Славното минало и трезвото настояще на българското вино

Тодоров е спорна личност в историята на българското вино и има своята роля в турбулентните времена на прехода и в т.нар. винени войни през 90-те години. Но безспорно през 80-те той има и огромни заслуги за винените успехи зад граница като директор на специалната държавна компания за износ на българско вино в Англия - Bulgarian Vintners Company (BVC), а после и на самия "Винимпекс" - външнотърговското дружество в структурата на "Винпром". Тодоров е човек, който не мисли по ограничения социалистически начин. Говори добър английски, отраснал е и е учил в чужбина - баща му е бил търговски представител в Джакарта. Той бързо навлиза в правилата на свободния пазар, в особеностите на винената търговия и осъзнава огромната роля, която маркетингът и имиджът имат за успех в този сектор. Така България се превръща в петия най-голям вносител на вино във Великобритания.

В книгата си Тодоров описва подробно как го е постигнал и разказът му може да е урок и за много съвременни производители. Великобритания е пазар мечта: един от най-големите, най-престижните (поддържа по-високи вносни цени), най-отворените към нови неща. Но българското вино не отговаря на нито едно условие, за да пробие там, а най-голямата пречка е катастрофалният имидж на България - той се свързва основно с убийството на Георги Марков и покушението над Папата, а това се пренася към всички продукти, включително към виното, по формулата "ако идва от България, не може да е добро".

Маргарит Тодоров е човекът, с чието име се свърза успехът на българския износ за Великобритания. През 90-те той създава и изба "Домейн Бойар", от която се оттегля през 2020 г. Фотограф : Николай Дойчинов

През 80-те Тодоров работи по целенасочена стратегия да промени всичко това. Успява да убеди ръководството на "Винпром" в нуждата да се подобри качеството и да се развият нови технологии. Показателна за нивото по това време е следната история: Тодоров организира за главните технолози и шефовете на "Винпром" дегустация на чужди вина, които са успешни във Великобритания, за да добият представа какво се търси. И установява, че огромна част от тях никога не са опитвали друго вино освен българско. Не само това: концепцията, че стилът на виното може да се адаптира, а качествата му да се напасват по вкуса на пазара е напълно непозната на българските специалисти. Тук виното е такова, каквото стане, и точка. Малко по малко това се променя - поне при виното за износ (българите продължаваха да пият лошо вино).

Тодоров "надушва" и кои сортове и стилове скоро ще бъдат актуални на британския пазар и ориентира износното производство натам: сухи вина от каберне совиньон, мерло и шардоне. Работи се и за нови опаковки и етикети, подходящи за конкурентен западен пазар, както и за по-добра логистика. Той заимства маркетингови идеи отвсякъде. Например от Новия свят взима по-потребителски ориентирания подход на етикета да се изписва сорта вместо мястото на произход, каквато е европейската традиция, както и думата "Резерва". Плаща тайно за рекламни кампании на Острова - нещо, което комунистическата власт не одобрява. Води технолози на посещения в чужди винарни, включително в САЩ, където научават как се работи с дъбови бъчви и дървен чипс - неща, непознати дотогава за винената индустрия в България.

Всичко това води до успех. Докато през 1980 г. българският износ Великобритания е 300 хил. бутилки, през 1984 г. те са вече 4 млн., а през 1986 г. - 12 млн. Към началото на 90-те страна ни достига пик на този пазар и продава почти 50 млн. бутилки. От най-ниската на пазара средната цена на българското вино е нараснала до нивото на испанското и други популярни тогава вина. България става трети най-голям доставчик на червено вино на Острова след Италия и Франция. Българското каберне совиньон влиза като образец за сорта в материалите на Wine Education Trust - най-престижната винена образователна институция на Острова. И се предлага дори в столовата на британския парламент (House of Commons).

Българско каберне совиньон от Сухиндол за белгийския пазар, 1896 г. Източник: Vivino Преглед на оригинала

България също така прави пробиви и на изключително трудния белгийски пазар. Има добър износ за Германия, голям партньор е в скандинавските държави - в най-добрия си период внася 8% от виното в Швеция. Добри продажби отчита в САЩ и Канада.

