Младежотресението: Защо това е само началото
Тяхната борба е да заменят усещането за безнаказаност, с чувство на отговорност
Сърджа Попович и Яна Бюрер Тавание
Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
Визитки
През декември 2010 г. светът видя началото на рязка социална промяна, която промени трайно лицето на политиката в Близкия изток и повлия на езика на дебата в държавите, които се опитваха да избегнат същата съдба. През 2011 г. бяхме в апогея на Арабската пролет, последвана скоро от протестни вълни от недоволни и разочаровани младежи в цяла Европа и САЩ. Въстанията в Бразилия, Турция и България оглавиха недоволството през 2013. Основната характеристика на всички тези протести е, че от началото си те бяха ненасилствени и движени от млади градски хора. Въпреки че предизвикаха подигравки, провокации и дори насилие в отговор, стратегията им продължи да бъде за ненасилие. Наричаме този феномен младежотресение (от англ. език youthquake - бел. ред.), или с още по-цветното, заето от фентъзи книгите на Дж. Р. Р. Толкин - "възходът на хобитите". Тъй като в голямата си част хората в сърцето на протестите не бяха "обичайните заподозрени", когато става дума за социално влияние – а това, което наричаме обикновени хора.
От опита ни с ОТПОР, студентското движение, което мобилизира сърбите да се борят срещу опита на Милошевич да открадне гласове по време на националните избори през 2000 г., все още си спомняме огромната роля, която младите имаха по време на "цветните революции", които разтърсиха Източна Европа и Кавказ и свалиха закрепостени диктатори като Слободан Милошевич. Но защо са толкова важни младежите в репортажите и анализите на сегашните протести? "Революцията" традиционно се свързва със страстни интелектуалци, които вдъхновяват потиснатите маси на селяни и работници да въстанат срещу оковите на потисничеството и мизерията. Революциите не се характеризират с днешните координирани вълни на студенти без лидери, които носят мобилни телефони. Което означава, че преди да скочим с главата напред в бъдещето на активизма, трябва да анализираме контекста, в който се оформи гневът на последните бури на активизъм.
Младежите казаха: Искат си бъдещето обратно
Според Световния икономически форум от 7.1 млрд. души на планетата, 1.2 млрд. са на възраст между 15 и 24 години. И населението ще продължи да нараства в развиващите се държави, където в момента живеят 87% от световната младеж. Това е проблем, тъй като те представляват 40% от безработните по света и през 2011, ключовата година на глобалния протест, беше три пъти по-вероятно те да бъдат безработни от техните по-големи връстници. Повече от една трета от младежите в Арабския свят са без работа (26.5% в Близкия изток и 27.9% в Северна Африка), като Европа и Северна Америка не изостават много с 21.4% в ЕС, 17.6% в държавите извън ЕС, и 17.4% в САЩ и Канада. Но не младежката безработица сама по себе си предизвиква вълните на разочарование, които виждаме днес. Младежката безработица вече повече от десетилетие е скелетът в гардероба на политиците, които все обещаваха да се справят с нея по време на кампаниите си, а после я замитаха под килима по време на мандатите си. Тук, в Европа особено, това не е новина.
Това, което предизвиква отчаянието на младежите днес е фактът, че когато бяха в училище, им се обещаваше, че ако получат добро висше образование и ако се трудят усърдно, ще се закрепят на стабилна (и високоплатена) работа. А вместо това се озоваха в среда, в която или няма търсене за уменията им, защото компаниите просто не наемат хора, или в която компаниите ги принуждават да правят дълги стажове или ги наемат на временни места само за да ги освободят, преди да поискат по-трайни ползи. През 2010 например 42.1% от младите европейски работещи бяха на временни договори, на нестабилни работни места много под квалификациите им. Тези поразителни числа дават перфектната перспектива защо учениците и студентите са по-голямата част от активистите днес: те нямат надежда за своето бъдеще.
