Дигитални ли са университетите ни
Наталия Митева - мениджър "Образование и социално въздействие" в "Телелинк Бизнес Сървисис"
Съдържание от "Телелинк Бизнес Сървисис"
Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
Визитка
Наталия Митева е мениджър "Образование и социално въздействие" в "Телелинк Бизнес Сървисис" - най-големият интегратор на образователна инфраструктура в България. Преди да се присъедини към "Телелинк", близо 10 години е програмен директор "Добро образование и работни умения" във Фондация "Америка за България", където управлява значително портфолио от инвестиции, насочени към повишаване качеството на преподаване, иновации, предприемачество, технологии и STEM умения. Член на Комисията за иновации към Министерството на образованието и науката. Представител за България на финландската организация за образователни иновации HundrEd.Наталия Митева има магистърска степен по публични политики от Мерилендския университет в САЩ и е специализирала "Оценка на въздействието" към отдела за оценка на Световната банка (International Program for Development Evaluation Training). Част е от международната инвеститорска общност за социално въздействие към Департамента по бизнес на Оксфордския университет (Oxford Impact Investing Programme).
Във висшето образование отдавна е налична базова дигитализация на ключови процеси. Например България е единствената страна в Европейския съюз, която издава електронни апостили. Десетки документи могат да бъдат издадени електронно веднага. Всяко висше училища разполага с различно ниво на дигитализация на административните услуги - от електронни студентски карти до единни регистри, спрямо наличния капацитет и средства. По време на дистанционното обучение в последните две години пък стана ясно, че и онлайн преподаването, и изпитването също могат да работят успешно.
Говорят ли си системите обаче? Докато много документи вече са електронни в администрацията, не бива да бъркаме това с автоматизация на процесите. Във висшето образование липсва автоматизирана комуникация с други звена извън образователната система, например здравните власти, ДАНС, МВР. Необходими са законодателни промени, които да облекчат тези процеси. Необходима е и единна идентичност на потребителите, която чрез автентикация на студент или преподавател да даде достъп до всички платформи. Такова системно решение вече е налично в системата на предучилищното и училищното образование.
Какъв обаче е централният проблем? Липсва модел на цялостна дигитализация на тези институции, по който да оценим степента на дигитализация на всяко висше училище и да набележим адекватни следващи стъпки в дигиталната трансформация, така че инвестициите в технологични решения да са цялостни и да водят до обща визия за висшето образование.
Засега картината е фрагментирана. По курса на дигитализацията нашите висши училища се движат като флотилия независими плавателни съдове - кой по-голям, кой по-добре оборудван - горе-долу в една посока. Само че всеки вижда брега по различен начин, не е ясно дали гледат един и същ бряг и курсът на всяка лодка се различава.
Ето защо е важно да дефинираме крайната цел - какво означава цялостна дигитализация на едно висше училище? От какви етапи се състои тя? Какви измерители на успеха имат инвестициите в дигитализация?
Видни са първите усилия за избистряне на модел на дигитализация във висшето образование. Например на конференцията за дигитализацията във висшето образование в УНСС от 14 април 2022 г. екип от Русенския университет "Ангел Кънчев" начело с проф. Ангел Смрикаров и доц. Валентина Войноховска представи система от показатели за определяне степента на дигитализация на висше училище, която включва наличието на различни електронни системи, лични и презентационни устройства, институционални структури и дигитални умения на преподавателите. По-макромодел за дигитализация във висшето образование бе предложен в същия контекст от директора на дирекция ИКТ в Министерството на образованието и науката Борис Герасимов. Стъпвайки на други работещи модели и на стратегическите документи, засягащи България, Герасимов очертава 7 етапа на цялостна дигитализация:
1. Базова инфраструктура и свързаност; 2. Единна идентичност на всички потребители; 3. Дигитално образователно съдържание; 4. Електронни платформи, инструменти и устройства; 5. Дигитални умения; 6. Сигурност; 7. Свързаност на системите (дигитален кампус).
В опит да допринесем за структуриран диалог за дигитализацията ние анализирахме инвестициите в дигитализацията на висшето образование в България и съседни балкански държави в сравнение с Естония, Полша, Германия и средната стойност за ЕС. Анализът очертава някои силни страни на политиките за дигитализация - например значителните средства, заделени в новата оперативна програма и в Националния план за възстановяване и устойчивост, но също и липсата на високите нива на интегрираност на системите и процесите.
Основният въпрос при технологиите продължава да бъде добавят ли стойност. Все пак администрацията съществува, за да обслужва най-важния процес в образователната система - този на преподаването и ученето.
Дойде времето на персонализираното обучение, при което различните дигитални технологии дават индивидуализирана обратна връзка за прогреса на учещия се по отношение на придобиване на знания и развиване на умения. А с помощта на изкуствен интелект умните платформи могат да предлагат на студента това учебно съдържание, което отговаря на неговия темп на напредък или на пропуски в знанията му. Намираме се на една крачка от момента, в който този тип добавена стойност на технологиите ще бъде масово достъпна в България.
Въпросът е кога българският преподавател ще се почувства окрилен, а не застрашен от умните технологии.
За тази цел освен широко обезпечаване на цялата система с необходимата инфраструктура, платформи, софтуери и устройства ще е необходимо и качествено различно обучение за преподавателите, за да могат да извлекат максималното от наличните дигитални ресурси и инструменти. Автономията на висшите училища прави този процес локално специфичен, а мотивацията за наваксване с дигитални компетентности на преподавателите варира много широко между институциите и дори отделните факултети.
Висшето образование има технологичен дълг към бизнеса и трябва да догонва реалния сектор с много по-бързи крачки от темпа, с който се променят дигиталните процеси. Бизнесът и университетите могат да си партнират в голямата мисия да трансформираме образователната и иновационната екосистема в генератор на икономически растеж чрез промяна в съдържанието и програмите, консорциуми, инкубатори на нови идеи и бизнеси. И ако искаме да сме конкурентни като държава с ограничен човешки ресурс, спешно трябва да променим разговора за дигитализацията на образованието от фокус върху дейности към фокус върху резултати.
