Задава ли се голямото военно харчене

Има обаче няколко смущаващи неща около начина, по който това се случва и в момента. На първо място е обстоятелството, че уж водещото по темата Министерство на отбраната засега е в напълно пасивна позиция и като че ли се движи след събитията. Например информацията, че кабинетът "Борисов" най-накрая е дал зелена светлина на част от модернизационните инициативи в армията, стана обществено достояние предимно от мотивите на проектобюджета за 2016 г. А някак беше редно това да бъде обявено и обяснено от Министерство на отбраната, при положение че близо половин милиард лева от парите на данъкоплатците ще се дават за ново оръжие. Просто когато става дума за инвестиции на държавни пари в такива мащаби, отговорът на въпроса "защо точно за това?" трябва да е мнооого добре обоснован.

За жалост до момента военното ведомство нито е намерило за необходимо официално да хвърли повече светлина върху въпросните два проекта, нито е дало някакви аргументи защо са избрани именно те. И ако в случая с новия тип изтребители казусът в някаква степен бе изяснен покрай истерията с изтичането на летателния ресурс на МиГ-29, около купуването на патрулните кораби определено има предимно въпросителни. Например Министерство на отбраната можеше поне да каже, че всъщност става дума за първата вноска по проект, който по оценки на военноморските сили ще струва от порядъка на... 740 млн. лв.

Странно в случая е също така, че досегашният приоритет на бойния флот беше съвсем друг - модернизацията на използваните от него белгийски фрегати Е-71, които имат нужда от ремонт и нови ракети. И това е напълно логично, доколкото в момента те са гръбнакът на военноморските ни сили. Инвестицията в тях ще е далеч по-малка, ще стане по-бърза и веднага ще доведе до повишаване на бойните способности във военноморските сили. Патрулните кораби от своя страна едва ли могат да бъдат пуснати на вода в близките няколко години, особено предвид някои заявки, че могат да бъдат сглобявани и в българска корабостроителница. Фрегатите Е-71 също така играят ключова роля и по отношение на коалиционните ни ангажименти в НАТО в момента. Например те дават дежурства в силите за отговор на алианса (NRF) и антитерористичната операция Active Endeavour в Средиземно море.

Това в голяма степен важи и за т.нар. батальонни бойни групи на Сухопътни войски, които са сертифицирани по натовски стандарти и също дежурят на ротационен принцип в NRF. Обществена тайна обаче е, че въпросните армейски формирования не разполагат с достатъчно изправна техника, за да бъдат използвани едновременно в случай на широкомащабна военнополитическа криза. За целта като изключително приоритетен беше набелязан и проектът за придобиване на нов тип бронирана машина за пехотата. Той обаче не намира място в настоящата коригирана тригодишна бюджетна рамка на Горанов, въпреки че по време на Консултативния съвет по национална сигурност при президента тази пролет беше поставен в шортлистата на инициативите за превъоръжаване, които трябва да се приоритизират. За разлика от купуването на патрулни кораби.

И за да не се почувстват Сухопътни войски пренебрегнати за пореден път, тази сряда военният министър Ненчев изненадващо пусна обществена поръчка за придобиване на... 13 бронетранспортьора в рамките на следващите 5 години. Прогнозната цена на поръчката е малко над 41 млн. лв. от бюджета на МО, като пехотата трябва да получава всяка година... две или три машини. Само за сравнение – според модернизационния проект на Сухопътни войски армията ни се нуждае от поне 238 бронетранспортьора, а според визията на Велизар Шаламанов – най-малко от 100, достатъчни за три батальонни бойни групи. Така че тази инициатива на Ненчев трудно може да се нарече точно програма за превъоръжаване, по-скоро е някаква странна форма на утешителна награда за пехотата, която всъщност изпълнява черната работа по задграничните мисии на армията ни през последните години.

Най-общо казано, усещането, което витае около въпросните "два и половина" модернизационни проекта, е за липса на стратегическа визия. Всичко изглежда така, сякаш се работи "на парче", може би с голяма доза лобизъм и със стремеж да се задоволят претенциите на най-гласовитите представители на въоръжените сили. Които в контекста на изминалата година от мандата на настоящото правителство безспорно са ВВС. От гледна точна на сигурността ни и доколкото разчитаме "НАТО да ни пази", би трябвало да инвестираме първо в онези бойни способности, които ни позволяват да действаме бързо и в коалиционен формат. Що се отнася до ВВС, това е "закрепването" на МиГ-29 и инсталирането на натовска система "свой-чужд", флотът пък би трябвало да купи противокорабни ракети Exocet (или техен аналог) и зенитни Sea Sparrow за действащите фрегати, а пехотата – западен тип бронетранспортьори, и то не на порции от по 2-3 годишно. По-скъпите мегапроекти като купуването на нов тип самолети и патрулни кораби е целесъобразно да се позиционират една идея по-напред във времето – например след 2018 г., когато е планирано за отбрана да се отделят 1.5% от БВП (според проектобюджета за 2016 г. сумата е около 1.35%), или след 2020 г., когато този процент би трябвало да стане 2 на сто.

