АфроБългария

На въпроса дали има нещо, което може да повлияе на дискриминационните настроения чрез повече информация в образователния процес, тя изненадващо отговаря с "не". "Бях от тези деца, на които им беше скучно да учат теория: винаги съм предпочитала да отида до определено място, за да го опозная, вместо просто да слушам факти за него. Би било хубаво да има повече информация в образованието за тези проблеми, но се опасявам, че ще се възприеме като суха информация. Струва ми се, че трябва самите хора, които имат подобна история на моята, да споделят повече. Толкова много проблеми в обществото идват от това, че не сядаме на една маса, за да говорим за тях. Виждам като много по-практично да си говоря с някой предубеден към мен лице в лице, отколкото да участвам в някакви безкрайни дискусии в социалните мрежи."

Два пъти е пътувала до Нигерия, среща баща си за първи път от ранното си детство. В голяма част от случаите в подобни семейства бащата липсва, тъй като често става въпрос за мъже, които са в България временно, решават да се върнат в Африка или да отидат на друго място. "Моят случай не е на точно такъв. До 19-годишна възраст не се бях виждала с баща си, но през годините семейството ми направи всичко възможно, за да имам контакт и досег с тази част от мен." Опознаването на Нигерия, страна, в която съжителстват множество етнически групи, не е лесен процес. "За мен беше голяма изненада, че там хората ме мислят за бяла. Дори имаше хора, които си мислеха, че косата ми е перука." Там тя преминава през същия процес на обяснение откъде е и каква е историята й.

В разговорите за протестите в САЩ, които стигнаха до нанасяне на щети на търговски обекти и на статуи на спорни исторически личности, тя често среща мнението, че "черните разрушават всичко" в САЩ. Дразни я, че рядко хората мислят за корените на проблема. "Разрушаването е следствие на проблема, агресията е фактор заради натрупани проблеми."

В момента Бистра завършва дебютната си книга с поезия "Аз зад черното и бялото", скоро ще снима късометражен филм и започва репетиции по пиеса. Силно се надява да успее да намери български издател и преводач за автобиографичната книга The General's Orderly на баща си Патрик (Аруа) Окереке, в което той описва спомените си от нигерийската гражданска война между 1967 и 1970 г., породена от краткото отделяне на щата Биафра (в който основната етническа група е игбо, към която принадлежи и родът на Окереке).

"Поне в България имам чувството, че макар и бавно, хората стават по-отворени. Предпочитам директността на хората тук, отколкото наслоените чувства в САЩ, където като че ли са мълчали дълго време и всичко избухва изведнъж. При нас предубежденията са може би резултат от други наслоявания: общество сме, което е свикнало да бъде под нечие друго владение, да му се казва какво да направи, да бъде мачкано." Когато пътува в други страни, не се чувства кой знае колко по-различно, отколкото в България, но лични фаворити са й Лондон и Барселона заради усещането, че се смесваш с хора от цял свят и никой не ти обръща внимание. Не планира да смени адреса си, а да сe бори за промяна тук. "Като общество предпочитаме просто да отидем другаде, вместо да застанем с достойнство и да предложим решение."

За Бистра всеки трябва да е наясно със себе си, когато е част от протестни движения. "Да си дадеш гласа е отговорност. Важно е като протестираш и да предлагаш алтернатива, не само да изискваш. Аз мога да предложа себе си като човека, който съм, чрез изкуството, което правя - това мога да дам."

VenZy Преглед на оригинала

R'n'B изпълнителят VenZy, също като Бистра наполовин нигериец, дава гласа си за Black Lives Matter каузата, и то буквално - с Let Him Breathe, песен, посветената на убития по време на арест в Минеаполис Джордж Флойд.

Какви са реакциите на почитателите му? "Имаше доста хейт, но в пъти повече беше подкрепата към песента", казва VenZy, роден като Венцислав Милър Ауори в София през 1987 г. "Изкуството трябва да показва всичко - и хубавото, и нелицеприятното."

Казва, че в България той не чувства заплаха на ежедневно ниво и според него проблемите с расизма в България постепенно отшумяват. "Нещата са много по-различни отпреди години. На моменти, да, избухват такива проблеми, но един огромен процент от хората в България, а и по света, отдавна са загърбили предразсъдъците, все повече проявяват толерантност към различните, не само по цвят на кожата, но и по религия, националност, пол и т.н. Проблемът е, че една много по-малка, но по-агресивна и шумна тълпа от хора, живеещи в миналото, вдига врява и създава впечатление, че всички хора са такива. Това не е така." Въпреки това той може да си представи, че проявите на полицейското насилие в САЩ лесно могат да имат еквиваленти в България.

