Георги Димитров: След четвърт век на безотговорност България е "безпомощна демокрация"

Дузина висши магистрати станаха хотелиери по морето много преди Борисов да припари до правителство, защото прилагаха закона с ценностна система, на чийто връх е личното благополучие, изразено в крупни суми. Борисов има толкова устойчив електорат, който е и най-голям дял от избирателите, защото е персонално въплъщение на житейския идеал на тези стотици хиляди хора - те не просто го харесват, те искат да са като него и при всяка възможност се държат точно по този начин. Много преди чалга политиката на Трифонов и неговата котерия имахме Сидеров, Бинев, Бареков, които пробиха чак до Европейския парламент. В това е коренът на политическия ни проблем.

Сегашната очевадна безпомощност на политическите партии не е само симптом на заболяването на българската демокрация, а то е много по-дълбочинно. То е в общата културна норма - и в здравеопазването, и в образованието, и в администрацията, и в полицията, и в медиите - за напълно безотговорно поведение в драстичен разрез с писаните норми. Оттук произтича "безпомощната демокрация" (по много точния израз на Кародърс), защото модерната демокрация е механизъм за саморегулация на обществения живот, построен върху презумпцията за отговорно поведение - най-напред на гражданството, а поради това и на политиците.

Лансират се идеи за промени в политическата система - за президентска власт, за смяна на избирателната система, за широко въвеждане на референдумите и т.н. - могат ли те да решат политическия проблем на България?

За да се ориентираме коя "политическа терапия" най-добре би ни избавила от хроничното заболяване на тукашната демокрация, най-напред трябва да се разбира неговото естество. Проблемът на политическия ни живот последния четвърт век е, че не само културната основа на публичното поведение на редовия българин е безотговорността, но и че целият институционален апарат, който трябва да провежда секторните политики, възпроизвежда и гарантира върховенството на тази ценностна нагласа.

Да започнем от сегашната ни конституция. Тя е дълъг документ - с над 17 000 думи. Вижте как в нея е решен точно този най-важен проблем на политическия живот: думата отговорност се среща цели ... шест(!) пъти. Само че в три от тях се казва, че съответното висше длъжностно лице "не носи отговорност". Тук не става дума само за словоупотреба, а за цялостно разбиране, че институциите в публичния живот трябва да гарантират механизми, поддържащи отговорно поведение. Този общ принцип намира дълга поредица от най-практични измерения. Само няколко примера: По-големият или по-малкият брой депутати биха се държали отговорно? Едното е поведението на тълпа на стадион, другото е заседания на конституционен съд. Унгарците са близо 10 милиона и се оправят със 199 депутати. Вярно е, че германският Бундестаг е от 736 депутати, вторият най-голям в света след китайския парламент. Обаче един депутат се пада на 113 хиляди германци, а у нас на 27 000 души, т.е. 4 пъти по-малко души стоят зад един наш "народен избраник". Ако решим да следваме германския опит, ще можем да се оправяме и само с 61 депутати. Там изборната бариера е 5 на сто, тук - 4 на сто. Нашите депутати се избират по партийни листи, обаче веднъж влезли зад заседателната банка, вече изразяват въжделенията на всички гласоподаватели. Депутат може да станеш и с 14 000 гласа, обаче за отзоваването ти трябват 50 000 подписа. И т.н.

Освен това близко е до ума, че политически опит човек може да придобие през решаването на проблемите в най-близкото си обкръжение. Обаче България е страната с най-силно изразено централизирано управление в Европа, т.е., където от отделната личност би могло да зависи много, най-малко неща зависят от местното самоуправление.

Не бива да забравяме и училищния живот, чиито норми изключват възможността за придобиване на отговорност за груповото и институционално поведение в годините, когато човек се формира като личност.

Накратко, отговорът на вашия въпрос е: много неща могат и трябва да се направят. Но още по-важното е, че не трябва да изберем едно от тях и да очакваме, че то с магически свойства ще промени цялостното качество на политическия живот. Трябва да има цялостна стратегия с много секторни политики, чрез които да се създаде ново качество на публичното поведение, основано на институционално гарантирана отговорност, за да може въз основа на тези промени в основите на обществения живот да стигнем и до ново качество на българската демокрация.

