Враг пред портата

Покрай кримската криза се очерта и новата политическа доктрина на Путин, според която той приема, че има легитимно право да използва въоръжени сили и в околни държави, където съзре заплаха за населяващите ги руски малцинства. На практика това е своеобразно съживяване на доктрината за "ограничения суверенитет" на Леонид Брежнев, но насочена само към държавите от бившия СССР или т.нар. близка чужбина. Този нов силов външнополитически подход поставя в изключително сложна и деликатна позиция не само страни като Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан, които се стремят към НАТО, но и прибалтийските членки на алианса, Румъния, заради това, че е в непосредствена близост до "замразения" конфликт в Приднестровието, Полша, която е своеобразен "ментор" на Украйна по пътя й към ЕС, както и неутралната Финландия, която губи свои територии в полза на Русия след края на Втората световна война. Макар че не граничи непосредствено с Русия или бивша съветска република, България индиректно също има основание да се чувства заплашена – все пак размирният район на Приднестровието (където между другото има и бесарабски българи), населената поравно с руснаци и украинци Одеса, като и спорният Крим се намират на около 300 км от българската граница по права линия през Черно море.

Някои анализатори тълкуват ситуацията като своеобразно завръщане на студената война под друга форма. Други евфемистично определят новото й издание просто като хладно. "Не мисля, че студената война е подходящото сравнение. Преди имаше идеологически сблъсък, който вече е невъзможен. Преди СССР можеше да призовава хората по света да се присъединят към техния лагер. Сега вече не могат. Това е голяма разлика със ситуацията преди и голямо предимство за Запада. Преди комунизмът беше атрактивен за много бедни държави, попаднали в ръцете на малки олигархии. Сега именно Русия е държавата на олигарсите", смята Уит Мейсън.

"Не влизаме в нова студена война, но със сигурност предстои период на много, много ледени отношения с Москва", казва пред "Капитал" Катлийн Макинис, експерт по НАТО от Chatham House. И добавя, че доскоро във Вашингтон и други натовски столици е имало предпазлив оптимизъм, че Русия може да бъде ако не партньор, то поне сътрудник по ключови глобални въпроси като ядрената програма на Иран, Сирия, Афганистан. "Сега тези представи се промениха. Действията на Москва показаха ясно, че тя не е надежден и предвидим партньор," коментира Макинис. 

Червена армия 2.0

"Заплахата днес е различна от времето на студената война, защото Русия не разполага с военния капацитет на СССР", казва пред "Капитал" проф. Йоахим Краузе, директор на Института по политики по сигурността към Университета в Кил. Един от най-важните уроци от анексията на Крим обаче е, че през последните години руската армия все пак е успяла да извърши това, което европейските членове на НАТО по принцип трябваше да направят: а именно да преструктурират и модернизират въоръжените си сили. Според повечето анализатори в сферата на сигурността сегашната войска на Руската федерация няма нищо общо с това, което светът видя по време на кампанията в Грузия от 2008 г. Тогава руските бойни части действаха изключително хаотично и неефективно, техниката им отказваше, а голямата част от жертвите, които дадоха, бяха резултат от приятелски огън или нелепи тактически грешки.

Анализирайки поуките от конфликта, тогавашният военен министър Анатолий Сердюков предприе мащабна реформа по заповед на Путин. Армията става смесена – нейният авангард е съставен от професионални военнослужещи, а силите с по-ниска боеготовност са наборни. Числеността й е намалена под един милион, като се предполага, че реалното число е някъде около 850 хил. души с възможност за нарастване до 2 млн. при мобилизация на наборници. Общият брой на офицерите е редуциран с около 60% от 365 хил. на 220 хил. души. Около 400 хил. от войниците и сержантите в руската армия са професионални, а останалите около 300 хил. - наборници.

Резултатът е, че сега Руската федерация разполага с модерна армия, която може да действа гъвкаво, бързо и в глобална среда. През миналото лято например армията на Путин провежда две мащабни учения – в Беларус и край границата с Китай, по време на които демонстрира способности, доскоро немислими за нея. Руският флот за пръв път от години насам успява да поддържа почти целогодишно присъствие в по-отдалечени райони като Средиземноморието и Индийския океан. Около месец преди анексирането на Крим руският военен министър Сергей Шойгу също така обяви публично, че Москва планира разполагане на нови военни бази и в по-далечни държави като Виетнам, Куба, Венецуела, Никарагуа, Сейшелските острови и дори Сингапур. Така че, макар и да са далеч от капацитета и ресурсите на Червената армия от времето на СССР, настоящите въоръжени сили на Русия правят сериозна заявка за присъствие на глобалната стратегическа шахматна дъска.

