Как харчат парите ви

За съжаление на политиците обаче парите както в малките общини, така и на ниво държавен или европейски бюджет, не идват от Дядо Коледа, а от доста по-начумереното нещо, наречено данъкоплатци. Това означава и от вас. Звучи ви абстрактно да сте платили за моста в нищото в Славеево? Тогава си спомнете последната книга, която сте си купили. От цената на корицата 20% отиват в държавата под формата на ДДС - най-големият източник на приходи в българския бюджет. От последния ви пазар в Lidl също извадете 20%. И така, ден след ден, месец след месец. Мнозина вероятно не осъзнават, че това са парите, които Бойко Борисов, Влади Горанов и кметовете разпределят.

За да ви просветли в това, а и за да ви подтикне да се интересувате, фондация "Фридрих Науман" със съдействието на Института за пазарна икономика и Българско либертарианско общество издава първата "Черна книга на правителственото разхищение в България". Идеята е заимствана от издаваната всяка година "Черна книга" в Германия, където популярността й е толкова голяма, че никой в публичната администрация не иска да попадне в нея. В немската "Черна книга" годишно се публикуват около 100 – 130 конкретни случая, а в първата българска книжка са подбрани едва десет. Това не е защото тук примери няма. Просто всяко начало е трудно.

"С тази книга се надявам хората в България първо да се ядосат, след това да станат гладни за промени и да се заемат с тях, вместо да чакат някой друг да ги осъществи", казва пред "Капитал" Даниел Кадик, директор за Югоизточна Европа на Фондация за свободата "Фридрих Науман". "Обществената промяна може да стане факт единствено чрез активно гражданско общество и независими медии, а нашата задача е да съдействаме за промяната и да покажем начини, чрез които България да стане държавата, която хората заслужават", добави той на официалното представяне на българската "Черна книга на правителственото разхищение" в сряда.

Какво има в българската "Черна книга"

Повечето от десетте избрани случаи в книжката са вече известни в общественото пространство със своята нелепост. Историята за Калния мост в село Славеево, област Добрич е безспорно един от най-ярките примери за изхарчени публични средства за нищо. Повтарящите се наводнения в селото карат хората да поискат съоръжение, чрез което да не им се налага да се цапат в калта и мръсната вода при силни дъждове и наводнения. Кметът построява мост, който се простира в нищото сред селото и до който не може да се достигне в лошо време. Стойността на изграденото съоръжение е 9208.35 лв., дошли от бюджета на община Добрич. Въпреки че в случая става въпрос за относително малка сума, тя е била похарчена абсолютно напразно, а данните от Търговския регистър сочат към наличие на конфликт на интереси. Тогавашният управител Иван Добрев Иванов на фирмата "Монолит" ООД, спечелила обществената поръчка, е бил общински съветник в общината.

Случаи на прахосничество има и при разпределяне на средства от държавния бюджет. Привличането на туристи в България е една от мантрите за развитието на икономиката на повечето правителства, като в края на 2014 г. дори беше създадено и самостоятелно Министерство на туризма, което да измисли рекламна стратегия на България като туристическа дестинация. През последните години стана традиция да се харчат милиони левове за реклама на обекти без реална туристическа инфраструктура или за скъпи реклами със съмнително качество. Например през 2012 г. Министерството на икономиката, енергетиката и туризма плати цели 1.5 млн. лв. по оперативна програма "Регионално развитие" за изработката на туристическо лого на България. Неговото изработване продължи две години, като крайният резултат приличаше на логото на Казахстан (чиято цена е била едва 1100 лв.). Логото не влезе в употреба, а България беше глобена със 160 000 лв. от Европейската комисия поради некомпетентното изпълнение на проекта.

Авторите на книгата нареждат и програмата за безплатно саниране сред провалите. Тя на практика представлява огромна програма, субсидирана от данъкоплатците за решаването на частни проблеми на малка част от населението. Параметрите на самата програма също са проблемни и променени, така че вече да не е задължително съгласието на 100% от собствениците в дадена сграда за санирането й. Междувременно през юни 2015 г. беше забранено санирането на индивидуални апартаменти дори и ако другите живущи са дали съгласието си, защото това утежнявало конструкцията на сградата. Така на практика се оказа, че само държавата може да санира при съгласие на 95% от собствениците в дадена сграда, а самите собственици не могат на парче, а само при 100% съгласие. Проблем, разбира се, има и при определянето на цената на всеки един проект, както и липсата на избор на собствениците за материалите при саниране.

