България трябва да е готова за една Европа на две скорости

Ако досега ЕС приличаше на български университет от 80-те години - трудно се влиза, но всеки, който е влязъл, завършва, то идеята на Берлин е да промени тази ситуация - трудно да се влиза и лесно да се излиза. И Германия има морално право да настоява за това, защото през последното десетилетие проведе болезнени реформи и заплатите в страната са на практика замразени вече цяло десетилетие.

Така Германия иска от другите да направят това, което самата тя направи, а именно да изстрадат икономическото си развитие. Но това, което е различно, е, че тя преструктурира икономиката си, защото избиратели и работодатели приеха да изтърпят лишения в името на конкурентността. Германските реформи са големият успех на германската демокрация. Това, което Берлин иска от другите, е да не се интересуват от мнението на своите избиратели.

Ще бъде ли това разделение бъзвъзвратно, или вратите на тези различни нива в ЕС ще останат отворени и ще може да се минава от едно в друго?

Теоретично еврозоната остава отворена, но това, което притеснява Берлин в момента, е, че е прекалено голяма и включва прекалено различни икономики, а не, че не е достатъчно голяма. Появата на Европа на две или няколко скорости ще има много и различни последствия, но три са видими с невъоръжено око - Великобритания тотално ще загуби влиянието си и ще се превърне в далечен роднина, ЕК ще загуби позиции и ще играе второстепенна роля дори ако президентът й се избира пряко. А страни като България ще останат в състояния на перманентна периферност. Интересът на България в момента е да не позволи ЕК да се превърне в орган със затихващи функции, когато става дума за икономическа политика.

Колкото и да се оплакват всички от германо-френската доминация, факт е, че тези две страни винаги са дърпали ЕС напред. Сега обаче този мотор скърца вътрешно и германският цилиндър започва да взема превес. Да очакваме ли новият ЕС да прилича повече на Германия?

Ако Германия и Франция са локомотивите на Европа, то Франция е парен локомотив, а Германия е електрически локомотив. В момента Германия е едноличен лидер в еврозоната и това е реалност, която Франция е принудена да приеме.

Кризата захранва възхода на популизма в Европа. Как може да се противодейства на това?

Заплахите са две - eдната е популизмът, а другата - опитът всяко желание за промяна да се представя за популизъм. Както не всичко, което правителствата предлагат, е корупция, така и не всяка промяна, която хората искат, е популизъм. Когато преди години някои настояваха за регулация на банковия сектор, тогава това беше популизъм, днес е отговорна политика. Когато днес икономистите настояват за финансова дисциплина и драстични съкращения, те трябва да помнят, че реформите са средство, а не самоцел. Проблемът е, че тоталното недоверие в елитите, родено от кризата, създава предпоставки за надигане и на крайната левица, и на крайната десница, а вярата на Брюксел в експертни правителства заплашва демокрацията. Ако хората нямат реален избор пред урните, накрая те избират улицата.

Демокрация или популизъм беше решението на бившия гръцки премиер Папандреу да иска референдум? Притеснително ли е това, че на практика миналата седмица ЕС уволни двама демократично избрани премиери и настани на тяхно място харесвани в Брюксел технократи?

Гърция и Италия в момента са демо-протекторати - избирателите запазват правото си да сменят правителства, но не и икономическата политика, която те провеждат. На практика това силно напомня политиката в България в годините на присъединяване към ЕС. Опозицията атакува икономическата политика на правителството, но когато спечели изборите, следва същата политика.

Но вълната от протести в Гърция и Испания ни карат да се замислим дали това, което сработи в Източна Европа в края на XX век ще сработи в Южна Европа в началото на 21 век. В началото на прехода в Източна Европа хората в нашата част на света имаха позитивни очаквания за това, което предстои. Те бяха приели, че участват в преход от една система, която не работи към една система, която работи. Това не е случаят с Южна Европа. Днес вече не е ясно какво работи и какво не работи. Хората по улиците на Атина не искат промяна на системата, а запазването на това, което тя им е дала. Ако през 90-те години и елитите, и обществата искаха да издържат прехода, за да започнат нормален живот, това, което се предлага на Гърция и Португалия, е несвършващ преход; не е да влязат в Европа, а да не ги изгонят от нея. Това, което дава легитимност на технократските правителства, е усещането за катастрофа и недоверието към националните елити. Но не е ясно, колко дълго това ще е достатъчен източник на легитимност.

Референдумът, който Папандреу поиска и от който се отказа, показва политическият проблем на нова Европа. Аргументът на гръцкия премиер беше, че правителството му има одобрението само на 12% от населението, опозицията не поддържа пакета реформи и той няма друг избор освен да поиска подкрепа от избирателите. Няма нищо по-нормално за премиера на една демократична страна от такова решение. Но позицията на Берлин и Париж, че референдумът прави еврото заложник на капризите на гръцкия избирател, беше също легитимен. Много е трудно да имаш и дългове, и демокрация. Или с други думи, в момента в Европа има два типа демокрация - тази като Германия, в която избирателите имат значение, и тази, като Гърция, в която избирателите нямат значение.

Евроскептиците обичат да сравняват ЕС със СССР. Ако тръгнем по тази аналогия, да се притесняваме ли, че ЕС ще се разпадне като СССР?

ЕС не е СССР не просто защото са различни проекти, но и защото ЕС не е държава. Но европейските лидери могат да научат нещо от разпадането на СССР - че това, което изглежда немислимо, не е непременно невъзможно, и че фрагментацията на Европа е реална опасност. Вторият важен урок е, че проекти като ЕС се възпаляват откъм периферията, но се разпадат в центъра и както съдбата на СССР се реши от Русия, така съдбата на ЕС е в ръцете на Германия. И трето, всяка криза е и психологическа реалност и лидерите поставят проекта пред риск, като се правят, че нищо не се случва, но има и друга опасност - да се самоубиеш от страх пред смъртта. Днес европейските лидери са изправени пред дяволски трудна задача - те трябва да убедят пазарите, че кризата на еврото не е така драматична, както изглежда, а в същото време и дори в същата реч да убедят хората, че кризата е дори по-драматична, отколкото изглежда, и всички трябва да сме готови за жертви.

Какво ще означават промените в ЕС за България, как трябва тя да се настрои към този нов съюз и да избегне риска да бъде оставена в периферията?

България не е тази, която ще разруши ЕС, нито тази, която ще го спаси. Но ако ЕС на две скорости се превърне в реалност, то ние трябва да направим всичко възможно да останем в Европа.