Защо лихвите по жилищни заеми в България изведнъж се наредиха сред най-ниските в ЕС

Управителният съвет на Европейската централна банка на своите заседания за определяне на политиката (приблизително на всеки 6 седмици) обявява не един, а три лихвени процента. Най-ниският е депозитен (deposit facility), като по него банките паркират излишната си ликвидност при ЕЦБ за ден напред. Допреди юли 2022 той беше отрицателен (-0.5%), което означаваше, че банките трябваше образно да плащат наем за складиране на неоползотворения си ресурс. Идеята при въвеждането на негативната стойност, комбинирана със своеобразно печатане на пари, беше банките да бъдат подтикнати да ги влагат в нещо (желателно да кредитират бизнеса и домакинствата, но също и в ДЦК или всевъзможни финансови инструменти) и това да стимулира икономиката. В средата на миналата година тази лихва първо стана 0%, а след серия покачвания достигна 2% през декември.

Ефектът от това по замисъл е да охлади икономиката. От една страна, намалява стимула на банките да кредитират, а от друга, повишава всички лихвени нива в икономиката. Каналите за това са малко по-сложни, но в най-опростен вид за всяко евро, което една банка не може да вложи в нещо по-доходоносно (да го даде на друга банка на междубанковия пазар, да купи държавен дълг или др.), тя може да получи поне 2% от ЕЦБ. Затова и няма никаква логика да ги дава по-евтино и така лихвите на междубанковия пазар, доходностите по облигациите и въобще всяка цена на заемния ресурс се покачва.

Другите два лихвени процента на ЕЦБ са кредитни. По основния (Main Refinancing Operations) се предоставя огромната част от ликвидността, давана от ЕЦБ на банките, а другият (Marginal Lending Facility) е своеобразна спешна линия за овърнайт ликвидност. Те са съответно 2.5 и 2.75%, като между тях и депозитния се оформя своеобразен коридор на цената на финансиране. Пазарните лихви може да излизат извън него, но не особено с много - примерно банка би била склонна да си набави ресурс и по-скъпо, но за по-дълъг период - затова например 12-месечният Euribor е над 3.3%.

Къде се чупи трансмисията

След като ЕЦБ покачи депозитната си лихва до 0% и БНБ я последва с покачване на своята лихва по свръхрезервите на банките от -0.7% на 0%, след това местната институция я задържа на това ниво. Така в момента се оформи своеобразен лихвен диференциал между нивата в България и в еврозоната. Паркираната от банкерите в София ликвидност в БНБ не им носи никакъв доход, за разлика от тази на колегите им в Париж, Милано или вече дори в Загреб. Или на пръв поглед изглежда, че за разлика от централните банкери в останалия свят, българските са се отказали да се борят с инфлацията и вместо това залагат все още на експанзионистична парична политика. И засега практически непомръдващите от рекордните дъна лихви по депозитите и кредитите като че ли потвърждават това.

Всъщност картината е малко по-сложна заради местните особености. Може би най-съществената разлика идва от нивото на минималните задължителни резерви (МЗР), които банките трябва да поддържат. Те са нещо като принудително поддържан ликвиден буфер - пари, които централната банка иска да са налични (като кеш или на депозит при нея), така че при нужда банките да могат да посрещнат тегления от клиенти. Изискването на ЕЦБ за МЗР е 1% от привлечените средства, а на БНБ - 10%, като причината за фрапантната разлика е именно заради валутния борд и отнетата функция на БНБ да действа като кредитор от последна инстанция. Или казано по друг начин, българските банки не могат да си набавят кеш от нея и затова трябва да заделят много по-голям резерв.

Резултатът е, че от всеки 100 лв., които са привлекли като депозит, българските банки са принудени да държат 10 лв. в БНБ при 0% лихва, без да могат да получат нищо срещу тях. Така за централната банка няма никаква причина да въведе положителна лихва по МЗР. Сумарно минималните резерви са над 10 млрд. лв., което при 2% лихва би означавало БНБ да плаща на банките над 200 млн. лв. годишно по тях. Този допълнителен доход би позволил на банките да свият маржа си. Така че реално нулевата (и по-специално подпазарната) лихва по МЗР има рестриктивно действие, като оскъпява цената на финансиране и/или на кредитиране на банките.

