Законови промени ще решат някои от проблемите, породени от измененията в Конституцията

Индивидуалната конституционна жалба, чието въвеждане бе първоначалната идея за промяна в Конституцията, трябваше да инициира, както и при другите способи за възбуждане на производство пред КС, абстрактния, нормен контрол за конституционосъобразност по отношение на оспорен закон, без да се навлиза в спецификата на казуса, който е първопричината за сезиране на КС и по който е страна подателят на искането.

За разлика обаче от останалите субекти по чл.150 от Конституцията, оторизирани да сезират КС, които действат в публичен интерес (т. е. искането им е т. нар. акцио популарис), то при индивидуалната конституционна жалба задължително се изисква правен интерес от подателя на искането, който трябва да е страна по конкретен спор, по който намира приложение оспореният закон. Този интерес е индивидуален, а не публичен, като притежаван от страна по делото, която е засегната от приложението на оспорения закон. Друга особеност на индивидуалната конституционна жалба трябваше да бъде нейното използване от заинтересованата страна като средство за защита, след като е изчерпала процесуалния ред да получи такава защита по инстанционен ред пред съдилищата и спорът е завършил с окончателно и неизгодно за нея решение. В такава хипотеза се предвиждаше, че тя може да сезира КС с искане за установяване на противоконституционност на приложимия по делото закон, като при уважаване на това искане решението на КС може да бъде основание за отмяна на влязлото в сила решение по спора чрез извънредното средство за контрол. В тази връзка трябваше да бъде предвидено, че уважаването на искането от КС представлява ново основание за прилагане на това средство за контрол. С възстановената висящност на производството по делото то може да се разгледа и реши с оглед на новото правно положение, при което съдът няма да приложи обявения за противоконституционен закон, което може да обуслови различен изход на спора.

Новата редакция на чл.150, ал.2 от Конституцията разкрива сходства и различия с проектираната индивидуална конституционна жалба, която не бе въведена поради липса на готовност на държавата, доколкото този институт може да се окаже много скъп като ресурсно обезпечаване и несъответен на сравнително маловажния ефект от неговото прилагане. Затова се възприе идеята всеки съд, а не само върховните съдилища, по повод на конкретен спор да отправят искане до КС за произнасяне по конституционосъобразността на приложим по делото закон, което според законодателя би създало известен ред и би довело до ограничаване на възможността от подаване на огромен брой несъстоятелни индивидуални конституционни жалби, които неоснователно биха натоварили съда и затруднили осъществяването на неговата дейност.

Новата редакция на чл.150, ал.2 от Конституцията предоставя на съда, разглеждащ делото, правомощие да възбуди производството пред КС по оспорване на конституционността на приложим по конкретно дело закон. Независимо от това дали това иницииране става по почин на самия съд или по инициатива на страна по делото, то се осъществява институционално от държавен орган, какъвто е съдът, а не директно от заинтересованата страна по делото. Отправеното искане до КС поради това има значение на направено в публичен интерес (акцио популарис), а не на индивидуална конституционна жалба. Желателно е, при евентуално бъдещо тълкуване от КС на разпоредбата на чл.150, ал.2 от Конституцията да се произнесе и по въпроса дали когато искането по този текст е направено от съда по инициатива на страна по делото, а не по негов почин, той може да бъде само приносител на това искане до КС, без да прави преценка за неговата вероятна основателност, или трябва да прави такава, при което би се явил като предварителен филтър за исканията, отправени по този ред до КС.

Подобно на индивидуалната конституционна жалба, при която преминаването през целия инстанционен ред за разглеждане на спора е предпоставка при неудовлетворяващ страната резултат да инициира производството пред КС, същата ситуация, макар и само възможна, но не и наложителна, може да се реализира и при действието на новата редакция на чл.150, ал.2 от Конституцията, тъй като текстът не предвижда при отправено искане спиране на производството, а неговото продължаване. В резултат на това е възможно процесът да завърши без произнасяне на КС по направеното искане за противоконституционност на приложимия към спора закон.

Необходимите промени

Другият въпрос, който поставя редакционната промяна на чл.150, ал.2 от Конституцията е за възможността въпреки предвиденото в текста продължаване на производството след отправяне на искането от съда, разглеждащ делото, по което е приложим оспорения закон, все пак това производство да бъде спряно като обусловено от преюдициалния спор за конституционосъобразност пред КС. Положителният отговор на този въпрос би смекчил остротата на проблемите, които поставя новата редакция на чл.150, ал.2 от Конституцията, очертани в цитираната статия на Анастас Пунев. Той би направил по-атрактивна извършената промяна в начина на възбуждане на производство пред КС за тези, които биха се възползвали от нея, тъй като в масовия случай техният проблем би бил разрешен в рамките на висящото производство по конкретния спор, повод за произнасянето на конституционната юрисдикция. По същата причина много по-рядко приложение би намерила и възможността за прилагане на извънредното средство за контрол на влезли в сила решения, предлагано по-горе като последно средство за защита след провеждане в пълен обем на инстанционното производство по решаване на спора, т.е. би се получил синхрон между сезирането и положително произнасяне на КС по искането за противоконституционност на приложимия по делото закон и решаването на спора след възобновяване на движението на това дело поради разрешаване на преюдициалния въпрос от значение за неговия изход.

