Мълчанието на знаещите

Вестникът ги дава като примери как обществото често е склонно да пренебрегва жените за сметка на мъже с по-ниска квалификация. Това несъмнено е така, но аз винаги съм виждал в подобни истории и нещо друго: често експертите с качества, знания и квалификации биват изместени от хора с по-малко умения, които обаче са по-гласовити и напористи.

За това сериозна вина имат и медиите

Споменах Тръмп неслучайно. През последния век той е бил сред световните лидери, демонстриращи най-открито пренебрежение към експертността. И няма значение дали самият той е бил заобиколен от хора с високи професионални качества, колкото и съмнителен да е бил моралът им, защото всеки водещ политик създава определени настроения сред последователите си.

Тръмп дойде на власт, като проповядваше презрение към експертите, които наричаше в зависимост от контекста "истаблишмент", "блато" или "многознайковци". Той не предложи някаква нова система за оценяване на знанията, не поиска изпити и проверки за доказване на умения и способности. Единственото му послание беше общото недоверие към съществуващия ред, нихилизъм, който се харесва много на хора, които нямат особена увереност в самите себе си и заради това не вярват на никого другиго.

Мантрата "Всички са маскари" дава имунитет на онзи, който няма желание или умения да бъде компетентен и отговорен като водач, но пък безпогрешно напипва най-малкия общ знаменател на антисистемните настроения на масите. Тръмп не е измислил този модел, той просто го използва много успешно. Социалният психолог Джонатан Хайд нарича този процес "оглупяване" на институциите, което започва с подобни пишман лидери, но се подхранва от особеностите на човешките общества.

Традиционните медии, дори когато осмиваха Тръмп, всъщност засилваха неговото послание, защото го разпространяваха далече отвъд залите и митингите, където кандидат-президентът говореше. Аз съм хвърлял дистанционното на телевизора от яд, когато репортерите на CNN грижливо предаваха брътвежите на Тръмп не от симпатия, а защото така вдигаха рейтинга на предаванията си. Президентът на друга авторитетна телевизионна мрежа по същото време беше казал: "Тръмп може да е зле за Америка, но е добре за нас".

Когато стана президент, Тръмп бързо забрави за пресушаване на "блатото", за което толкова говореше. За съжаление, насърчаваното по негово време презрение към експертността доведе до смърт и страдание по време на пандемията точно когато най-много имахме нужда от целенасочени действия, и то не само в САЩ. Пандемията беше световна и заразата на недоверието също. Авторът Майкъл Луис нарече това патологичен скепсис. Става въпрос не за безспорно здравословното качество да подлагаме всичко на трезво съмнение, да търсим доказателства и да не приемаме нещата на юнашко доверие. Тук говорим за полицая, който умира от ковид-19, защото отказва да бъде интубиран в болницата, понеже вярва, че лекарите искат да изкарат пари от болестта му, или лидерът на финансова фирма на "Уолстрийт", който отхвърля предупрежденията на съветника си, който го предупреждава за идващия крах на пазара на недвижими имоти, и съсипва компанията си от неприемане, че може да греши.

Социалните медии често биват обвинявани за тази епидемия от всеобщо недоверие и не без основание. По темата са направени чудесни документални филми като "Социалната дилема" на Джеф Орлофски, написани са изследвания като LikeWar: The Weaponization of Social Media на Питър Сингър и Емерсън Брукинг - книга, която, за съжаление, още не е преведена на български. Всеки може да изгледа или прочете показанията на бившата служителка на Facebook Франсис Хоуган пред американския Конгрес от есента на 2021 г., които със сигурност ще ви разтърсят.

Битките за качество в социалните и традиционните медии са доста различни обаче. Почти няма сериозен експерт, който да смята, че модерирането на съдържанието е успешна стратегия за подобряване на социалните медии (гореспоменатият Джонатан Хайд е виден скептик, както е Тристан Харис, чиито възгледи са представени добре в "Социалната дилема"). Промяната в социалните медии трябва да бъде свързана с това какво се поощрява като поведение сред участниците в тях. Ако връзките ни се изграждат на базата на това дали харесваме или не харесваме нещо, ще сме обречени на повърхностни, емоционални, най-често гневни или уплашени реакции, които нямат нищо общо с истинския разговор по каквато и да било тема.