Винен преход

През 90-те обаче този розов период свършва. С колапса на държавната икономика монополът на "Винпром" е разбит. Неговите 45 винарни в страната остават държавни, но вече се състезават самостоятелно на пазара, включително външния. Някои опитват да подбиват цени, други "шмекеруват" с качеството.

Маргарит Тодоров пък създава "Домейн Бойар", чиято цел е да изнася вино за Великобритания. Новата компания е в сложни отношения с държавната "Винимпекс" - от една страна се конкурира с нея, от друга - става партньор, а по-късно и съсобственик на лондонското дружество BVC. Според самия Тодоров целта е била да надгради вноса на държавната компания. Според други на практика той е опитал да го монолизира. Факт е обаче, че до средата на 90-те България запазва силните си износни позиции на Запад въпреки "винените войни". Междувременно "Домейн Бойар" започва и винопроизводство. Купува винпромите в Шумен и Ямбол и изгражда край Сливен изба "Сините скали" - най-модерния завод за вино в Югоизточна Европа по това време.

През втората половина на 90-те години всичко обаче се разпада. Започва масовата приватизация на държавните винзаводи. Част от тях бързо са източени и разпродадени за скрап. Други опитват да реорганизират производството в посока по-малко, но по-качествено вино. Свикнали да работят само с огромни количества и в промишлени условия повечето технолози не се справят. Качеството на продукцията рязко спада. България започва да изнася лошо вино за Острова и западните пазари и това е началото на края - количествата в следващите години рязко падат. Когато най-после се стига до приватизацията на "Винимпекс" през 2001 г., от дружеството не е останало нищо.

Следващите години са безвремие за винения сектор. Нови инвестиции почти няма. Някога национализираните лозя са върнати на собствениците, но те нямат нито знания, нито готовност да работят с тях. Повечето запустяват, лозарството се раздробява, новоприватизираните винзаводи имат трудности да се снабдяват със суровина, а качеството пада още, разказва Ивана Мурджева, адвокат в Кантора "Вино" и член на УС на Българска асоциация на винените професионалисти.

Перспективата за влизане в ЕС вместо позитивен тласък в началото води до "шок и ужас". "Ентусиазирана от предстоящото членство България рано-рано интегрира европейските нормативи за виното. Те обаче стресираха сектора. Един пример: някога в черноморските заводи се произвеждаше "коняк" и никой не се притесняваше да го нарича така. После изведнъж установихме, че това име не може да се ползва, защото е защитено в ЕС. Хората в бранша просто не разбираха защо. Всичко беше напълно ново, цялата индустрия трябваше да започне да работи по нови, непознати правила", разказва Мурджева.

Тя дава и друг пример: "Европейското законодателство забранява да се прави "втора преса" на джибрите. Дотогава бе нещо нормално да има "първи" вина и едни други "по-тънички", трапезни. Винарите бяха изумени, че трябва да изхвърлят джибри, в които има все още сок и захар", разказва Мурджева. На всичко отгоре по новите правила производството на вино и ракия трябва да са стриктно разделени - в отделни помещения, че и сгради, докато в българските заводи те винаги са вървели ръка за ръка. Кашата в този период е повсеместна.

Еврофондовете: слънчев лъч

Стабилизацията на сектора започва към 2008-2009 г. с помощта на евросредствата. Лозарската програма помага изключително много за изкореняването на старите лозя и подмяната на "старомодни" високодобивни сортове с нови и модерни сортове. "Бих нарекла тази програма спасителна за винения сектор, едва ли има лозар и винар, който да не се е възползвал от нея. Тя помогна на сектора да си стъпи на краката", казва Ивана Мурджева.

С помощта на Програмата за развитие на селските райони през годините пък бяха изградени и оборудвани десетки нови винарни, други бяха модернизирани. Българският едър бизнес като цяло също се разви и доби самочувствие и немалко негови представители направиха имиджови инвестиции във винарски изби.

След всички тези сътресения днес България вече има модерен винен сектор и висококачествено производство, но нещата на външните пазари също са коренно различни. България вече не е фактор на тях.

Фотограф : Цветелина Ангелова