Най-голямата разлика, която той вижда в есенцията на расизма тук и на Запад, е колониалният контекст. Според него България като страна, която е преминала през вид колонизация по време на османското владичество и никога не е имала робски практики, има проблем най-вече с незнанието си и липса на срещи с други народи и етноси. "Информираността, това да опознаваш други народи и култури, да пътуваш, да четеш, да се образоваш, всички тези неща биха подобрили драстично много положението с дискриминацията тук. Интернет играе огромна и много важна роля в това отношение."

До края на годината се очаква дебютният албум на VenZy, който дискретно подсказва, че това, което се случва в момента, ще повлияе на завършването на песните.

Смесеният расов произход и опитът с различни култури по елегантен начин си проправят път в изкуството и на художничката Харита Асумани, един от обещаващите автори в българското съвременно изкуство.

Харита Асумани Преглед на оригинала

Родена е през 1992 г. в Пловдив в семейство на българка и танзаниец, които се запознават като студенти във Варна и са заедно до ден днешен. Както и Харита, така и Бистра казват, че със сигурност е много по-тежко за хората, които са изцяло чернокожи или са в семейства, в които няма български родител, който да бъде като мост между културите и реалностите. Това важи и за бащите им. Без да имат общ език с местните поне в началото, всичко става много по-трудно. Харита разказва, че баща й е преживявал побои неведнъж като по-млад. В силно патриархалния ред на страната му тази част от семейството остава разочарована от решението му да остане в България - съответно Харита няма контакт с родата си в Африка. "И все пак се надявам да видя Танзания някой ден. Но когато дойде правилният момент за това. Като по-малка прихващах повече от болката на баща ми, все едно неговият дълг е и мой."

Харита има двама братя, а сред ясните детски спомени е как по-големият й брат, Асен, често има ролята на този, който я предпазва от опасности, особено ако наблизо има скинари. Подвиквания като "негърко" и "циганко" са част от училищните години. "Същевременно не мога да кажа, че съм била обект на повече подигравки от например от децата с наднормено тегло или други особености. В училище срещнах много повече любов, отколкото нещо друго", казва Харита с усмивка. "Може да се каже, че съм от тези, които са минали между капките. Не при всички е било така." Въпреки че не се чувства постоянно под заплаха, тя също предпочита да остане вкъщи, когато има футболни мачове и национални празници.

През смях разказва иначе доста мрачна история: една вечер преди години тя е нападната, докато минава по "Граф Игнатиев". След въпроси като "ти каква си?" и "ти откъде си?" е напръскана два пъти със спрей за самозащита. "Не се обадих в полицията. Подобни ситуации те карат да мислиш, че си се отървал леко, тъй като нямаш физически повреди, един вид си помислих, че ще звучи популистко, ако вдигна шум за това. Това е много двояко усещане - не е окей, ако не кажеш нищо, но ако кажеш, се чувстваш все едно се оплакваш от нещо не чак толкова сериозно."

Според Харита има известна разлика в мисленето за расизма между хората. "Когато сме отваряли тази тема с приятели, разбирам, че те смятат, че расизъм вече няма или че всички хора навсякъде са толкова свикнали с мен, колкото са те. А има ситуации, които са по-заплашителни за мен, отколкото за други - веднъж имаше митинг на "Атака", една приятелка предложи да минем ей така напук, но аз не посмях." За нея не е нужно да се изпада в генерализации дали страната става по-консервативна или отворена, тъй като двете реалности могат да съществуват в едно. "Няма разлика дали някой дискриминира друг на расова или сексуална основа - коренът на омразата е един и същ. Всеки има ограничения и рамки, все пак това, че човек иска да се числи към някаква общност, вече означава някакво разделение от общото."

Подобно на Бистра, и Харита има множество ситуации, в които е питана откъде е, особено от деца - тя намира това за автентична и любопитна реакция, последвана от мъмрене от страна на родителите и че "така не се говори". Според Харита това има и друга страна - детето разбира, че нещо не трябва да се изразява по определен начин, но не получава нови знания за различните от себе си.

Когато наблюдава събитията в САЩ, тя остава с впечатление за радикализираност, с която не се припознава напълно. "Струва ми се, че хората не са достатъчно зрели, за да създадат диалог, който да е в полза на двете страни. Това може би е разбираемо - няма и сто години, откакто нещата са афроамериканците били радикално по-сурови."

