Да изковем от плуговете мечове

Велик ли е нашият войник

Колкото и странно да звучи, през последните 15 години българската държава всъщност е заделила немалко средства за своята армия. По груби сметки за периода 2000 - 2014 г. само по линия на бюджета за Министерство на отбраната става дума за сума, която надвишава 16 млрд. лв. Резултатът, който виждаме накрая, обаче определено не е особено задоволителен нито за обществото, нито за самите военни.

Причината за това е неизбистрената, а често и тотално сбъркана философия при изграждането на въоръжените сили. Защото жестоката реалност е, че в момента около 75% от бюджета за армията всъщност отива за заплати. Според съвременните теории за планиране на отбраната добра армия имаме тогава, когато около 40% от ресурсите отиват за за издръжка на личния състав, 30% - за операции, бойна подготовка и текуща издръжка и 30% са насочени към бъдещето – закупуване на нови оръжейни системи, развитие на технологии, инвестиции, строителство. За жалост нашите въоръжени сили никога дори не са се доближавали до този своеобразен еталон. Оптимистичната цел, която е записана в Бялата книга за отбраната и въоръжените сили на страната от 2010 г., е да се стремим съотношението на тези три компонента да стане 60:25:15.

Когато преди около 24 години пада желязната завеса, а малко по-късно е разпуснат и военнополитическия съюз Варшавски договор, България наследява наборна армия с числен състав от около 150 хил. души. Всички български мъже подлежаха на задължителна военна служба, чиято продължителност плавно бе намалена от 2 години през късния социализъм до 6 месеца в края на 2007 г., когато казармата бе отменена.

По-сериозният проблем обаче е не толкова наборната армия, а огромният офицерски, сержантски и волнонаемен персонал, който военното ведомство поддържа и в мирно време. Причината е, че дълги години след разпускането на Варшавския договор голяма част от българския генералитет продължава да робува на старите догми от времето на студената война и поддържа сглобени щабове и армии за териториална отбрана, които всъщност съществуват само на хартия. По време на блоковото противопоставяне идеята е била въпросните армии да могат да се окомплектоват с войници при обща мобилизация на мъжкото население. Без наличието на глобален военен конфликт обаче поддържането на подобна многохилядна администрация с пагони е икономически нецелесъобразно и просто води до феномена, че армията "изяжда" парите за армията. Така, вместо военният бюджет да отива за въоръжение и подготовка на персонала в бойните поделения, той потъва в джобовете на добре платени чиновници с пагони.

Реформи, но не съвсем

Първите опити за концептуално модернизиране на българските въоръжени сили датират от края на 90-те години. Тогава за първи път някои генерали започват да разбират, че поддържането на толкова голяма войска е икономически непосилно бреме за българската държава, че в дългосрочен план това може да се окаже самоубийствено за въоръжените сили и че в крайна сметка една по-малка, но добре оборудвана и професионална армия ще гарантира по-ефективно националната сигурност на страната ни. Горе-долу тогава започва да се мисли сериозно и за интеграцията на България в НАТО, тъй като концепцията за компактни и боеготови въоръжени сили върви ръка за ръка с участие във военнополитически съюз. По това време и най-догматично настроените генерали вече си дават сметка, че страната ни не е способна да гарантира националната си сигурност сама. И ако трябва да бъдем прецизни, България под една или друга форма е била член на някакъв отбранителен съюз още от времето преди Втората световна война.

Първата по-сериозна инициатива за преструктуриране и модернизация на българските въоръжени сили е така нареченият "План 2004", който действа до приемането на страната ни в НАТО. Въпреки че решението за допускане на България в алианса е по-скоро политическо, отколкото военностратегическо, без въпросните мерки процесът вероятно би се проточил доста след 2004 г. По силата на въпросния план числеността на армията ни е намалена от 90 на 45 хил. души. Това е някъде колкото размера на шведската армия в момента (като Швеция дори не е член на НАТО). През 2004 г. се преминава от старата тромава армейско-дивизионна структура към бригадно-батальонна. Изграждат се също така сили за бързо реагиране, които са окомплектовани изцяло с професионални войници и заместват старите стационарни части за териториална отбрана, които трябва да се окомплектоват с наборници и запасняци в рамките на по-дълъг период от време. Част от излишната администрация и щабни структури от времето на Варшавския договор са разформировани.

Не всичко обаче се случва гладко. От дистанцията на времето бившият военен министър Тодор Тагарев, който по това време оглавява дирекция "Планиране на отбраната", си спомня как заради решения на държавно ниво разформироването на войскови формирования често автоматично е водело до пропорционално намаляване на военния бюджет и насочване на парите за цивилни цели, вместо за модернизация и превъоръжаване. Това постепенно вкарало армията в спирала надолу.

Друг фундаментален проблем е, че дори след приемането на "План 2004" в сферата на отбраната продължава да цари своеобразно двувластие. Двата центъра на властта са съответно Министерството на отбраната, чието ръководство е политическо, и Генералният щаб, съставен от висши офицери. Въпреки че на теория признават и приемат гражданския контрол над въоръжените сили, генералите често прилагат пасивна, а понякога и активна съпротива по отношение на политическите решения, които бяха принудени да изпълняват. Така определени ключови реформи в армията се забавяха, отлагаха и дори саботираха, а при преструктуриранията често жертви падаха млади и обещаващи офицери от бойните поделения, а не обиграните щабни акули. Въпросният проблем за първи път е ясно назован в Бялата книга за отбраната от 2010 г., където ясно е казано, че "няма съвременен аргумент съставът на висшите командни звена заедно с щаба на отбраната да превишава 2.5% от войските под тяхно ръководство", какъвто е стандартът в армиите на НАТО. На базата на това беше предвидено военната администрация да бъде сведена до около 750 души. В момента съвместното командване (щабно-логистични части) е около 2430 души, или около 9% от числеността на въоръжените сили. Въпросът с двувластието в армията пък частично беше решен през 2009 г. с изграждането на интегрирано Министерство на отбраната, към което Генералният щаб беше присъединен под ново име – Щаб на отбраната.

Десет години в НАТО

Въпреки ширещата се във военните среди носталгия по времената на огромните армии от времето на Варшавския договор, няма да е съвсем честно, ако кажем, че въоръжените сили на България са напълно неподготвени за новите стратегически реалности. Макар и да е далеч от желаното, войската ни има и своите малки победи в битката за модернизация.

Как изглежда българската армия към днешна дата? В момента численият й състав поне по документи е някъде около 30 хил. души военен персонал. Това е повече от числеността на въоръжените сили на далеч по-богати натовски държави като Холадния, Белгия и Норвегия или пък Португалия. На този фон леко смущаващо изглежда числеността на цивилните служители в системата на МО – някъде около 8 хил. души. Предвижда се набирането на около 3000 резервисти, които да могат да бъдат викани в армията. За момента обаче привличането им върви трудно и са се отзовали някъде около 500 души.

Трябва да се отбележи, че бойните части на сухопътни войски отбелязват видим напредък в интеграцията към силите на НАТО. Те имат и най-сериозен реален боен опит най-вече покрай участието на България в мисиите в Ирак и Афганистан. Към момента сухопътните войски разполагат с три сертифицирани батальонни бойни групи, които официално отговарят на стандартите на НАТО и могат да бъдат използвани в съюзни операции. Става дума за войскови формирования с размер между 700 и 1000 души, оборудвани с бойна техника и съпътствани от поддържащи части. "Създаването на бойните групи показа на нашите съюзници, че имаме концепция да действаме с готови подразделения, а не с хора, събрани оттук и оттам и готвени за кратко", коментира за "Капитал" бившият военен министър Тодор Тагарев. Предстои сертифицирането на още три подобни групи, като се планира това да става на всеки шест месеца. Бойците в тези части са основно от състава на 61-ва Стрямска механизирана бригада и 2-ра Тунджанска механизирана бригада. Планира се сертификация и на тактически части от 68-а Бригада специални операции и евентуално сформиране на сили за специални операции със свое обособено командване. "Трябва да видим къде точно в силите на алианса трябва да попаднат тези подразделения. Например вече имаме наш зам.-командир в натовския корпус, базиран в Гърция - би било нормално да се включим там", допълва Тагарев.

Сухопътни войски са големият печеливш от меморандума с "Даймлер-Крайслер", сключен по времето на военния министър Николай Свинаров, тъй като се сдобиха с около 900 бронирани джипа "Мерцедес". От американската армия пък те получиха бронирани джипове "Хъмър" и бронетранспортьори М1117. Иначе Сухопътни войски разполага с около функциониращи 160 танка Т-72, около 400 бронетранспортьора, около 200 артилерийски установки и още толкова зенитно-ракетни комплекса. От времето на Варшавския договор армията ни е наследила и 18 комплекса за изстрелване на балистични ракети ОТР-21 "Точка" или SS-21 по натовската спецификация. Те са способни да нанасят прецизни удари на разстояние до 70 км, унищожавайки всичко в радиус от 250 м от попадението.

Ефективната подготовка на войските ни по натовските стандарти едва ли щеше да бъде възможна без така наречените българско-американски съвместни съоръжения - трите бази, изградени с финансовата помощ на американската армия. На първо място, това е полигонът "Ново село", където се провеждат голямата част от мултинационалните учения на нашите въоръжени сили съвместно с части от партньорски армии. Освен него с пари на САЩ е реновирана авиобазата "Граф Игнатиево", където е базирана изтребителната ни авиация. Предстои ремонтът на авиобаза "Безмер", където по линия на НАТО предстои да бъдат вложени 30 млн. евро в изграждане на инфраструктура. Най-общо казано, трите съвместни съоръжения ефективно запълват празнината в бойната подготовка на армията ни, особено когато парите за чисто национални учения са недостатъчно.

Уморени крила

Когато говорим за печеливши и губещи от реформите в армията, трябва да се отбележи, че държавното ръководство е в дълг към Военновъздушните сили (ВВС), и по-специално към изтребителната авиация. Към момента небето на страната ни се охранява от една ескадрила самолети МиГ-29 и пет ремонтирани МиГ-21, които се намират на предела на своя ресурс. Поддръжката на тези самолети може да се окаже проблематична с оглед на обтягащите се отношения с Русия. От друга страна пък, заради недостиг на финансови ресурси държавата ни дълги години бавеше решението за закупуване на нови изтребители западен образец. И тъй осъществяването на подобен проект не може да стане от днес за утре, в съвсем обозримо бъдеще страната ни може да бъде принудена да иска съюзнически ВВС да пази въздушното ни пространство по модела на прибалтийските държави.

Друг голям грях на държавното ръководство е свързан с вертолетната ни авиация. След като Министерството на отбраната реши да купи хеликоптери "Кугър" и "Пантер" от концерна "Юрокоптър", изведнъж станаха ясни две доста неприятни неща. На първо място се оказа, че машините са взети без бронировка, което ги прави практически неизползваеми в "горещи" точки. След това стана ясно също така, че военното ведомство си е спестило пакета за логистична поддръжка. Резултатът от това беше, че иначе новите хеликоптери не могат да се използват след определен брой часове полети, тъй като не са минали техническа проверка и евентуален ремонт. Така на практика се оказа, че в този си вид сделката с "Юрокоптър" може би не е била най-добрата инвестиция в бойни способности.

Покрай интеграцията ни в НАТО бойният ни флот пък се сдоби с четири белгийски бойни кораба втора ръка – три фрегати и един миночистач. На фона на дългогодишната липса на каквито и да било инвестиции в нови военни съдове това е сериозна крачка в правилна посока. И тук обаче нещата са свършени половинчато. Оказва се например, че поради липса на пари не са правени проверки на техническото състояние на противокорабните ракети EXOCET и зенитните установки NATO Sea Sparrow. Корабите също така не са били снабдени с модул за криптирана комуникация Link 11, с който съдовете на НАТО и авиацията обменят тактическа информация. Най-нелепото е, че по разчети на ВМС корабите могат да се приведат в боеготов вид срещу не чак толкова голяма сума – около 13 млн. евро. Което е нищо на фона на 700-милионния проект за закупуване на нови изтребители.

Проблемите около сделката за вертолетите "Кугър" и "Пантер", както и за белгийските фрегати, всъщност доста ясно показват, че членството в НАТО не е някакво магическо хапче, което ще изцери армията ни от хроничните й проблеми. Защото освен с основание да искат по-голямо финансиране и по-сериозно отношение към военната сигурност в контекста на украинската криза отбранителните ни стратези ще трябва да се научат да харчат отпуснатите им средства оптимално, ефективно и интелигентно. А не да ги прахосват в съмнителни и недомислени начинания.