"Стар" континент, стари заплахи

На фона на това, което Русия демонстрира като военни способности и готовност да ги използва, натовска Европа не стои особено убедително. От една страна, съюзниците на Стария континент не само не поддържат въоръжените си сили в досегашния им вид, но и прогресивно намаляват финансирането за тях. "Военните бюджети падат от десетилетие и много от парите, които все пак се отделят за отбрана, отиват за заплати и пенсии, а не за ново оборудване и развитие на бойни и полеви способности", посочва Катлийн Макинис. Което поражда и търкания със САЩ, на които се падат цели 73% от общите разходи за отбрана в НАТО. Затова и мнозина във Вашингтон се питат защо и докога трябва да плащат за сигурността на европейците. 

"За момента страните от ЕС нямат желание да инвестират повече в отбрана, тъй като икономическата им ситуация е доста напрегната. Честно казано, не виждам Германия да заеме водеща роля, тъй като правителството в Берлин продължава да се придържа към идеята, че партньорството с Русия може да се възстанови, след като се намери задоволително разрешаване на украинската криза. Колко ще продължи това и какво е нужно, за да се изпарят надеждите в Берлин, е отворен въпрос. Но ако някой може да поведе НАТО към нова военна стратегия, то лидерството трябва да дойде от Вашингтон, Лондон или Париж или от столиците в Източна Европа", смята проф. Йоахим Краузе.

Все пак трябва да се отбележи, че съвкупните военни бюджети на натовските държави в Европа трикратно надвишават парите, които Москва дава за армията си. Не е ясно обаче доколко европейските съюзници имат капацитет, а и желание, да действат съвместно в случай на заплаха. Особено ако става дума за конфликт с ниска или средна интензивност в периферията на континента и далеч от границите на "Стара Европа". Не е сигурно също така доколко САЩ са склонни да ги заместят (повече по темата - в текста "Капитан Америка иска таймаут"). "От една страна, какъв е смисълът от алианса, ако САЩ не подкрепят Европа, когато тя има нужда от подкрепа. От друга обаче, американците приемат, че съюзниците дотолкова са орязали армиите си, че практически са ги превърнали в маловажен фактор", коментира по този повод Уит Мейсън.

В същото време Вашингтон не може да си позволи да подкопае НАТО. "Американските съюзници в Азия са обезпокоени от ситуацията в Украйна. И питаха министъра на отбраната Чък Хейгъл по време на обиколката му в Азия какво означава тя за надеждността на американските гаранции за сигурността на Япония, Южна Корея например. Което означава, че ако САЩ не успеят да запазят авторитета на НАТО, ще поставят под риск не само съществуването на алианса, но съществуването на цялата си мрежа от съюзници по света", казва пред "Капитал" д-р Карл-Хайнц Камп, директор на изследователското звено към Колежа по отбраната на НАТО в Рим.

Ами ако...

Основният въпрос е дали НАТО е готов да действа, в случай че Москва насочи териториалните си апетити към негова членка. В западната част на Европа продължава да властва надеждата, че това няма как да се случи. Във Вилнюс, Талин, Варшава и Прага не споделят този оптимизъм. И след като години наред бяха обвинявани от западните си партньори в параноя по отношение на Русия, сега тревогите им се приемат по-сериозно.

"Трябва да има и ще има промени в структурата на силите на НАТО, които да отговорят на новата реалност. НАТО трябва да изпрати два силни сигнала. Единият е към Русия - да й покаже своята решителност. И вторият е към страните членки - да ги убеди в своята надеждност. Те трябва да усетят, че са защитени. И най-добрият начин да стане това е чрез разполагане на постоянни военни сили по източния фланг", посочва д-р Камп. Проф. Краузе е още по-конкретен: "За да се постигне въздържащ ефект по отношение на Русия, е нужно разполагане на въздушни и сухопътни сили на НАТО в прибалтийските републики и Полша и вероятно също в Словакия, Румъния и България." Само така НАТО ще убеди Русия, а и себе си, че девизът му "Един за всички, всички за един" продължава да значи нещо.

----

*Кокошката не е птица - България не е "зад граница"

Фотограф : reuters