Най-голямото предизвикателство на ХХI век

Погледнато от тази светлина, най-важната дискусия на конференцията "Рио+20" през юни 2012 г. избяга от вниманието на международната преса. По време на преговорите Европейският съюз (ЕС) изрази мнението, че текстът на споразумението трябва да вземе предвид факта, че глобалните ресурси и услуги, от които човешките общества зависят, са ограничени. Предложението на ЕС не включваше план как тези ресурси трябва да бъдат споделени, а просто признание, че не са безкрайни. Предложението на ЕС не беше прието и Споразумението от "Рио+20" по никакъв начин не взе предвид факта, че капацитетът на Земята да издържа демографското развитие на човечеството е ограничен.

Както добре развити страни като САЩ, така и развиващи се държави (Г-77) не се съгласиха в текста да бъде включено признанието за ограничения характер на земните ресурси. В крайна сметка обаче тази опозиция произлиза главно от факта, че щом признаем за ограничен запас от ресурси, тогава ще трябва да помислим и за механизми за споделянето му. За много богати държави, където използването на ресурси на глава от населението е значително по-високо от средното за света, единственото справедливо решение от един механизъм за споделяне би бил намален достъп до тях.  Развиващите се държави пък се страхуват, че признанието за ограничения характер на глобалните ресурси и услуги в крайна сметка би довело до международен лимит за тяхната употреба, а впоследствие и до ограничаване на развитието на държавите.

Много отказват да повярват, че нуждата на хората от ресурси някога въобще може да достигне запасите на Земята, но неудобната истина, че Земята не е дошла снабдена с пъпна връв няма да си отиде! Предишните поколения са отказвали да повярват, че нашата планета се върти около Слънцето, но това не е направило този факт по-малко верен. В крайна сметка фактът, че земните ресурси са ограничени, лежи и в основата на текущите обществени дискусии за смекчаване на климатичните промени. Имаме общо атмосферно бунище, в което изхвърляме своя боклук от парникови газове. Те влияят на количеството слънчева топлинна енергия, която се задържа близо до повърхността на Земята. Откритието за парниковия ефект от тези газове не е ново – знае се още от 1824 г., когато е описано от Жозеф Фурие, т.е. то е една от онези неудобни истини, които са тук, за да останат. Колкото повече парникови газове слагаме в бунището, толкова по-топла става Земята.

Световните лидери са заявили, че не трябва да се допуска климатичните промени, причинени от хората, да надхвърлят 2^o C. При това положение е сравнително лесно да се сметне колко голямо е бунището, т.е. приблизителното общо количество CO₂, което можем да изхвърлим в бунището с парникови газове и въпреки това да задържим глобалното затопляне, причинено от човека, в границите от 2^o. Можем да видим, че бунището е около наполовина пълно – и знаем точно кой е употребил първата половина. Международните преговори за климата в такъв случай са наистина само за това да се реши кой трябва да има правото да използва останалия капацитет на това атмосферно бунище, иначе казано, общия глобален ресурс. Разбира се, ние не признаваме това или не го дискутираме по този начин – засега. Но се приближаваме към това!

"Ню Йорк таймс" съобщи след презентацията на първия доклад на работната група от Междуправителствения панел по климатичните промени (IPCC) през септември 2013 г., че последните часове от преговорите са се въртели основно около желанието на група учени да "определят световен лимит на глобалните емисии от парникови газове – "въглероден лимит", който ще се приложи, ако държавите държат сериозно на оставането под горния лимит на глобалното затопляне, около който има международен консенсус. Това беше само един параграф (в текста на преговорите), но имаше огромни последици и всеки човек в залата го знаеше. Ако беше приет, щеше напълно да осветли колко далече остава светът от това да има някаква смислена политика  по отношение на климатичните промени". Статията продължава така: "Всъщност учените поставиха голяма въглеродна торта на масата и попитаха: Как ще разрежем това нещо?"

Разбира се, те така и не определиха никакъв "въглероден лимит". Но, къкрейки точно под повърхността на дебата за климатичните промени, остава неудобната истина, че за да посрещнем успешно общественото предизвикателство на климатичните промени, трябва да се научим да споделяме общия глобален ресурс. И нашето общо атмосферно бунище въобще не е единственото, което трябва да се научим да споделяме, ако нашите общества продължат да се развиват.

Ресурсите и услугите на Земята, от които зависим, са разпределени глобално, но неравно между държавите и някои като тези в океаните и атмосферата дори не попадат под управлението на отделни държави. Най-големите предизвикателства на ХХI век са да признаем в нашите системи на управление ограничения характер на капацитета на Земята да продължи да посреща човешката нужда от ресурси и услуги и да развием механизми за споделянето им сред всички обитатели на планетата. Предизвикателството е плашещо, но посрещането му е изключително важно, ако искаме бъдещите поколения да се радват на обществен растеж.