А плуват ли корабчета...

Инициативата за придобиване на многофункционални модулни патрулни кораби в момента безспорно е по-интересният от двата модернизационни проекта, които са на път да стартират. От една страна, защото купуването на нов тип западни изтребители през последните месеци е предъвквано много, а от друга, защото очевидно се случва някакво задкулисно пренареждане на приоритетите. Освен всичко друго България вече има болезнен опит в тази посока – през 2008 г. в навечерието на световната икономическа криза тогавашният премиер Сергей Станишев сключи споразумение с Франция, по силата на който отбранителният концерн "Армарис" трябваше да построи за България четири ултрамодерни бойни корвети Gowind 200. Като ориентировъчна цена на договора се спрягаше сумата 1.5 млрд. лв. Впоследствие броят на корабите бе намален на два, а накрая договорът просто беше разтрогнат поради невъзможност на страната ни да си позволи такъв разход.

Според настоящия проект на военноморските сили този път става дума за придобиване на два модулни патрулни кораба, които трябва да бъдат построени в рамките на шест години. Ориентировъчната цена е 740 млн. лв., като годишната вноска за изплащането им се движи между 80 и 150 млн. лв. В проекта се казва, че според една от предварителните оферти една от корабостроителниците е предложила да посредничи за преференциален заем от страна на Германия. Вероятно става дума за германския концерн "Люрсен", който беше основен конкурент на френската "Армарис" при предния опит на бойния ни флот да купува кораби.

В проекта се намеква също така, че част от дейностите, като например построяването на корпуса на корветите, може да стане в българско предприятие. Източници на "Капитал" намекнаха, че по всяка вероятност става дума за варненската корабостроителница "Делфин", която преди няколко години изработи подобен клас плавателен съд за нуждите на военноморските сили на Екваториална Гвинея. Идеята за строеж на корвети в България бе лансирана и по времето на Ангел Найденов, военен министър от кабинета на Пламен Орешарски. Тогава той обяви, че проектът ще струва около 360 млн. лв. при построяването на три плавателни съда. Още тогава възникнаха обаче съмнения доколко реалистична е тази цена.

Основната идея на военноморските сили е новите кораби да заменят три руски плавателни съда – фрегатата "Смели" и корветите "Решителни" и "Бодри", които са на над 30-годишна възраст. Като основен аргумент се изтъква, че те са лишени от съвременни способности, на прага на техническия си ресурс са, вече страдат от липса на резервни части и не са оперативно съвместими със стандартите на НАТО. Освен това не могат да носят на борда си вертолет, който сериозно би увеличил бойния им потенциал. Изтъква се и геостратегическото съперничество с Русия в района на Черно море през последните месеци: "увеличаване на самолетния парк на полуостров Крим, планове за въвеждане в състава на черноморския флот на шест нови фрегати, шест корвети, шест подводници, всички носители на ново ракетно оръжие с голяма далекобойност." Всичко това според командването на военноморските сили "ще доведе до невъзможност за ефективно противодействие на новите оръжейни системи на руския флот".

Желанието на българските адмирали е да се сдобият с неголеми модулни кораби (т.е. такива, които могат да променят конфигурацията на въоръжението си) с до 65 души екипаж, които обаче да отговарят като бойни способности на фрегатите. Те трябва да мога да носят на борда си по един от използваните в армията ни флотски вертолети Panther, които между другото имат опция и да изстрелват торпеда по морски цели. Също така ще имат противокорабни и противовъздушни ракетни комплекси, торпеда артилерия, системи за радиоелектронна борба и за откриване на подводници, компютърна система за управление и целеуказване, както и натовски системи за обмен на оперативно-тактическа информация Link 11 и Link 16. Корабите трябва да имат обсег поне 3000 морски мили, да развиват скорост поне 20 възела и да могат да плават автономно минимум 10 денонощия.

Дали всичко това може наистина да се случи, и то аутсорснато от чужда военна компания в българска корабостроителница, е въпрос с повишена трудност. По-притеснителното нещо е обаче, че ключови решения в сферата на отбранителното планиране се взимат непрозрачно и очевидно не точно в министерството, което трябва да се занимава с тях. По принцип засилването на бойните способности в Черноморския регион има резон от гледна точка на стратегическото напрежение по границата на НАТО в източна и южна посока. Ако съдим обаче по безшумния начин, по който се прокарва идеята за нови патрулни кораби, лансирането й може и да няма чак толкова много общо с геополитиката.