(Не)интелигентна отбрана

На фона на всичко това българското държавно ръководство не само че не инвестира усилия и средства в развитието на определена военна специализация, но дори систематично отлага във времето каквито и да било сериозни разходи за отбрана с презумпцията, че страната ни не е изправена пред заплахата да бъде замесена в мащабен военен конфликт. Събитията от последните седмици обаче недвусмислено показаха, че времето на традиционните военни заплахи в Европа явно не е напълно отминало.

Бегом към НАТО!

През вече далечната 1998 г. тогавашният командир на ракетните войски и бъдещ вицепрезидент ген. Ангел Марин бе уволнен заради репликата "командата "Бегом към НАТО!" е нездравословна за българската армия". Въпреки че шест години по-късно България все пак стана пълноправен член на Северноатлантическия алианс, подобна философия като че ли продължава да живее дълбоко в подсъзнанието на голяма част от висшето офицерство и хората, които трябва да взимат стратегическите решения за развитието на отбранителните способности. Което в някаква степен може би е закономерно – по-голямата част от генералитета, макар и на думи пронатовски, е получил своята бойна закалка в редовете на Варшавския договор, възпитаван е в каноните на традиционната позиционна война от средата на XX век и въздиша по времената на огромните наборни армии. По-проблематичен в случая обаче се оказва не толкова концептуалният догматизъм, който следва от всичко това, а едностранчивостта на военнотехническата експертиза и дългогодишното сляпо фаворизиране на руското въоръжение. То по всяка вероятност наистина е добро (или дори отлично), но обвързването с него води след себе си поне два неприятни странични ефекта: от една страна трябва да бъде адаптирано, за да е съвместимо със системите и стандартите на НАТО, а от друга, функционирането и поддръжката му изцяло зависят от добрата воля на руснаците.

Най-крещящият пример в тази посока е свързан със състоянието на Военновъздушните сили (ВВС). В момента цялата тежест по контролна на българското въздушно пространство (т.нар. еър полисинг) пада върху ескадрилата изтребители МиГ-29, базирани в авиобаза Граф Игнатиево. България разполага с 15 броя от тях в момента. Техническото състояние на въпросните бойни самолети обаче е силно проблематично заради системно неизпълнение на ангажиментите по поддръжката им от страна на Русия. Това се случва много от преди началото на кримската криза. Рамковото споразумение за ремонт на изтребителите е сключено с РКС МиГ още през 2011 г. за срок от 4 години, но договорите за удължаване ресурса на двигателите са подписани едва миналата година. Дори в момента страната ни чака четири броя самолетни двигатели РД-33 да бъдат върнати от Русия след планов ремонт. Концептуалният проблем с двигателите на МиГ-29 е, че на всеки 300 летателни часа те трябва да бъдат демонтирани и изпращани за инспекция и евентуална поправка във фирмата производител. 

От Русия – с любов

Резултатът от всичко това е, че само половината от въпросните 15 изтребителя могат да се използват без риск от повреда, което във въздуха често има фатални последици. "Запази се тенденцията от последните години около 80% от авиационните инциденти да са вследствие на откази на авиационната техника", се казва по този повод и в годишния доклад за състоянието на въоръжените ни сили за 2013 г. "Във Военновъздушните сили с оглед преодоляване на възможен дефицит от способности бяха запазени пет бойни самолета Миг-21 и 14 бойни самолети СУ-25 до придобиване на нов тип боен самолет", се уточнява още в документа. За да се запази по-дълго ресурсът на двигателите на МиГ-29 например, те ще се редуват на ротационен принцип с МиГ-21 при охрана на въздушното ни пространство. А самолетите МиГ-21 са в експлоатация от 1959 г., т.е. говорим за технологии, които датират отпреди около 55-60 години.

Друг сериозен проблем около бойната експлоатация на МиГ-29 е, че използва честотен диапазон, който трябва да бъде освободен за цивилни цели. Става дума за частта от ефира, предназначена за наземното цифрово телевизионно разпръскване (DVB-T) и внедряване на стандарта за управление на железопътния транспорт (GSM-R), или т.нар. високоскоростни влакове. За целта трябва да се направи адаптация на комуникационната част от авиониката на МиГ-29. Това също може да се случи само в Русия, стига властите в Москва да дадат зелена светлина за подобен проект в контекста на последните събития.

