Правителствата живеят във фискална фантазия

През десетилетието след световната финансова криза от 2007 - 2009 г. намаляващите лихвени проценти позволиха на правителствата да поддържат огромни дългове. Въпреки че след кризата Европа и донякъде Америка съкратиха публичните разходи, до края на следващото десетилетието изглеждаше все едно не е имало смисъл да си правят труда. Дългосрочните лихвени проценти продължаваха да се понижават, дори когато дългът нарастваше. Нетният дълг на Япония надхвърли 150% от БВП без последствия. Когато избухна ковид-19, правителствата от богатия свят похарчиха други 10% от БВП; европейската енергийна криза доведе до още повече помощи. Почти никой не се притесняваше от увеличаването на дълга.

Времето на снизходително ниските лихвени проценти вече е отминало. В началото на май Федералният резерв за пореден път повиши лихвените проценти до 5-5.25%. Тази година Америка ще похарчи повече за лихви по-дълга като дял БВП, отколкото когато и да било през този век; до 2030 г. сметката ще бъде рекордно висока, дори и лихвите да се понижат, както очакват пазарите. Япония вече не изглежда толкова сигурна. Въпреки че лихвените проценти там са изключително ниски, правителството изразходва 8% от своя бюджет за лихви, числото ще нарасне, ако централна банка започне да затяга паричната политика.

Натискът за харчене не спира

Повишаването на лихвените проценти свива бюджетите, докато натискът за харчене се увеличава. Застаряващото население означава, че до края на десетилетието годишните разходи за здравеопазване и пенсии в богатия свят ще се увеличат с 3% от БВП. В развиващите се страни ще е 2%, включително Китай, където до 2035 г. ще има 420 млн. души над 65 години. На Запад политиците все още не са изпълнили обещанията си да изразходват повече средства за отбрана с оглед на руската инвазия в Украйна и напрежението между Америка и Китай относно Тайван. И целият свят се нуждае от повече зелени публични разходи, ако иска бързо да се декарбонизира.

Като цяло картината е ужасяваща. Да вземем например американския Закон за намаляване на инфлацията, който трябваше да намали дефицита. Неговите зелени данъчни кредити се предвиждаше да струват 391 млрд. долара за десет години, но в момента Goldman Sachs очаква да струват главозамайващите 1.2 трлн. долара. Добавете и вероятното удължаване на временните данъчни намаления, въведени при президентството на Доналд Тръмп, и Америка е напът да достигне бюджетен дефицит 7% от БВП, дори и при ръст на икономиката.

Нереалистични предложения

Подобен надвиснал натиск прави предложенията на политиците изключително нереалистични. Законопроектът за увеличаване на тавана на американския дълг, приет от републиканците в Камарата на представителите на 27 април, ограничава разходите през 2024 г. на нивото от 2022 г., след което увеличава бюджета с 1% годишно. Това може да изглежда разумно, но то изключва задължителните разходи за пенсии и здравеопазване и не отчита инфлацията. Ако също се изключат разходите за отбрана, това означава съкращаване на бюджета в реално изражение с 27% в сравнение с настоящите планове.

Германското правителство, изглежда, смята, че целта за съотношението на дълг към БВП от 60% може да се приложи надеждно за места като Италия, чиито нетни дългове са повече от два пъти по-големи. Във Великобритания правителството се подиграва с правилата си, като например обещава повишаване на данъците, което постоянно се отлага. Няколко месеца по-добри от очакваното приходи са достатъчно, за да се надигне вълна за намаляване на данъците сред управляващите консерватори само няколко месеца след като Лондон се сблъска с криза на пазара на облигации.

Нарастващата задлъжнялост на Китай остава извън счетоводните книги в непрозрачни "финансови инструменти", използвани от местните власти. Включим ли всичко, общият публичен дълг на Китай ще надхвърли 120% от БВП и ще нарасне до близо 150% до 2027 г., прогнозира МВФ. Подобни нива на дълг са достъпни само защото Китай разполага с огромни вътрешни спестявания, "пленени" от ограниченията върху капиталовите потоци. Публичната задлъжнялост означава, че правителството не може да постигне плана си за ребалансиране на икономиката към потребление и интернационализация на юана.

Политиците трябва бързо да се вразумят. Има опасност публичните дългове да станат неуправляеми, особено ако лихвените проценти останат високи. Всяко увеличаване на заемите ограничава способността на правителствата да реагират на следващата криза. Освен това има ограничения в степента, в която разходите могат да бъдат контролирани. Политиците биха могли да намалят обещанията си към пенсионерите или да се уверят, че тяхната роля в зеления преход няма да е по-голяма от необходимото. Но обществото не е склонно към строги икономии, а разходите със сигурност ще нарастват със застаряването на населението. По-големите разходи за отбрана и зелени инвестиции са от съществено значение.

Всичко това прави повишаването на данъците неизбежно. А по-високото данъчно облагане прави изключително важно събирането на пари по начини, които благоприятстват икономическия растеж. Заниженото данъчно облагане на престижни домове във Великобритания е скандално; в Америка липсва данък добавена стойност, а Китай се нуждае от дълго обещавания данък върху недвижимите имоти. Въглеродните емисии трябва да се облагат в достатъчна степен навсякъде, което би насърчило и частния сектор да инвестира повече в декарбонизацията и по този начин да намали необходимостта от публични разходи за тази цел.

Напускането на страната на фискалните чудеса ще бъде болезнено и несъмнено ще има призиви консолидацията да се отложи за друг ден. Но е много по-добре да се направи внимателен изход сега, отколкото да се чака илюзията да се срине.

2023, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved