План за възстановяване или план за усвояване

Документът е огромен и обещава много неща на много сектори. Когато и ако бъде приет, той ще бъде отговорност на (най-малко) три кабинета и на безброй чиновници.

Ето защо тук е моментът да направим някои принципни разсъждения за Плана и изобщо за европейските субсидии, за начина, по който беше подходено към тях и за самата идея държавата да управлява икономиката чрез такива мащабни инвестиционни инжекции.

В документа няма правилна диагноза

Планът не адресира най-важните структурни проблеми на икономиката и обществото, не дава заявка за структурни реформи, уж е за дигитализация и декарбонизация, а над половината от парите отново са предвидени за строителни и ремонтни дейности. Като се добавят доставките на оборудване от държавни ведомства, сумата отива над две трети.

В последната седмица няколко източника на "Капитал" потвърдиха, че Европейската комисия е върнала доста критики по частта от Плана, която се занимава с реформи. Същото заяви и президентът Румен Радев официално, като той наблегна на нерешените проблеми с реформата на прокуратурата и бездействието в енергетиката. Това не е случайно.

За краткия срок от два месеца вицепремиерът Атанас Пеканов нямаше как да промени фундамента на плана. Фотограф : Юлия Лазарова

Идеята на документа е да обвързва основните структурни проблеми пред България с пари за разрешаването им. ЕК има няколко механизма, по които наблюдава България - европейски семестър, механизмът за сътрудничество и др. - и по всички тях е върнала конкретни задачи.

Какво липсва?

Най-краткият отговор е, че и в сегашният план за възстановяване липсват основни моменти, които ще позволят изграждане на нова икономика.

Липсва дефиниция и анализ, защо българската система за средно образование произвежда ученици с между 44 и 47% функционална неграмотност по четене, писане, математика и науки, като положението се влошава, според изследването на Световната банка PISA. Очевидно проблемът е фундаментален и структулен. България има проблем с организацията на системата, учебния материал, качеството и мотивацията на учителите, броят на училищата и т.н.

Т.нар. STEM (Science, Technology, Engineering and Math) стаи в училищата са симпатична идея, но да се изхарчи половин милиард лева за тях, без да се коментират проблемите в системата, отново издава подчертан уклон към ремонти и доставки.

По подобен начин стоят нещата с висшето образование - системата е преоразмерена, с голям брой некачествени учебни заведения, нивото на заплащане трудно се конкурира за талант с частния сектор и чуждите университети. В резултат, огромната част от по-талантливите и амбициозни студенти предпочитат да учат в чужбина и стават потенциални емигранти.

В плана няма никакъв намек за основните проблеми в здравеопазването - отново преоразмерена, скъпа и неефективна болнична фаза в системата, от която в големи размери се крадат пари. Напълно неразвита и някъде несъществуваща предболнична фаза - на профилактика, превенция, здравословен начин на живот. Не са споменати механизмите на източване на здравната система, както няма и никакви идеи за запушване на кранчетата.

Няма нито системен анализ, нито системен подход към проблема с бедността в България. Над 40% от пенсионерите са под прага на бедност, 13% от заетите са в категорията на "работещите бедни" и 32% от домакинствата попадат в графата енергийно бедни.

В най-голямата част от плана - декарбонизация на енергетиката и икономиката, се е получил странен коктейл от някои добри нови идеи и останали от предното правителство корупционни-лобистки конкретни проекти.

Но отново няма критичен поглед към основните два документа в сектора - Планът за енергетика и климат и Енергийната стратегия на България, които в сегашния си вариант са силно назадничави и са в директен конфликт със Зелената сделка на ЕС и с целите на Планът за възстановяване, защото залагат на запазване на въгледобива и нови инвестиции основно в АЕЦ. Вижда се и политически страх - либерализацията на пазара на електроенергия на дребно е отложена чак за 2024 година. За затварянето на въгледобива също не се говори конкретно, макар резултатът от някои заложени Решенията които се предлагат за балансиращия пазар на енергия, издават и некомпетентност. Няма как с грешни стратегии, България да изпълни успешен процес на декарбонизация.

За невнимателните читатели има и гъби двойници. ЕС насърчава и финансира интеграцията на "зелен водород", произведен от ВЕИ енергия, а българския план подменя темата и говори само за природен газ и водород от природен газ, съответно инвестиции в такава инфраструктура.

За сградния фонд и това правителство продължава да настоява на старата схема със санирането. Вместо да даде парите на гражданите и те да изберат конкретните си проблеми, добавяйки и свои средства и банкови заеми, правителството казва - не, не. Ние ще решим кои сгради ще санираме, ние ще решим за колко, и ние ще определим кой ще ги санира и ще "усвои" парите.