В авторитарни общества (а и не само там) като Египет и Тунис това допълнително се утежнява от циничната представа за техните правителства като непоправимо корумпирани, безчувствени към нуждите на хората и представителни само за определена група от интереси. В по-демократичните общества, както и в по-двусмислени системи с авторитарни елементи, също е налице тежък оттенък на гняв, насочен към либералния капитализъм, присъстващ в политическия дискурс. Това е особено валидно за места, където демократично избрани лидери предлагат козметични решения за обществените несправедливости. Преди два месеца например бразилското правителство оттегли първоначалните си планове за вдигане на цената на автобусните билети (това беше искрата, която запали вълната от обществен гняв), за да успокои демонстрантите, въпреки че протестите вече се бяха превърнали в генерална критика на корупцията на правителството и неговото пренебрежение към по-долните слоеве на обществото.
Две години преди това по на север движението Occupy Wall Street заяви, че целта им е да наложат по-голяма отчетност и прозрачност на борсите, големите корпорации, банките, настоявайки да спрат да обслужват интересите на "единия процент" за сметка на всички останали. На много американци им писна от очевидно единната инициатива на демократи и републиканци да приоритизират спасяването на банките, въпреки че хиляди работници останаха без работа в цялата страна.
Дали в демокрация или в диктатура това, което превръща революцията на няколко студенти на улицата в масово недоволство, е, когато срещу първите протестиращите видимо се упражни агресия, полицейска бруталност или такава от лоялни поддръжници на съществуващия ред. Това не само изпраща сигнал, че правителството не иска да слуша, но и че също така е склонно да атакува собствените си граждани, за да запази омразното статукво.
Настоящите масови протести в България са с фокус срещу олигархията и ширещата се корупция, отравяща българския политически пейзаж, символизирана от абсурдното назначение (след това оттеглено от парламента) на Делян Пеевски, медиен могул със спорна репутация, като председател на ДАНС. Пеевски обаче е само симптом за злокачественото образувание, разпростряло се върху органите на българската политика. Медийната група, управлявана от Делян и майка му Ирена Кръстева, контролира шест от дванадесетте най-големи вестника, както и дистрибуцията на преса и цифрова телевизия. Тя се подкрепя от Корпоративна търговска банка, за която се твърди, че е повлияла на решението за избор на Пеевски като председател на ДАНС. Тази явна злоупотреба с политическа власт доведе до политическия разгром, който България преживява. Повече от 130 дни хиляди българи, повечето млади и образовани, превземат улиците на протест. Тяхното послание към новоизбраното правителство на Пламен Орешарски е ясно и силно – "Оставка". Но визията им минава отвъд това – да покажат на една арогантна и самонадеяна политическа класа, че корупцията, престъпността, сенчестите връзки между бизнес, медии и политика, няма да бъдат толерирани вече. Добре дошли в нова, по-политически активна България: България на търсенето на отговорност.
Сегашните ненасилствени обществени вълнения представляват широка и включваща коалиция от хора, обединени в съгласието си, че системата е счупена и тяхното бъдеще е пропиляно.
Виртуалното бойно поле
Интересното е, че темата, по която всички говорят разпалено, не е толкова тяхната стратегия за ненасилие, а медиите, чрез които активистите стават международно видими. Често се отдава по-голямо значение, особено от западните новини и анализатори, на ролята на социални мрежи като Facebook и Twitter заради широката им употреба в Египет и Occupy Wall Street. Но като се фокусират твърде много върху използваните медии, вместо върху самите активисти, репортерите и анализаторите падат в клопката на карикатурата, тъй като рисуват протестиращите като технически грамотни младежи, отгледани в интернет, борещи се с властта на нови виртуални граници. Така позволяват на елемента със социалните медии да затъмни факта, че хиляди активисти в държави като Турция или Бразилия бяха по улиците вместо пред компютрите. А и образът на младия активист е някак олекотен, нещо като повърхностен революционер, постоянно залепен за екрана. В България протестиращите дори бяха наречени интернет лумпени от един депутат.
