Само една сделка не стига

След маратона - спринт

"Научих, че маратон наистина е гръцка дума", промълви уморено еврокомисарят по икономическите въпроси Оли Рен след края на продължилите до разсъмване 14-часови преговори, родили новия спасителен пакет. А сега предстои спринт - един месец, в който Гърция и Европа да се опитат да подредят всички парчета от пъзела така, че на 20 март да няма фактически фалит.

Нещата, които могат да се объркат, са много. Първо, частните кредитори трябва да се съгласят да загубят над 70% от вложенията си в гръцки дълг. Това трябва да стане толкова "доброволно" и убедително, че да не се приеме като "кредитно събитие" и да не задейства застраховките срещу фалит (CDS). Както се пошегува британската преса, теоретично това е възможно, но говори, че каквото и да са пушили финансовите министри от еврозоната по време на безкрайната си нощна среща, явно е било нещо силно. И второ, успехът на програмата зависи от политически и икономически предположения, някои от които са не просто са оптимистични, а направо граничат с чудеса.

Въпреки нарастващата неприязън в страни като Холандия, Финландия и Германия към това, което немският финансов министър Волфганг Шойбле наскоро определи като наливане на средства в "бездънна яма", националните им парламенти вероятно няма да посмеят да блокират плана. Но дори и да няма политически спънки отвън, вътрешните са почти сигурни. Нищо от направеното от управляващите в Атина от началото на кризата не предполага, че те са способни да се справят с исканото от тях. Цената на избягването на внезапна смърт още през март е бързо въвеждане на допълнителна доза дълбоки реформи, бюджетни съкращения и данъчни увеличения. И това на фона на уличния гняв, готов за нова експлозия във всеки момент.

Нещо повече - към болката се прибавя и унижение. Страната вече е не само на финансови системи, но и на ръчно управление от Брюксел. Исканията за промяна на конституцията, за създаване на специална банкова сметка, гарантираща плащането на дълга, и за постоянно присъствие на европейски инспектори в гръцките министерства са ярко доказателство за нулевото доверие към Атина. А също така и бележат момента, в който Гърция, по израза на икономическия редактор на в. Guardian Лари Елиът се сдоби с колониален статут и е независима само на думи.

И накрая, дори ако всичко мине перфектно (а това е голямо "ако") и програмата се изпълни по план, през 2020 г. гръцкият дълг ще бъде сведен до 120% от БВП при най-добрия възможен сценарий. Който е и най-невероятен. Също така не е ясно и откъде идва фиксацията върху това магическо число и защо се смята за устойчиво ниво, при положение например че лимитът за дълга в еврозоната е 60%. "Целта от 120% от БВП е свещена илюзия на ЕС. Зад нея няма никакви икономически аргументи", казва пред в. WallStreetJournal д-р Константин Гурджиев от Trinity College в Дъблин.

Няма и големи шансове тази цел да бъде постигната. Анализ на тройката кредитори, носещ гриф "строго поверително" и изтекъл в медиите часове преди договарянето на сделката в Брюксел, разкрива кошмарната дългова ситуация на Атина. Според анализа дори и при най-благоприятния сценарий Гърция ще има нужда от "продължителна финансова подкрепа" (в превод - още "спасяване") и вероятно допълнителни 50 млрд. евро до края на десетилетието. И това при положение че съсипаната й икономика внезапно успее да намери магическа рецепта за растеж, спре да се свива още през следващата година и успее да отбележи плюс от 2.3% през 2014 г. Освен с по-нисък от този растеж отклоняването от най-положителното развитие може да дойде и по много други линии - например ако Гърция не успее да постигне очаквания първичен бюджетен излишък или ако приходите от приватизация са по-малки от планираните. "Тройката направи някои аритметични гимнастики, за да могат числата им да излязат, но оптимистичните им допускания едва ли ще се сбъднат", смята Сони Капур, управляващ директор на икономическия тинк-танк Re-Define.

А къде е финалът

При толкова игри с числата, съмнителни хипотези и свръхрозови прогнози сравнително ясните неща са две. Като и двете са мрачни. Първо, е доста невероятно Европа да успее да убеди пазарите, че случилото се с Гърция е еднократно явление. То почива на странната логика, че на частните кредитори могат да им бъдат налагани огромни загуби, докато ЕЦБ и останалите централни банки се измъкват сухи и така се оказва, че облигациите могат да струват повече или по-малко в зависимост от това кой ги държи. Въпросът дали след такова третиране инвеститорите скоро ще се приближат до Гърция или останалите държави, където ЕЦБ, МВФ или подобни влизат да помагат и се ползват с по-привилегирован статут на кредитори, е почти реторичен. Това от своя страна ще означава по-скъпо финансиране за Португалия и Ирландия, като особено за първата резултатът може да е нужда от ново "спасяване".

Вторият негативен ефект е по-трудно измерим, но и по-опасен - изчезването на взаимното доверие в Европа и много вероятния бунт срещу диктатите от Брюксел. Засега Гърция изглежда краен случай, но засиленият контрол там скоро ще стане норма за страните със спасителни програми. И не само там - когато бъдат приети новите бюджетни правила (виж карето), Европейската комисия ще може да казва на националните правителства в еврозоната как да събират данъци и за какво да харчат. Всъщност това вече се случва - миналия месец Оли Рен написа писмо на белгийското правителство, в което го информира, че за пет дни трябва да реши как да спести още 1.2-2 млрд. евро в бюджета за 2012 г. или да се подготви за огромни глоби. "Кой познава Оли Рен? Кой знае откъде е дошъл и какво е направил? Никой. И той ще ни казва каква икономическа политика да водим. Европа няма демократичната легитимност да прави това", избухна белгийският министър на индустрията Пол Магнет в интервю за фламандския в. De Morgen. Въпреки острите думи правителството все пак се подчини. Но каква ли ще бъде реакцията, ако Рен изпрати такова писмо на френския президент Никола Саркози или на германския канцлер Ангела Меркел? И дали това няма да накара улиците на Париж и Лондон да заприличат на тези на Атина?

Бавно и полека, със или без Гърция, еврозоната се движи към фискален съюз. Европейските политици не изглеждат готови за това. Избирателите им - още по-малко.