Карн Рос: Идва краят на суперсилите и възходът на хората

Повечето от протестите по света днес се основават на дълбоко недоверие към институциите. Това се възприема като голям проблем за демокрацията. Но наистина ли е? Може би просто имаме нужда от нови обществени правила, върху които да стъпят едни по-различни институции?

- Така е. Аз не съм непременно застъпник за премахването на институциите. Мисля, че някои от тях могат да се реформират, но може би е добре да помислим и за нови институции, които биха заменили настоящите. Институциите са много трудни за реформиране, защото те са съществуващата структура на властта. И не е никак вероятно хората, които ги управляват, да насърчат нещо различно от повърхностна реформа, защото друго би поставило под заплаха властта им. А хората не сдават властта лесно.

Аз вярвам обаче, че процесите на директна демокрация могат да бъдат институционализирани. Когато хората взимат решения за това кои са приоритетите им, като например в Порто Алегре (Бразилия - бел. ред.). Те са доказателство, че може да бъде направено. Не е въздушна кула, а е възможно да организираш тези процеси, които по своята природа са много по-включващи и демократични. Това е пътят за възстановяване на доверието в демокрацията. Дори ако това означава в някаква степен замяна на съществуващите демократични институции.

Основната критика към различните социални движения срещу статуквото по света е, че досега не са произвели политическа алтернатива. Това ли ще е бъдещата им роля според вас?

- Повечето от тези социални движения се характеризират от протеста. Те са протестни движения, независимо дали говорим за Indignados в Испания или за Occupy Wall Street в САЩ. Свидетели сме и на възхода на антиполитическите движения. Т.нар. Чаена партия (Тhe Tea party – бел. ред.) в Щатите е точно това. А също и крайнодесните партии в Европа като "Нова Зора" в Гърция или "Националният фронт" във Франция. Те са на практика изпразнени от политика партии. Партии, които изразяват популярното разочарование от политиката, каквато я познаваме. Тепърва обаче предстои да видим партия или движение, които имат ясен план как да създадем алтернатива. Надявах се, че Occupy ще роди инициативи и ще предложи нови форми на кооперации, на институции, на банки. Всъщност в момента има такъв опит да се създаде Occupy Bank и аз съм част от него. Но едно от нещата, които наблюдавам в движението Occupy, е, че хората всъщност нямат последователна представа за алтернативата. Те просто са много ядосани на статуквото. Но не са образовани за политическите алтернативи.

А виждате ли връзка между възхода на крайните партии като тези в Европа и неспособността на протестните движения да произведат политическа алтернатива?

Мисля, че двете явления идват от сходно място. Появата на т.нар. Чаена партия в САЩ е мотивирана от силно чувство на политическо и икономическо лишаване от права на една намаляваща бяла средна класа. Тя е израз на гняв. Сходни феномени виждаме във Франция и Гърция. Средната класа, която се схваща традиционно като гръбнака на демокрацията, е под огромна заплаха. Стопява се заради глобализацията. Неравенството бързо умножава броя на бедните, докато богатството е концентрирано във все по-малка група от хора. И това изолира една огромна група, на която се осланя демокрацията. Средната класа. Работническата класа, бедните винаги са били лишени от граждански права, изключени от политическия процес. Но демокрацията, а и всяко правителство, зависи от средната класа, за да се запази. Когато комунизмът падна, това се случи отчасти защото средната класа видя, че той не осигуряваше стандарта на живота, който те виждат на други места. Експериментът на Китай с държавния капитализъм ще оцелее само докато изгряващата средна класа се радва на растеж. Забави ли се растежът, изпадне ли в застой, а това ще се случи, техният модел ще се срине.

А защо новите партии във възход са тъкмо крайнодесни, които избиват в расизъм и ксенофобия, явления, от които Европа се опитва да се отърси през последните 50 - 60 години?

Ами, първо, паметта е кратка. Новите поколения нямат опит с война в Европа. Но на второ място има две много значими тенденции, които се случват едновременно. Първата е крайната икономическа несигурност, която вече е всеобхватна и постоянна характеристика на живота. Илюзията за продължаващ растеж и благосъстояние приключи. