата пречка на за промяната, особено в рамките на паричния съюз. Ще продължи и посредственото икономическо представяне на Европа.

Дори европейските граждани да се окажат готови да живеят с това уморено състояние, тази перспектива е колкото невдъхновяваща, толкова и в крайна сметка опасна.