Всичко това са проблеми, за които авиаторите знаят от поне две десетилетия. Още преди повече от 15 години, когато командващ на ВВС беше ген. Михо Михов, той говореше за т.нар. авиационен канибализъм: от частите на няколко повредени самолета се сглобява един летящ. Решението за закупуване на нови изтребители (били те западни или руски) обаче систематично не беше припознавано като приоритет дори в годините между 1998 и 2008 г., когато българската икономика (респективно и брутният вътрешен продукт) вървяха нагоре. Резултатът от всичко това е, че дългогодишното отлагане сега може да доведе до ударно харчене на огромна сума пари, която под натиска на обстоятелствата може да бъде изразходвана не по най-разумния начин.

Средствата, които България може да отдели за придобиване на нов изтребител, в общо линии също са ясни от няколко години. Още по време на правителството на Бойко Борисов тогавашният военен министър Аню Ангелов обяви, че страната ни е склонна да плати сума до 700 млн. лв. за срок между 7 и 10 години. Сегашният военен министър Ангел Найденов също потвърди размера на потенциалната инвестиция. Проблемът обаче е, че парите няма как да дойда по линия на едномилиардния военен бюджет, тъй като само около 5% от него са предназначени за закупуване на нова техника. Единственият начин е да се отпусне целево финансиране за проекта на базата на политическо решение на управляващото мнозинство. Подобен ход обаче може да се спъне в антинатовски настроения скрит коалиционен партньор "Атака", който едва ли ще подкрепи купуване на западни бойни самолети. А трите потенциални кандидата за доставка на изтребители са именно западни компании: шведската Saab със своите машини Grippen, EADS с Eurofighter Tranche 1 и Lockheed Martin с F-16.

Батальонът се строява...

Макар и не в такава степен, както е при ВВС, силното обвързване с руската бойна техника е проблем и за Сухопътните войски. Въпреки че са окомплектовани с танкове и бойни бронирани машини на 100%, там има сериозен недостиг на резервни части. "Недостигът е от резервни части за танк Т–72, бойни машини на пехотата, автомобилна и специална техника, акумулаторни батерии и автомобилни гуми. Към момента наличните запаси от резервни части за БМП-1 са сведени до 4%, а за танк Т-72 – до 20%", пише в доклада за състоянието на въоръжените сили за 2013 г. По документи България би трябвало да разполага с около 160 функциониращи танка тип Т-72, който е предшественикът на основния боен танк на руската армия Т-80 и малко над 100 бронетранспортьора БМП-1. Отделно от това армията ни разполага със сериозно количество руска бронетехника, косервирана в резерв, която може да бъде използвана в случай на обща мобилизация. Въпросът е доколко тя все още е функционираща. Притеснително също така звучи твърдението на Сухопътни войски, че 80% използваните танкови акумулатори са с изтекъл срок на годност, както и че 48% от товарните автомобили на въоръжение отдавна са спрени от производство, т.е. ремонтът им и набавянето на резервни части е крайно проблематично.

Ако трябва да сме честни обаче

Не всичко обаче е наред дори с новопридобитото натовско въоръжение на бойния флот. "Поради силно ограничените финансови средства през последните години и липсата на подписани двустранни споразумения между Министерството на отбраната на Република България и фирмите, оторизирани да извършват ремонт и поддръжка на оръжейните системи и боеприпасите на фрегати клас Е-71 и минен ловец "Цибър", не са извършвани препоръчителните дейности, гарантиращи безопасната им експлоатация", се казва в доклада за състоянието на въоръжените сили за 2013 г. Стратезите на флота отбелязват също така, че корабите нямат свои модули за криптографски обмен на информация със силите на НАТО. Единственият такъв е бил даден за временно ползване от белгийския флот. Миналата година обаче властите в Брюксел официално са поискали той да им бъде върнат и България най-после да купи свой... А това, че страната ни не го прави, е поредното абсурдно доказателство за дългогодишното несериозно отношение към инвестициите в отбраната.