Искате примери ли? Ами само преди дни из българския "Фейсбук" се водеха бурни и често пъти агресивни спорове относно "Оскарите", предимно от хора, които нито са гледали, нито имат намерение да гледат някой от наградените филми. Лично аз не се почувствах интелектуално обогатен от подобни дискусии.

В "традиционните" медии проблемът е друг. Там по дефиниция има куратори на съдържанието - журналисти, редактори, продуценти. Тяхна е отговорността да отсеят кой има и кой няма нужните квалификации, за да подредят света за читателите и зрителите си. Дано не ви се види странна тази аналогия, но един редактор е стюардесата, която има възможността да прецени кой е истинският доктор на борда и да даде думата на най-знаещия, не на най-гласовития.

По време на пандемията беше отчайващо да се гледат трагичните опити, особено на телевизионния екран, в България да се "балансират гледните точки", което водеше най-често до медийна равнопоставеност на несъвместими по квалификации персони. Фелдшерът опонираше на доктора, в резултат на което се създаваше просто какофония и общо усещане за липса на посока в една и без друго сложна ситуация.

Много от примерите по-горе идват от моя опит в САЩ, но те са напълно приложими в България, защото психологическите механизми са абсолютно същите. През 2020-2021 г. с "Интернет общество - България" поддържахме страница във "Фейсбук", чиято цел беше да се търси редовно мнението на медицински експерти относно различни аспекти на пандемията - от носенето на маски през лекарствени терапии и накрая до ваксините - за да помогнем да се разпространява качествена информация по важен проблем. Това са били може би моменти в кариерата ми на журналист и медиен преподавател, когато съм се чувствал най-безсилен, защото върху нас се изливаха ежедневни кофи помия само заради дързостта да даваме думата на наистина квалифицирани специалисти. Тогава видях за пореден път как най-добрите практики на традиционните медии се сблъскват с кресливостта на социалните. Не съм се разубедил, че опитите за подобрение трябва да продължават. Просто накрая спряхме коментарите.

Нищо от това не е изненада за всеки, който има поне минимална представа от психология и социална психология. Хората обичат добре разказаните истории и не обичат неопределеността. В един идеален свят всеки ще изкара базов курс по статистика и ще се научи да приема вероятностите, без да се опитва да ги замества с измамна сигурност. Но реалистично това няма как да стане, затова разчитаме на медиите да ни подреждат историите, като техният мотив трябва да бъде не сензацията или красноречието, а истината и прецизността.

Затова опираме до отговорността на традиционните медии, която може да се случи само когато пък техните финансови и професионални стимули са правилно ориентирани. Няма как да очакваме коректност към истината от медия, където рейтингът не се определя от достоверността на казването, а единствено от силата на провикването.

Аз нямам готова рецепта как това може да се промени, понеже по-умни глави от мен са се блъскали върху създаването на работещ модел в епохата, когато има огромен брой съперничещи си подходи. Качествени обществени медии като BBC във Великобритания, Националното обществено радио в САЩ, ARD или Deutsche Welle в Германия не са без своите проблеми. Уважаваните комерсиални издания от ранга на в. New York Times или Economist също имат предостатъчно кусури, ако ги анализираме по-взискателно. Някои сайтове имаха уж много обещаваш модел на обществено финансирана журналистика, но не издържаха, като De Correspondent в Нидерландия, който затвори след 7 години на пазара. Други експериментират в момента, като Puck.

Със сигурност няма само един печеливш модел точно както няма само едно ястие, което всички да харесват, което не отменя нуждата от здравословно хранене. За мен образованието е лично предпочитание може би защото съм професионално пристрастен. Взискателната публика ми е мечта, както ми е мечта спокойствието в търсенето на истината, дори в новинарския бизнес, който по дефиниция е най-променливата област на човешки занимания.

Затова бих препоръчал на всеки редактор и журналист да изгледа филма на Стивън Спилбърг "Хвани ме, ако можеш", където чаровният герой на Леонардо ди Каприо мамеше всички, че е пилот. Така те ще се подсетят, че фелдшерът не е доктор, педиатърът не е вирусолог и че за всички е добре, когато самолетът се управлява от истински авиатор, а не от белоснежна усмивка в униформа.