Коя е най-важната бримка, от която може реално да започне разплитането на мрежата, в която са хванати институциите на държавата?

Пак трябва да започнем отдалече. Съвременна Франция се ползва от "благодеянията на изборното управление", по израза на Констан, под формата на "пета република". Което идва да ни покаже, че французите, които с основание се гордеят с политическата си култура, са извървели много дълъг път на зигзаг, за да стигнат до сегашната форма на своя политически живот. Нито конституцията, нито конкретните модели на демократична политика са свещени крави.

Всички приказки - нека нищо не пипаме, защото ще стане много лошо, са откровена идеологическа манипулация на заинтересованите от поддържането на безпомощната демокрация, а вече стана дума, че те не са хич малко и не са в редиците само на една партия. Точно това е голямата полза от сегашната оголена криза на политическия ни живот - защото тя показва, че има фундаментален структурен проблем в механизмите за отговорно провеждане на управление. Вярно е, че може да стане и по-лошо, но сегашното е достатъчно нетърпимо, за да е оправдано търсенето на алтернативи. Ще сме големи късметлии, ако намерим продуктивен механизъм за отговорно политическо поведение от петия път. Но няма защо да се отказваме.

В ЕС дават ли си сметка за връзката между безконтролното финансиране от еврофондовете и ерозирането на демокрацията и правовата държава в редица страни от бившия източен блок?

В този въпрос има скрита критика към политиката на ЕС спрямо страните от Централна и Източна Европа и в частност към България, поради което отговорът трябва да въведе важни уговорки.

Първо, въз основа на редовните изследвания на Евробарометър знаем общото правило - колкото по-недоволно е едно национално гражданство от качеството на тамошната демокрация, толкова по-силно е одобрението за ЕС. Но то не стъпва на познаване на самия съюз - и като правомощия, и като начин на работа. С други думи, одобрението не е към самия него, а е въздишка на очакване, че "някъде там" има едно по-добро общество, на което се надяваме да е алтернатива на тукашните безобразия. ЕС не е виновен, че му се възлагат такива нереалистични надежди.

Второ, той е нещо цяло и единно само в много условен смисъл, защото е много странна и трудна връзка между страните членки, запазващи автономния си политически живот, Европейският съвет и Съветът на ЕС, в които са представени правителствата на тези страни, плюс Европейския парламент, в който са представени всички безумия на националните политически практики, за които са свидетелство не само горепосочените български евродепутати, но и куриозни фигури като Найджъл Фараж например. Плюс Европейската комисия, в която комисари са политици от страните членки. Като казвате "ЕС дава ли си сметка", кого имате предвид всъщност?

Трето, никой не бива да забравя, че партията на Бойко Борисов стана политически субект с абсолютно решаващата помощ - преки финансови и други институционални ресурси на "Ханс Зайдел". Как иначе сюрия български полицаи ще станат устойчива парламентарно представена партия?! Европейската политика е много сложна конфигурация от тънки сметки, които невинаги излизат правилни.

Четвърто, последно, но пък много важно: да, Европейският съюз в лицето на ключово важни свои институции като Европейския парламенти и Европейската комисия след 2013 г. все по-отчетливо провеждат целенасочена политики за укрепване на фундаменталните принципи, върху които той е построен. Намерете какъвто и да е европейски политик, който е допускал в началото на века, че тъкмо към Унгария и Полша, безспорните "отличници" на източното разширяване на ЕС, ще бъде ефективно приложен механизмът за санкции. И, да, става дума тъкмо за финансови санкции, които са достатъчно болезнени, за да предизвикат поне някакви опити за поправяне на систематичните посегателства на правителствените поведения, които рушат върховенството на правото и правилата на либералната демокрация.

Но е важно да виждаме не само санкциите и не само финансовите им параметри. Много по-съществена е именно дългосрочната тенденция за формиране на политика на съюза за справяне с тежък проблем, който вече е ясно, че не е локално национално изключение - на България, на Румъния, на Гърция, на Полша, на Унгария или на страна, основателка на европейската интеграция, като Италия.

Интервюто взе Велина Господинова