Още един фрапантен пример в "Черната книга" е поръчката за проучване на "обществените възприятия за състоянието на пътната мрежа" на Агенция "Пътна инфраструктура" от 2013 г. с цел резултатите от него да се използват от Световната банка при изготвянето на бизнес плана на АПИ за 2014-2018 г. Така и не става ясно защо качеството на пътищата трябва да се измерва чрез пространно проучване на мненията на гражданите във всички области на страната вместо чрез обективна оценка на самото качество, нито става ясно по какво би се различавал бизнес планът на АПИ, ако удовлетвореността на гражданите е по-ниска от 50% например. Обществената поръчка е спечелена от "Обединение Ноема-БИМ" за цена от 160 800 лв. с ДДС. Решението бива обжалвано от компанията "Естат" ООД, която е предложила доста по-ниска цена – 99 600 лв. с ДДС, но жалбата е отхвърлена от КЗК. Следва ново обжалване във Върховния административен съд, а междувременно Световната банка си изготвя бизнес плана без самото проучване и без никакви проблеми, произтичащи от липсата му.

Това са само четири от случаите, описани в "Черната книга". Даниел Кадик обяснява: "Искахме да включим различни видове случаи, в някои от които хората да си помислят "това са много пари, похарчени за глупости", но и такива с по-малки суми, пропилени на местно ниво, с които хората да могат да се почувстват свързани." Проблемът според него идва по две линии: първо, хората в България не са наясно с начините, по които плащат данъци, и, второ - обществените разходи са абстрактна тема. Хората искат държавата да отделя пари за различни приоритети, но не се замислят, че тези пари идват от тях и могат да упражняват ефективен контрол върху тези разходи. При това, според Кадик, който живее вече три години в България, все повече се засилва чувството на безнадеждност на българите, че не могат да направят нищо по въпроса в страната и се примиряват с проблемите.

Резултати от "Черната книга" в Германия

Недомислици, разбира се, се случват навсякъде, дори в Германия. Матиас Варнеке, ръководител на Германския данъчен институт, разказва, че преди една година дадена община е решила да купи специални червеи, които да подобрят почвата за тревата. 70 хил. евро са били похарчени, а накрая се оказва, че червеите допълнително са влошили почвата, след което е трябвало да бъдат извадени от нея, което е струвало още пари. Имало е и случай на инсталиране на платформи за панорамни гледки, разположени между магистрала и поле. Това е един от случаите на излишен активизъм, когато намеренията са добри, но резултатите са недомислени.

С "Черната книга" обаче много такива проекти са били спирани в зародиш. Така например проект за телевизионна станция за германския парламент е бил спрян след получените на критики за цената му и за това, че е ненужен предвид факта, че има вече телевизионни канали, които покриват дейността на Бундестага. Варнеке пояснява, че в Германия обществото е много наясно с проблема за обществения контрол върху публичните разходи, медиите отразяват мащабно публикуването на книгата, а критиките на асоциациите на данъкоплатците успяват да прекратяват лоши проекти. Идеята на Кадик е да пренесе този опит на местна почва.

Немският пример за активно гражданско общество

За тази цел той ще разчита на нещо много важно - местни активисти. В провинциите и регионите в Германия има организации, които събират данни за неефективни публични разходи и влизат в контакт с местните власти. Те са под шапката на Федералния съюз на данъкоплатците и се финансират от годишните такси за членство (които са в размер между 60 и 100 евро на човек). Членството е на доброволни начала, но има и хора, на които се плаща, за да разследват случаите. Около 250 хил. души членуват общо в организацията. "Собственият ни бюджет ни прави независими и обществото и медиите ни вярват. Ние не сме лобистка група, която защитава интересите на някаква специфична група, а интересите на всички данъкоплатци", добавя Матиас Варнеке.

Подобна организация си представя и Даниел Кадик в България: "Би било добре да имаме по един съюз на данъкоплатците в Пазарджик, Варна, Лесичево и т.н., които да събират информация за подобни случаи и да ги правят обществено достояние на национално ниво." Той приканва хората, които имат желание да се заемат с подобна инициатива, да се обърнат за съдействие към Фондацията за свободата "Фридрих Науман", но пояснява, че финансират проекти, "за да се случат добрите идеи, не даваме заплати на хората; ние сме тук, за да обсъждаме с хората какво те считат за проблем и за потенциално решение и да дадем известен тласък към промяна".

Това, което фондацията може да направи, е да свърже потенциалните желаещи учредители на подобна организация в България с Европейската асоциация на данъкоплатците и да съдейства за обучението им. Но за целта първо е необходима по-активна гражданска позиция на повече хора. Авторите и издателите на книгата се надяват, че издаването й ще стане традиция. "Ще проведем различни инициативи през следващите години по този въпрос и ако няма търсене от страна на българите, ще ги прекратим. Аз обаче се надявам силно, че търсене ще има", приключи Даниел Кадик. Добрата новина е, че абсурдите покрай еврофондовете направиха мнозина хора специалисти по общински нелепици. Ако не друго, то този резултат от еврофинансирането е полезен дългосрочно.