Въпреки това карикатурата е донякъде вярна, защото начинът на общуване и на комуникационна борба се промени завинаги. Умело избягвайки употребата на подслушваните от правителството стационарни и мобилни телефони, активистите се адаптираха, възползвайки се от технологии, с които много правителства още се борят да управляват. В Египет и Либия по време на протестите през 2011 поддръжниците на Мубарак и Кадафи реагираха тромаво на новината, че протестиращите изполват интернет, като блокираха целия интернет по начин, който беше не само лесно да се проследи, че води към правителството, но също и с лош тайминг. Беше твърде късно да се възпрат масите от хора по улиците на Кайро и Бенгази и интернет цензурата се появи толкова късно в играта, че когато се случи, това само изкара още повече хора по градските площади. Активистите обаче ще трябва да продължават да се адаптират. В развитите държави усъвършенстваното интернет шпиониране се прави от години (и постоянно се подобрява), докато по-малко богати държави бързо развиват агресивни тактики да заблудят и да вкарат в капан интернет активистите. Най-известния случай, в Сирия, Асад събра група от млади, лоялни на режима, хакери, познати като Сирийска електронна армия като противовес на интернет потребителите от Сирийската съпротива. Електронната армия си служи със същите тактики, които и активистите използват, с повече или по-малко успех, и това ескалира интернет войната, като предизвиква и двете страни да бъдат по-потайни и изобретателни в своите атаки.
Да надсмееш системата
Друга характеристика на настоящото поколение активисти е тяхното чувство за хумор, това, което наричаме смехотивизъм (от англ. език, laughtivism - бел. ред.), за да разпространят посланията си по забавен, но остър начин. Смехотивизъм комбинира думите смях и активизъм, защото употребата на хумор разсейва атмосферата на страх, необходима на диктаторите, за да оцелеят. Макар да вярваме силно във важността на дисциплината и стройната организация, смехът е чудесен начин да се окуражат уплашените граждани да се оттърсят от страха си от системата, която получава своята власт именно чрез въображението на своите затворници. С други думи, голяма част от привидната сила на системата е всъщност страшна сянка на стената, възможна заради това, че гражданите всъщност не я познават отвътре. Когато чрез шега покажем системата като глупава или неадекватна, е като да включим светлините и сянката просто да се изпари.
И ако сатирата винаги е била елемент от политическата критика, то не би било пресилено твърдението, че нейната употреба е по-широко разпространена в съвременните протести и че тя се впряга чрез множество креативни тактики. Българският протест има чудесни примери за такива тактики – умен уличен театър, силни арт инсталации, дори и забавен сайт за протестни плакати, създаден от дизайнери доброволци.
Един от любимите ни примери е т.нар. Протест на играчките през януари 2012 г. В Барнаул, руски град в Сибир, стотици играчки, лего човечета, войничета и плюшени играчки бяха поставени на митинг, държащи плакати с декларации като "Аз съм за чисти избори" и "Крадецът трябва да е в затвора, не в Кремъл". Но митингът дори нямаше да стане популярен, ако не беше абсурдната реакция на властите. Не само че обявиха протеста за "неразрешено публично събитие", но и официално забраниха бъдещи протести на играчките. "Както разбирате", каза говорителят на Барнаул пред медиите, "играчките, особено вносните, не само че не са граждани на Русия, но не са и хора". Това е пример за дилемата, която протестиращите поставят пред властите, когато си служат с подобни тактики: или властите действат и се излагат на подигравки, както тези в Барнаул, или не правят нищо и оставят шегата без отговор.
Нашата прогноза за бъдещето? Методите за ненасилствена борба ще вземат превес над насилствените, ако не скоро, то поне дългосрочно. Големите социални промени на десетилетието бяха запомнени не защото бяха постигнати с експлозиви или чрез военен преврат, а защото бяха направени през графити, улични шествия, хакерство или дори хумор. Това са все неща, за които знаехме, че съществуват като инструменти за протест, но не сме вярвали, че ще станат преобладаващите средства за насърчаване на социална промяна. Сега вече знаем: нещо толкова просто като смеха може да бъде най-доброто лекарство, което да излекува политически системи, заразени от корупция, задушавани от частни интереси и подпухнали от арогантност. Смехотивизмът, медийната видимост и визионерска стратегия за ненасилие могат и ще доведат това, от което се нуждаем най-много – да заменим усещането за безнаказаност с чувство за отговорност. Младежите на ХХІ век са решили, че по този начин ще водят своята битка и независимо от това как хората им се подиграват или проявяват агресия спрямо тях, тяхната борба тепърва започва. И младите ще са тези, които ще се смеят последни.
13 коментара
"От опита ни с ОТПОР, студентското движение, което мобилизира сърбите да се борят срещу опита на Милошевич да открадне гласове по време на националните избори през 2000 г., все още си спомняме огромната роля, която младите имаха по време на "цветните революции", които разтърсиха Източна Европа и Кавказ и свалиха закрепостени диктатори като Слободан Милошевич."
*
Roger Cohen, "Who Really Brought Down Milosevic?", New York Times, November 26, 2000
[...]
American assistance to Otpor and the 18 parties that ultimately ousted Milosevic is still a highly sensitive subject. But Paul B. McCarthy, an official with the Washington-based National Endowment for Democracy, is ready to divulge some details. McCarthy sits in Belgrade's central Moskva Hotel, enjoying the satisfaction of being in a country that had long been off limits to him under Milosevic. When he and his colleagues first heard of Otpor, he says, "the Fascistic look of that flag with the fist scared some of us." But these feelings quickly changed.
For those Americans intent on bringing democracy to Serbia, the student movement offered several attractions. Its flat organization would frustrate the regime's attempts to pick a target to hit or compromise; its commitment to enduring arrests and even police violence tended to shame the long-squabbling Serbian opposition parties into uniting; it looked more effective in breaking fear than any other group; it had a clear agenda of ousting Milosevic and making Serbia a "normal" European state; and it had the means to sway parents while getting out the critical vote of young people.
"And so," McCarthy says, "from August 1999 the dollars started to flow to Otpor pretty significantly." Of the almost $3 million spent by his group in Serbia since September 1998, he says, "Otpor was certainly the largest recipient." The money went into Otpor accounts outside Serbia. At the same time, McCarthy held a series of meetings with the movement's leaders in Podgorica, the capital of Montenegro, and in Szeged and Budapest in Hungary. Homen, at 28 one of Otpor's senior members, was one of McCarthy's interlocutors. "We had a lot of financial help from Western nongovernmental organizations," Homen says. "And also some Western governmental organizations."
At a June meeting in Berlin, Homen heard Albright say, "We want to see Milosevic out of power, out of Serbia and in The Hague," the site of the international war crimes tribunal. The Otpor leader would also meet with William D. Montgomery, the former American ambassador to Croatia, in the American Embassy in Budapest. (Washington had by then severed diplomatic relations with Belgrade.) "Milosevic was personal for Madeleine Albright, a very high priority," says Montgomery, who was yanked out of Croatia in June to head a group of officials monitoring Serbia. "She wanted him gone, and Otpor was ready to stand up to the regime with a vigor and in a way that others were not. Seldom has so much fire, energy, enthusiasm, money -- everything -- gone into anything as into Serbia in the months before Milosevic went."
Just how much money backed this objective is not clear. The United States Agency for International Development says that $25 million was appropriated just this year. Several hundred thousand dollars were given directly to Otpor for "demonstration-support material, like T-shirts and stickers," says Donald L. Pressley, the assistant administrator. Otpor leaders intimate they also received a lot of covert aid -- a subject on which there is no comment in Washington.
At the International Republican Institute, another nongovernmental Washington group financed partly by A.I.D., an official named Daniel Calingaert says he met Otpor leaders "7 to 10 times" in Hungary and Montenegro, beginning in October 1999. Some of the $1.8 million the institute spent in Serbia in the last year was "provided direct to Otpor," he says. By this fall, Otpor was no ramshackle students' group; it was a well-oiled movement backed by several million dollars from the United States.
But other American help was as important as money. Calingaert's organization arranged for a seminar at the luxurious Budapest Hilton from March 31 to April 3. There a retired United States Army colonel, Robert Helvey, instructed more than 20 Otpor leaders in techniques of nonviolent resistance. This session appears to have been significant. It also suggests a link between the American-influenced opposition base in Budapest and the events in Vladicin Han.
It was Aca Radic, one of the students tortured in Vladicin Han, who founded the Otpor branch there. His motives were similar to Davorin Popovic's. "I just felt, enough of tolerance," he says. "Enough of patience." So this good-looking young man -- like Davorin, a student of physical education -- made his way up to Belgrade in December 1999. At the Otpor office there, he was closely questioned and then given flyers, leaflets, sprays, posters, Otpor T-shirts and $130 and a cell phone. "I was happy," Radic said, "I felt like a revolutionary going home to spread the word."
The man who gave him this insurrectionary material was Srdja Popovic. Lean and trenchant, Srdja calls himself -- half jokingly -- the "ideological commissar" of Otpor. He combines a Leninist intensity with the skills of a Washington lobbyist. (His favorite word is "networking." It was he who coordinated the training of Otpor's 70,000 members in 130 branches, including the one that opened in Vladicin Han.
These training methods were heavily influenced by Helvey. Gathered in a conference room of the Budapest Hilton ("We thought it was stupid to organize a revolution in a luxury hotel," Srdja says, "but the Americans chose that place", the Otpor activists listened as Helvey dissected what he called the "pillars of support" of the regime. These naturally included the police, the army and the news media, but also the more intangible force of Milosevic's "authority." That is, his capacity to give orders and be obeyed.
Find nonviolent ways to undermine authority, Helvey suggested. Look at Myanmar. There, the opposition National League for Democracy took a farmer's hat as its symbol; so everyone started to wear farmer's hats. The regime tried to make the hats illegal, but such repression merely provoked outrage.
The same thing would happen in Serbia with Otpor's T-shirts adorned with the fist symbol. "We focused on breaking Milosevic's authority, on ways to communicate to dissatisfied people that they are the majority and that the regime could only dig itself into a deeper hole through repression," Srdja recalls. "We learned that fear is a powerful but vulnerable weapon because it disappears far faster than you can recreate it."
Helvey stressed the sources of momentum in a nonviolent movement. "There is an enormous price -- domestic and international -- paid today for using force against a nonviolent movement," he says. "The battle is asymmetrical. The dictator still may hold the externalities of power, but he is steadily undermined." This process has been dubbed "political ju-jitsu" by Gene Sharp, an American writer who is close to Helvey and who emerged as a sort of guru to Otpor leaders. His book "From Dictatorship to Democracy: A Conceptual Framework for Liberation," became a samizdat passed around Otpor branches in the last months of Milosevic's rule. In it, Sharp writes, "The stark brutality of the regime against the clearly nonviolent actionists politically rebounds against the dictators' position, causing dissension in their own ranks as well as fomenting support for the resisters among the general population, the regime's usual supporters and third parties."
Srdja is often to be found in Belgrade with heavily underlined copies of Sharp's work, parts of which were translated into Serbian as the "Otpor User Manual." Not for nothing were Otpor's activities drawn from Sharp's list of 198 "methods of nonviolent action." In an interview, Sharp says: "My key principle is not ethical. It has nothing to do with pacifism. It is based on an analysis of power in a dictatorship and how to break it by withdrawing the obedience of citizens and the key institutions of society."
According to Srdja, Otpor simply represents the "ideology of nonviolent individual resistance." It was developed, he says, "because we finally understood that nobody from Mars was going to come and remove Milosevic." Organization was intense. Throughout Serbia, activists were trained in how to play hide-and-seek with the police, how to respond to interrogation, how to develop a message in posters and pamphleteering, how to transfer fear from the population into the regime itself and how to identify and begin to infiltrate Helvey's "pillars of support" in the police and elsewhere.
Just how effective that infiltration was became clear to Srdja 12 days before Milosevic's July 27 call for a presidential election. Otpor received advance word of Milosevic's intentions in secret e-mailed messages from anonymous dissenters within the regime. As a result, Otpor already had more than 60 tons of electoral propaganda ready on July 27. Some of it went to Vladicin Han, where Aca Radic and his friends went out every night to plaster slogans. When he was arrested and beaten seven weeks later, Radic had a last message to communicate to the police: "I was silent as they beat me, determined not to react, trying to look Stojimenovic in the eye to show him I was not afraid and convey one thing: You can hit us and beat us, but our time will come as well."
[...]
http://www.nytimes.com/library/magazine/home/20001
Така става, след като в Народното събрание не правят политика, а правят цирк, следва политиката да се прави в университетите и на улицата.