Все пак донякъде може да се твърди, че БНБ провежда малко по-стимулираща от ЕЦБ политика, тъй като и лихвата й по свръхрезервите, т.е. парите, които банките държат при нея над МЗР, остава 0%. Ако БНБ иска да следва рестриктивната политика на Франкфурт, тя би трябвало да я повиши до нивата на ЕЦБ (а ако иска да изтегля ликвидност - и над тях). Това обаче също не е опция в условията на все още изобилна ликвидност в еврозоната (ЕЦБ вече свива баланса си и от март ще ускори количественото затягане) и в България. Дори и в момента при нулевите нива българските банки поддържат сумарно няколко милиарда над минимума на депозит при БНБ. Ако тя плаща премия над пазарните нива, ще привлече много пари в баланса си и отново разходът за БНБ ще стане голям. Включително и някои европейски банки може да насочат ресурс към нея през българските си поделения.

Другата опция на БНБ е да повиши самото изискване за МЗР. Сегашните 10% не са променяни от 2009 г., но преди това в опит да се удържи кредитният бум преди световната криза нивото му беше покачено от 8 на 12%, така че ползването на този лост не би било новост. Още преди това пък БНБ ползва и своеобразни кредитни тавани (задължения банките да поддържат повече резерви, ако кредитният им растеж надхвърля определени стойности). Извън това, макар и не инструменти на паричната политика, с подобен ефект централната банка би могла да действа рестриктивно и чрез капиталови буфери, специфични изисквания и др. Например в последната година два пъти се повиши антицикличният буфер с по 0.5 процентни пункта, като последно от 1 януари 2021 г. е 1.5%. Това обаче по замисъл са инструменти, които трябва да адресират здравината на банките и да предпазват системата от рискове, а не да лекуват инфлацията. Аргументирането за ползването на покачване на МЗР и капиталовите буфери при задаваща се рецесия също е предизвикателно, като банките нормално роптаят срещу и без това едни от най-високите нива в ЕС.

Страната на евтините ипотеки

Покачването на лихвите от Франкфурт се пренася практически моментално на българския междубанков пазар и от отрицателни нива при епизодични сделки преди половин година сега търговията се активизира, а лихвата следва с малка отстъпка депозитната на ЕЦБ - текущо около 1.85%. Логиката е проста - вместо да предоставят ликвидност на своите колеги, големите банки с майки в еврозоната по-лесно могат да я дадат на централата си и тя да я депозира в ЕЦБ. Вероятно съществена част от сделките на междубанковия пазар са именно такива, в които те вземат с отбив ликвидността от по-малки банки с местна собственост и я пласират навън.

Вследствие на това се покачва и българският междубанков индекс LEONIA+, а оттам и основният лихвен процент (ОЛП) на БНБ, тъй като тя не го определя, а той е осреднена месечна стойност на LEONIA+.

Друг съществен и логичен ефект е, че банките се опитват все по-активно да управляват свръхликвидността си и да я изнасят зад граница в търсене на доходност.

Извън това трансмисията на паричната политика на ЕЦБ досега се усеща почти само от фирмите, където по-голяма част от заемите са обвързани с Euribor. На пазара на дребно обаче половин година след началото на затягането ефектът върху лихвите е минимален. Тук също основната причина е свръхликвидността на банковата система. Лихвите по кредити при повечето банки не са обвързани с Euribor или ОЛП, а с техни депозитни индекси, базирани на цената на финансиране в страната. При наличието на изобилен ресурс за тях засега няма натиск да вдигат лихвите по депозити. Със сигурност обаче и решението на БНБ да не попие или замрази тази свръхликвидност оказва оказва влияние кредитната експанзия да продължава.

Така стигаме до една сравнително необичайна ситуация. Исторически лихвите по жилищни заеми в България винаги са били далеч над средните в еврозоната, като си има редица логически обяснения - в малка неразвита икономика, с ендемична корупция, най-ниски доходи в ЕС и без кредитор от последна инстанция е нормално финансирането да е по-скъпо. В последните месеци на миналата година обаче данните показват, че лихвите по новите ипотечни кредити в България изведнъж, поне временно, се оказват не просто под средните за ЕС, а и едни от най-ниските (след тези във Франция и Малта). Освен това и България е от малкото държави, където спрямо същия период година по-рано лихвите са по-ниски. Или казано по друг начин, в момента средният българин би могъл да изтегли ипотечен заем при по-ниска текуща лихва от примерно средния германец.

Ясно е, че това е само моментна снимка. Жилищните заеми масово са дългосрочни и с плаваща лихва, така че със сигурност относително ниските стойности и отрицателната рискова премия на България няма как да се вземат за даденост. Те обаче определено са фактор за това кредитирането в сегмента да продължава да расте с около 18% годишно, което вече генерира предупреждения, че имотният пазар започва да се балонизира.