По другата голяма тема - дигитализацията, става напълно ясно, че нито предното, нито сегашното правителство си дават сметка как в икономиката протича процеса на дигитална трансформация и кои бизнес процеси на фирмите трябва да се дигитализират. Съществена роля на катализатор за дигиталната трансформация на фирмите би изиграла дигитализацията на администрацията, ако държавата и общините преминат ускорено към електронно обслужване на гражданите и фирмите.

Пазарна икономика или държавен капитализъм

През 2015 г. двама български учени: Елена Николова от Европейската банка за възстановяване и развитие и Николай Маринов, преподавател по политология в университета в Манхайм, направиха съвместно изследване на ефекта, който е имало изливането на пари от правителството на НДСВ към общините, пострадали от мащабни наводнения през 2004-2005 г. Това, което установяват е, че има ясна връзка между количеството дадени пари и увеличаването на корупцията в дадена община. Интересното е, че благодарение на серия от налични данни, двамата дори са успели да сведат до ясни стойности това съотношение: 10% увеличение на парите за бедствия водят до 12.2% увеличение на корупцията в общината.

Това е много важно изследване, защото то обобщава последните 15 години в българската политика и икономика. Изливането на огромни по размер еврофондове 23 млрд евро от Брюксел към София през правителството доведе не просто до нарастване на корупцията, а до формирането на цял нов модел държавен капитализъм , в който отгоре на държавата беше сформиран "кръг" от избрани държавни капиталисти, през които минава усвояването на парите от Европа.

И това не е всичко - огромните за българските мащаби средства доведоха до преформатирането на цели сектори от пазарни в държавно контролирани, а в други насочиха усилията в създаването и печеленето на "проекти", вместо в естествен ръст за бизнеса. Евросубсидиите изместиха банковото финансиране за инфраструктура и се получи следния парадокс. При влезли 23 мрлд евро от ЕС, по каналите на банковата система, но и през корпоративни заеми и дивиденти, от България за същия период е напуснал капитал в размер на 25 млрд. евро. В същото време от 2007-ма досега, агрегирания реален ръст на БВП е едва 20 млрд евро, по-малко от получените субсидии...

Рискът сега е този план да циментира държавния капитализъм. Има държави в Европа, за които той е просто допълващо финансиране - за Ирландия например, ще бъде под 1% от общите ѝ публични инвестиции в следващите 5 години. За България не е така. Планът възлиза на двегодишните пълни капиталови разходи на държавата, както са заложени в бюджета, и е над 10% от БВП. Като се добавят другите еврофондове и дълговите инструменти, сумата надхвърля 50% от БВП.

Концентриран в няколко години (трябва да се изхарчи до 2026 г.). Насочен правилно, този водопад от пари може да промени тази икономика. Насочен неправилно, или проектиран така, че да подсилва недобри тенденции, той може да я удави.

Прост пример: дори в променената му версия, над 50% от парите в този план са за строително-монтажни работи. С други думи, през 2021 г., България продължава да си представя ръста на икономиката и бъдещето по социалистически: в бетон, дограма и асфалт.

Всичко това е резултат от факта, че само и единствено правителството взима инвестиционните решения. Вместо това то трябва да задава рамката, да създава инструменти за подкрепа, да насърчава и да стимулира, но бизнеса и домакинствата трябва да бъдат оставени решават кое е най-добро за тях.

Големите предприятия например и без никакви стимули започнаха да инвестира в собствени ВЕИ инсталации, които да задоволят част от нуждите им от електроенергия. Без субсидии, без преференции. Просто защото е икономически изгодно. Ако целта е да се постигне енергийна ефективност не винаги най-доброто решение е да се лепи стиропор по старите панелни блокове. Замяната на 10 годишен хладилник или пералня с нови, или покупката на термопомпа за отопление и охлаждане, ще има много по-голям ефект в месечните разходи на домакинствата и в крайна сметка ще спести много повече енергия. Но в този случай възможностите за корупция са по-малко - дава се ваучер на домакинството за нов уреди и то си го купува от магазина. Няма строителство, няма поръчки, няма комисони.

Решения има много, но почти всички са свързани с отказа на властта да разпределя и усвоява средствата и вместо това да започне да ги насочва към определени цели.

Проблемът на предишния план не беше само в това какво предлагаше да се финансира, а в остарялата му философия на усвояване от близки до властта кръгове. Тя е подобна на начина, по който се изразходват еврофондовете досега. България влезе в ЕС като най-бедната държава и 12 години по-късно продължава да е най-бедната, само че има метро и една цяла магистрала. Възможностите за трансформация на икономиката, които даваха европейските пари бяха напълно пропилени. Планът за възстановяване сега има същия недостатък - след пет години ще бъдат изхарчени над 12 млрд. лв. и положението ще бъде същото. България може да мечтае по-смело.