Германия, която не иска да спаси Европа

Обединението на двете Германии обаче промени нещата – факт, които стана очевиден две десетилетия по-късно. Когато Русия и САЩ отдръпнаха влиянието си от континента, те оставиха празнина, точно когато Германия се превръщаше от болният човек в двигателя на Европа. Комбинацията от предприемачески дух, находчиви бизнес стратегии и икономически реформи бяха катализаторът на германското завръщане. Днес населението и икономиката на федералната република са с около една трета по-големи от тези на Франция. Този успех провокира и призивите Германия да се превърне в белия рицар на Европа по време на кризата.

Германците обаче откриха противоречие: европейците искат Германия да е лидер, но не искат да бъдат ръководени от Германия и със сигурност не харесват последиците от германското лидерство. Когато Европейският съюз изпрати група експерти, ръководени от един германец в Гърция, за да предложи техническа помощ за икономическите реформи, някои недоволни гърци побързаха да нарекат членовете на екипа "гаулайтери" (Gauleiter), както се наричали местните ръководители на нацистката партия.

В Ирландия и Португалия обществото беше разделено между това, да гледа на германската помощ като на съвременен план "Маршал" или като на Версайски договор без изобщо да е имало война. Подобни реакции със сигурност не са стимулирали Германия да предоставя още помощ.

Хегемон по нежелание

Ако еврото претърпи провал, вината за това ще е на Германия, а не на Гърция или на Италия. За да не се превърне във виновник, както и за да избегне икономическия срив, Берлин има малко време, за да действа. Срещата на върха на ЕС в четвъртък и петък е идеална възможност, вероятно и последната. Единственият въпрос е дали Германия иска да поеме значителна част от отговорността за дълга в еврозоната и по този начин да поеме и огромен риск, но и превръщайки се в хегемон. Сега Берлин изглежда като хегемон, който никак не иска да е такъв, коментира Клайне-Брокхоф.

Революциите от 1989 г. промениха разпределението на властта в Европа, както и отношенията на Германия с нейните съседи. Обединението винаги е било национална цел и беше постижимо единствено чрез обединение и в Европа. Затова и ангажиментът на нацията за допълнителна европейска интеграция беше толкова силен. Веднъж щом Германия постигна обединени, мотивацията й да подкрепя обединена Европа намаля.

Инстинктивно, германците разбраха сделката между Хелмут Кол и френския президент Франсоа Митеран така – Франция се съгласи за германското обединение, а Германия се отказа от марката в името на еврото. Връщането на териториалния и политически суверенитет означаваше отказ от монетарния. Планът на Париж беше да използва еврото като връзката между Германия и Обединена Европа и той работеше, но до сега.

Първоначално германците бяха резервирани към единната валута. Но Кол, бащата на обединението, успя да убеди населението. Според Клайне-Брокхоф не е случайност, че същият Хелмут Кол миналата седмица предупреди германците, че рисковете да поемат водещата роля в спасяването на еврото са по-малко от тези да оставят валутния съюз да се разпадне. Все пак голяма част от германското население е срещу някои от предложените мерки за справяне с кризата, тъй като се опасява, че ще се наложи вечно да спасява Гърция, Италия и останалите. Именно германската марка беше средството, което страната използваше, за да се дистанцира от тези държави. Марката беше и символ на германските стабилност и успех. Всъщност тя беше единственият национален символ, с който германците наистина се гордееха. Когато например Германия спечели световното първенство по футбол през 1954 г. не се чуваше химнът и не се виждаха гордо развети знамена.

Последния окоп на германския национализъм

Германската марка се превърна в последния редут на германския национализъм, който надживя самата валута. Сега икономическите националисти са ядрото на германската опозиция, която се обявява против поемането на обща отговорност за европейския дълг. Докато канцлерът Ангела Меркел призовава за "повече Европа", икономическите националисти виждат в отказа от суверенитет един голям грях.

Сега дебатът в Германия не включва думата национализъм. Вместо това аргументът е представен като икономически принцип. Според водещите икономически идеи в Германия държавата трябва да състави законова рамка за икономиката, която създава ред, като налага правила за функционирането на пазарните сили. Мисията на централната банка е да се бори с инфлацията, като избягва политизирането на институцията.

По настояване на Германия, рамката за европейския икономически и монетарен съюз беше изготвена на този принцип. Всяка държава членка трябва да се съобразява с правилата за дълга и дефицита, а рисковете трябва да бъдат избегнати на всяка цена. Затова във време на дългова криза в съзнанието на повечето германски икономисти се върти идеята за изкореняване на причината за проблемите – държавите трябва да предприемат структурни реформи и да намалят дефицита чрез намаляване на разходите и увеличаване на данъците, или комбинация от либерализация и строги икономии.

Това може и да е решението в дългосрочен план, но германският подход досега не е направил много за излекуването на наболелия проблем – сриването на доверието в еврото. Германската реакция при кризи винаги е била ден по-късно. Сега страната е изправен пред труден избор – да изостави икономическата консервативност или да се изправи пред срива на еврото, който ще отключи верижна реакция от фалити, депресия, разпад.

В такъв драматичен момент изглежда, че основите на сделката най-накрая стават ясни в Берлин и в останалата част от Европа. Меркел ще получи ограничените промени в европейските договори, които тя искаше, за да допълни монетарния съюз с истинско фискално обединение. В замяна Берлин ще трябва да се съгласи за по-голяма роля на ЕЦБ при решаването на кризи, което ще позволи нещо, което Германия дълго време не искаше да чуе – централната банка, която печата пари, докато дългосрочните реформи започнат да действат.

Не се знае срещу какво недоволство ще бъде изправена Меркел в редиците на собствената й партия и сред гласоподавателите. Не се знае и дали германският лидер може да оцелее, ако Германия е начело на Европа, допълва Клайне-Брокхоф във "Вашингтон пост".