Нормално, така е по света, даже нашите младежи са много кротки. Овреме да с е стягаме за да не стигнем до ситуацията на някои от не така отдалечените страни по средиземноморието.
Методологично погледнато, дефинирането на проблемите е първата стъпка. Следва формирането на широк принципен консенсус за тяхното решаване. Третата точка са техническите способи, по които това да стане. А те не са много:
- деклариране на външнополитическа принадлежност към демократичните държави от ЕС, САЩ, Канада, Израел, Австралия... - само 11,3% от световното население живее в установени демокрации от вида, който разбираме ние
- отдръпване на държавата от икономиката в максимална степен, приватизация на цялата група от вечно закъсали държавни предприятия веднъж завинаги
- предмиство на ефективнто, т.е. състезателен елемент навсякъде, където може да се въведе, вкл. за образованието чрез частни училища, градски транспорт - частни линии, железници, концесии и т.н.
- приватизация на хранилки за политици от типа на РВД и попълване на сребърния фонд с постъпленията от тях, или погасяване на държавен дълг
- налагане на външен борд в тежко болни системи, подобно на валутния борд за българския лев. Почвайки от образованието: пълна подмяна на местната система с тази на някоя чужда държава от челните места на ПИЗА и други тестове
- ефективност и прозрачност на държавните разходи
- елиминиране на данъчни и социални паразити, не само на хора с незаслужени помощи, ранни, инвалидни пенсии и т.н., но и данъчните изключения за предприемачите като животозастраховки, раздаване на заплати във ваучери за храна, лихвите на ипотечните борчлии и пр.
- установяване на мониторинг/имунна система срещу всякакви опити за разширяване и облагодетелстване от държавната хранилка..
Това са основните, има още няколко по-маловажни. Само тези да се изпълнят, за 10 години сме в Централна Европа
До коментар [#4] от "cinik":
Слагай по едно "Амин" в края на такива постове, че дано Онзи ги прочете и помогне, защото с нашият манталитет...
До коментар [#5] от "gost22":
Като чета различни примери от света, май не е толкова до манталитет даже, колкото до елит. 10% определят политиката, останалите 90% са безлична маса. Пак ще повторя мисълта на Стив Джобс, че ако се е допитвал до клиентите какво очакват да им доставя Епъл, отговорът е щял да гласи "Настолен компютър, ама по-бърз". Тук политическата класа изцяло следва принципа "като я гледаш тази оскотяла и изпростяла рая, е въпрос на самоуважение да се изгавриш най-безпардонно с нея!"
рестарт на системата и нови затвори !!!
До коментар [#4] от "cinik":
+ качествено правосъдие и вътрешен ред + отлична бизнес среда
[quote#4:"cinik"] - елиминиране на данъчни и социални паразити, не само на хора с незаслужени помощи, ранни, инвалидни пенсии и т.н.[/quote]
Плюс ограничаване на детските помощи до второ дете. Нормалните хора рядко имат над 2 деца, останалото е превръщане на бременноста в бизнес от циганките.
[quote#4:"cinik"] - отдръпване на държавата от икономиката в максимална степен, приватизация на цялата група от вечно закъсали държавни предприятия веднъж завинаги [/quote]
Нямам проблем да се приватизират почти всички предприятия, но с две изключения: БНТ и БНР не бива да се пипат - останалите медии са ужасни, а това е много важно в 21 век. В оръжейните предприятия също е хубаво да останат по 25% (още по времето на Костов има решение, да се запази подобен дял, за да се съберат в холдингова структура).
[quote#1:"Югозомби (в творчески отпуск)"]There a retired United States Army colonel, Robert Helvey, instructed more than 20 Otpor leaders in techniques of nonviolent resistance.[/quote]
Я и такива ли техники за ненасилствена съпротива имало:)
Огледайте се! Аз се чувствам като една от последните частици въздух в консерва с русенско варено, рядко сътворено бездушие, ненормализъм и вяра в парапланиризма! Може ли човешката глупост да успее да сътвори толкова много въпроси и да не се сети, че отговорът им се крие в книгите.
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.