Спомня си как веднъж развежда афроамериканка из София и чува как според самата нея чернокожите са втора ръка хора и заслужават съдбата си. "Когато го чух, все едно буца застана в гърлото ми." Според нея не е изключено у много хора да има интернализирана омраза, да се подценяват, за да се впишат в системата. "Няма как да оцелееш, освен ако не си кажеш сам, че си заслужаваш като човек, че имаш стойност."

Мария Коса Автор : Филип Михайлов: Philip Mihaylov - Next Level Photography Преглед на оригинала

"В детството ми не съм се чувствала самотна, а точно обратното - имах връстници, които се радваха, че ме познават и с интерес общуваха с мен", казва Мария Коса, която преподава африкански танци и има баща от Мозамбик. "И все пак у мен живееше чувството за непозната моя половина. В търсене на себе си, започнах да мечтая да имам по-голям контакт с африканската ми същност. Така започнах да танцувам африкански танци, така се запознах с баща ми, така отидох до Африка. Точно поради тази причина сега и работя по това да се отвори първия Африкански културен център в България - и за да могат деца и пораснали хора от смесен произход, а и не само да се доближат до техните африкански корени."

Новините от САЩ носят вълна от мисли за нея. "Когато започна Black Lives Matter вълната, усетих, че идва момент на промяна". В началото й е трудно да опише за себе си тази промяна. "На първично ниво нещо в мен крещеше "Справедливост! Бунт!", но на следващо ниво се появи страх: "Но как да стане? Какво искам да се промени?"

Това я води до поглед навътре, размисли какво точно съставлява расизма, как се формира. "Осъзнах, че расизмът и дискриминацията са теми, които съм затворила в себе си, защото когато те са се проявявали в живота ми, аз съм се чувствала безсилна да се справя с тях. Спомних си за ситуациите, в които брат ми беше заплашван в училище от съученик с нож заради цвета на кожата си, а директорката на училището коментира, че децата порастват и това е нормално. Брат ми все още се притеснява да излиза навън."

След дълго време на мисли и разговори тя дефинира за себе си нюансите на расизма така: "Той се вижда от хора, които са го преживели. Расизмът се обвързва с някакво ниво на недоволство - ако таиш омраза в себе си и имаш нужда да я канализираш навън, търсиш различни пътеки. Расизмът, обвързан с омраза, е политика. Той работи с ниските и първични страсти, за да предизвика хората към действие. Думата расизъм предизвиква конфликт. Да си расист е обидно. Въпросът "Ти расист ли си?" също е обиден. "Расизъм" е дума, която те обвързва с липса - най-често на любов. И също така той е проявление на друг дълбок и скрит личностен проблем. Расизмът служи на някой друг да "разделя и владее". За да го няма е необходимо критично мислене. Не е правилно някой да бъде предизвикван да се чувства виновен, заради съществуването или липсата на отношение към расизма. Расизъм има от страна на бели към цветнокожи, но и от страна на цветнокожи към бели, от страна на цветнокожи към хора от смесен произход и т.н. "Различният" е субективно понятие спрямо това в коя точка на света се намираш."

Мария казва, че един от начините да се чувства удобно в местната реалност еда направи така, че външният й свят да се променя от вътрешния. "Не бях срещала или изпитвала расизъм от много години, защото целенасочено реших да го игнорирам." Това се променя преди около три седмици. "Имаше момент, в който много важни неща за мен се промениха - изгубих отношения с важен за мен човек, изгубих работа, която обичам, озовах се заключена в съсипващи ме емоции. Точно тогава, прибираща се от танцов урок се разминах с непознат, който ми подвикна "грозна маймуна, чернилка мръсна". За мен беше като шамар."

Миналата година посещава за първи път Африка и по-конкретно Сенегал, където участва в 6-седмичен международен танцов уъркшоп. Често след себе си чува думата "тубаб" ("бял човек"), а на третата седмица вече е "яйфал", дума за жените, които вървят по пътя на висшето съзнание и са на почит. Връща се с по-ясно себеусещане.

"Преди се чувствах объркана и тъжна, че никога не мога да потвърдя с една дума откъде съм." Сега Мария се чувства богат от различните култури, събрани в нея. "Колкото повече пораствам и колкото повече опит придобивам, разбирам, че на всеки е дадено различно предизвикателство в живота - бедност, самота, богатства, красота, дързост, смесен произход, много деца, никакви деца. Интересното е как ние работим с това "кои сме". Една от стъпките е да се приемем, да приемем Другия и оттам вече да видим какво добро мога да направя Аз в този свят. Все още се уча и вярвам, че всички ние постоянно го правим."