За да се отговори на въпроса за възможността за спиране на производството в хипотезата на чл.150, ал.2 от Конституцията е необходимо да се извърши историческо тълкуване, доколкото старата редакция на тази разпоредба е с различно съдържание от новата и поради това вече има историческо значение. Според първоначалния текст на чл.150, ал.2 само върховните съдилища - ВКС и ВАС (не в пленарния им състав, а в състав, който разглежда конкретно дело) при констатиране, че приложимия към него закон е противоконституционен, отнася въпроса до КС и спира производството по делото. В тази хипотеза самото отправяне на искане до КС е основание за спиране на делото. Това обстоятелство е мотивирало новото съдържание на чл.150, ал.2 от Конституцията, защото, когато това правомощие се предостави на всички съдилища, включени в съдебната система на държавата, директното спиране на производството пред тях само въз основа на отправяне на искането до КС би довело до рязко увеличаване на броя на спрените дела и преустановяване на процесуалните действия по тях, както и до съответно забавяне на тяхното разглеждане и решаване, а така също би създало условия за злоупотреба с това процесуално право от страната, заинтересована да саботира развитието на процеса. Поради това законодателно разбиране в новата редакция на текста на чл.150, ал.2 е предвидено, че въпреки искането до КС производството по делото продължава.

За да се направи извод за допустимост на спиране на производството и при новата редакция на чл.150, ал.2 от Конституцията той трябва да се съпостави с този на чл.229, ал.1, т. 6 ГПК, който се прилага и за административните производства, (АПК в чл.144 препраща към ГПК за неуредените в него въпроси). Същевременно, в чл.25 НПК не е предвиден аналогичен текст, което евентуално би наложило въвеждане на това основание за спиране и по наказателните производства). Тази съпоставка е необходима, за да се прецени дали съществува съвместимост между конституционния и процесуалния текст или първият в действащата си редакция изключва приложението на втория.

Разпоредбата на чл.229, ал.1, т.6 ГПК като основание за спиране на производството гласи: "Когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон." Текстът се прилагаше по отношение на всички случаи на осъществяване на това основание за спиране независимо от това кой от субектите, оторизирани от чл.150 от Конституцията да сезират КС с искане за установяване на противоконституционност на закон е отправил това искане, което е допуснато до разглеждане по същество от конституционната юрисдикция. Това се отнасяше и за хипотезата на чл.150, ал.2 от Конституцията в предишната му редакция, независимо от обстоятелството, че при нейното действие съставът на ВКС или ВАС, разглеждащ конкретното дело, след като е направил искане за установяване на противоконституционност на приложимия към него закон, е спрял производството по делото. Това е така, защото разпоредбата на чл.229, ал.1, т.6 ГПК като основание за спиране цели не само прилагането му към конкретен определен спор, а по всички аналогични на него дела, по които намира приложение оспорения пред КС закон и които трябва да бъдат спрени до произнасянето на съда, за да се създаде еднаквост в практиката по правоприлагането по сходни казуси.

По същото съображение и при новата редакция на чл.150, ал.2 от Конституцията разпоредбата на чл.229, ал.1, т.6 ГПК трябва да намери приложение. Преди всичко липсва идентичност на двата текста, при което първият дава различно разрешение и съответно отменя частично втория, като изключва прилагането му в разглежданата хипотеза. Както вече се изтъкна, новата редакция на чл.150, ал.2 от Конституцията визира неприлагане на спиране на производството само въз основа на искане на състава, разглеждащ делото, по което е приложим оспореният пред КС закон, докато според чл.229, ал.1, т.6 ГПК спирането на производството се прилага след допускане от КС на разглеждане на искането по същество, което в по-малка степен би се отразило на разглеждането на делото до този момент, което би продължило своя ход. Производството пред КС по искането, с което е сезиран за установяване противоконституционност на закон, приложим към конкретно дело, е двуфазно - по допустимостта и по основателността на искането. Текстът на чл.229, ал.1, т.6 ГПК визира първата фаза, при която конституционната юрисдикция преценява дали отправеното към нея искане подлежи на разглеждане по същество, или трябва да бъде отклонено като недопустимо, т. е. налице е гаранция за сериозността на направеното оспорване, а така също е поставено начало на производство, което е преюдициално по отношение на спора, който е причината да бъде сезиран КС. Допълнителен аргумент за допустимостта на спирането на делото и на сходните му дела по чл.229, ал.1, т. 6 ГПК е и второто изречение на чл.150, ал.2 от Конституцията, което предвижда фактически такова спиране, когато то се разглежда от съд, чието решение е окончателно, при което той постановява съдебния си акт след приключване на производството пред КС, т. е. идеята за спиране не е чужда на променената редакция на чл.150, ал.2 от Конституцията.

В обобщение трябва да се отбележи, че проблемите, създадени от промяната в чл.150, ал.2 от Конституцията могат да бъдат разрешени чрез:

• прилагане на чл.229, ал.1, т.6 ГПК по гражданските и административните дела и създаване на аналогичен текст в НПК относно наказателните дела при оспорване пред Конституционния съд на приложим по конкретно дело закон
• предвиждане на ново основание за отмяна в чл.303 ГПК, чл.239 АПК и чл.442 НПК при установяване на неговата противоконституционност след влизане в сила на решението по него.