Какво иска Русия

Но военното надмощие не е самоцел, а предусловие към по-голямата игра, която играе Владимир Путин. Предвид бързината, с която се проведе операцията в Крим, явно е, че зад нея стои план и той е бил задействан от събитията в Киев. Дали този резервен план винаги е бил на масата на Путин, или е бил сглобен в последните месеци, няма как да знаем. Но неговите очертания вече са ясни. След месеци на протести и жертви, Москва се съгласи да работи с ЕС и принуди Янукович да седне на масата за истински преговори с опозицията. Дали бягството на украинския президент е било предвидено или се е случило така внепазно, че се е наложило активирането на операция "Крим", също не е ясно. Но това, което стана в Киев, от гледна точка на Русия, е че въпреки съгласието й да се прави плавен преход, украинската опозиция е взела нещата в ръцете си и бързо е променила ситуацията на терен, не без помощта на ЕС. Възторжените призиви на Европа и САЩ за ново начало най-вероятно са били разгледани като подигравка в Кремъл.

Това не е първият път, в който Русия изпитва подобно нещо. Когато преди време се гласуваше резолюция за въвеждането на зона, забранена за полети в Либия, Москва се съгласи да се въздържи, за да бъде наложена такава. Операцията се превърна постепенно в удар по силите на Кадафи и де факто помощ за опозицията, въпреки протестите на руснаците, че не са давали съгласието си за такова нещо: пак пример за това, как военната сила на терен влияе на политиката. 

Украйна обаче не е Либия. Тук беше напълно ясно, че Кремъл няма да седи със скръстени ръце и да наблюдава какво се случва. Владимир Путин е дал достатъчно знаци, че разглежда геополитиката като основен терен, на който да играе, а когато разглеждаш света като шахматна дъска, пешките нямат значение. 

Замразяване и нагорещяване

Какъв е планът в Крим? От двете опции - да се отцепи полуостровът и да се върне към Русия, или да остане в Украйна, но под силно руско влияние, втората изглежда далеч по-добра за Кремъл. Това значи де факто създаване на нов замразен конфликт в съседна държава, а това са инструменти за контрол, които Русия умее да ползва добре. Поясът от държави между нея и НАТО - Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения - бива контролиран по различни начини, но предимно с помощта на такива замразени конфликти (Приднестровието, Нагорни Карабах, Южна Осетия и Абхазия). 

Не бива да се забравя, че разширяването на НАТО е нещо, с което Русия така и не се съгласи, но беше прекалено слаба преди, за да възрази. От войната в Грузия през 2008 г. насам, ситуацията е различна. Тогава два от конфликтите бяха размразени, именно заради желанието на Михаил Саакашвили да вкара страната в НАТО. Ако Русия благоволи да върне Крим на украинското правителство сега, това ще стане при такива условия, че тя по всяко време да може да рестартира конфликта, ако прецени за необходимо. Например, ако Украйна реши да влезе в ЕС (НАТО изглежда като невъзможна опция така или иначе). 

Сега е дори по-брутален акт от 2008 г., защото нямаше никакви, дори формални причини Русия да изпрати войски в Крим - т.е. това е явен знак за агресия. Тя нарушава директно подписаното през 1994 г. споразумение в Будапеща между Русия, Украйна, САЩ и Великобритания, с което Киев се отказва от ядрените оръжия на СССР на своя територия, а в замяна на това другите държави гарантират суверенитета и територията му. 

Тази игра е груба, безцеремонна и вероятно ще има нова вълна на отвращение към Русия от околните й държави, както и от Европа и САЩ. Но, както видяха през 2008 г. Путин и Медведев, чувствата преминават, отношенията се подобряват, а военните победи се превръщат в политически такива. За съжаление може да се окаже, че преценката им е по-трезва, отколкото изглежда.