Болката като социален феномен в обществото

Знаете ли как се чувства един лекар, който преглежда пациент

и научава от него, че е търпял физическа болка в продължение на година? И е опитвал знайни и незнайни церове, вместо да отиде при специалист, който да излекува и премахне цялото страдание? По същия начин се чувства и човек, който вижда как цялото общество е "търпяло на болка", виждало е, но не е вербализирало натрупващите се проблеми в здравната система, и е чакало те сякаш да се разрешат от само себе си.

Наскоро участвах във форум, организиран от Българския лекарски съюз, на който бяха изнесени доста подробни статистически и метрични данни за състоянието на здравната система, основно пречупени през задълбочаващия се дефицит на лекари и медицински сестри. Направиха ми впечатление някои грандиозни разлики в числата, които зависят от всички нас. Например общите разходи за здраве, които отделяме като общество, са около 7.5% от БВП и са близки до средните в ЕС, което е по-скоро добра новина. Но публичните разходи за здраве, които можем да планираме, управляваме и насочваме в една или друга приоритетна или проблемна област, са само 4%. Водените от решенията на управляващите, които трябва да носят отговорност за личното здраве на всеки от нас, лекарите, изглежда, сме се примирили, че ще вършим своята работа с двойно по-малко публичен ресурс. Наистина е време да се отърсим от една широко ползвана мантра на политиците - "увеличихме парите за здраве с 1 милион лева, с 1 милиард лева" или с колкото е конкретното число. Истинският измерител на разходите в една система не е абсолютната стойност на приходите на здравната каса и здравното министерство, които поради инфлационните процеси и по-голямата събираемост на данъци и здравни вноски във времето само могат да нарастват. Истинската стойност на вложените средства са числата, които цялостно са заделени за здраве. Идват през това колко от цялото сме заделили за съответното направление. Процентите от БВП за обществено здравеопазване си остават едни и същи през последните 10-15 години, с малко нарастване до 5% през двете ковидни години,

останалите до 7.5% ги допълваме с доплащания

Доплащанията са съвсем тема, която също носи социална и лична болка, и числата на IQVIA, които бяха изнесени на форума на БЛС, показват, че с 4% от БВП за здраве, сравнено със средното 8-9% в Европа (12-13% в държави като Франция и Германия), ние никога, съвсем никога не сме приоритизирали нашето здравеопазване и като общество, което не изисква още от своите политици и което всеки ден топи своите спестявания, за да доплати за здраве. Разбира се, няма как да получим нещо трайно и за дълго на половин цена и така обществото доплаща от джоба си разликата между 4% и 8%. Така половината от парите в сектора ги дават болните, след като се разболеят.

Това много отдавна не е солидарен модел на здравно осигуряване,

както е наречен. Това отдавна не е моделът "за всички", както би трябвало да се зове.

Трябва да можем да си го признаем. Солидарен модел означава да плащаш за здраве, когато си здрав и можеш да работиш, съответно изработваш максимални доходи, и да ползваш, когато си болен. Ние имаме по-скоро хибриден модел, в който половината от разходите се събират солидарно, а другата половина - от ползвателите на здравната услуга. По-скоро от тези, които могат да си я позволят, защото когато човек е болен, и приходите му, логично, спадат.

Как сме допуснали да си самосъздадем такъв модел ли? С търпение! Като дълго време сме се правили, че не виждаме или не усещаме социалната болка на нашите пациенти, които често са вадели и последните си пари, за да могат да заплатят скъпоструваща операция. Или пък през зимните месеци не си купуват цялата изписана лекарствена терапия, защото трябва да си платят тока. Да, и аз като всеки лекар, за съжаление, имам такива случаи в личната си практика.

С търпение се стига до там. И с мълчание. В рекламите за безплатен скрининг за рак на дебелото черво изгледах един мълчалив Захари Бахаров, който, мълчейки, казва повече, отколкото много здравни власти досега с думи как, ако действаме навреме (извършваме профилактика), няма да стигаме до болката - и лична, и социална.

Каква профилактика да направим за една "болна" здравна система?

Ако се върнем отново на процентите, антитезата на икономистите е, че ние имаме една нереформирана здравна система, с прекалено много болници - близо 400, с групирани лекарски практики предимно в големите градове, с много различни цени (над 20 пъти) на едни и същи лекарства, изобщо система с много "кранчета" и "утечки", в която не е добре да се "изливат" повече публични средства. Казано с други думи - реформирайте системата и ще получите повече пари.

Целта е ясна - 8% от БВП публични разходи за здравеопазване

- на средните нива за ЕС. Това реално са двойно повече публични пари за здраве, отколкото харчим в момента. Звучи много добре. Средните разходи в ЕС представляват разходите за здраве на всяка страна, разделени на 27, колкото са страните членки. Само че нашите млади лекари и медицински сестри не емигрират пропорционално във всички страни на ЕС, а избирателно в само няколко страни от 27-те страни на ЕС, които дават средно 9% от БВП за здраве - Германия, Франция, Австрия, Швейцария и доскоро Великобритания, където общите здравни разходи започват от 11.3% и достигат до 12.7% (Германия). Сравнени с нашите 7.5%, от които реално управляваме не повече от 4%. Може би ще попитате какво се случва с останалите 3.5% от т.нар. доплащане? Разпределят се неравномерно и избирателно между няколко големи болници и няколко големи фармацевтични фирми и фирми за импланти. Това силно изкривява финансово цялата система и прави невъзможно тя да бъде планирана и организирана териториално, така че да достига равнодостъпна за всеки гражданин. Тук се сблъскваме с нуждата от реформи и навременно лечение на нашата социална болка.

Причината е, че тя не спира само с болката на пациента, а се транспонира върху цялата система и се прехвърля в ръцете на лекарите, в чиито ръце освен здравето и спасението на човешки животи е оставена и отговорността за микромениджмънта, а медиците са наричани "търговци в храма". И болката няма да отзвучи, докато като общество ясно не си дадем сметка какви реформи иска, каква здравна система искаме да имаме, колко и какви болници, с какво качество и каква извънболнична помощ.

Изборът е да продължим да търпим болката - и личната, и социалната, и да отброяваме моментите до следващата криза или да променим здравната ни система като цяло, без повече да си налагаме търпение. Обнадежден съм, че има обществена енергия за промени, защото според скорошно социологическо изследване на агенция "Маркет ЛИНКС" в началото на март тази година за първи път анкетирани български граждани посочват, че за тях основен приоритет през следващите две години ще бъде здравеопазването, като зад това твърдение стоят 21% от българите. За сравнение - само 10% от тях посочват, че се интересуват от съдебната реформа например. Разбира се, тя е изключително важна и би излекувала много системни болки, включително в здравеопазването.

В заключение бих добавил, че вече нямаме оправдания да не диагностицираме правилно проблеми в здравния сектор, не би трябвало да имаме оправдания нито за липсващите лекари и сестри, нито за ниските им заплати, нито за недоволствата и огромното доплащане на пациентите. Фактите са на масата, решенията също. Трябват ни действия в правилната посока и никакво търпение за болките. Има достатъчно работещи примери, които да използваме и да променим радикално здравната система, така че тя да бъде дружелюбна и към медиците, и към пациентите.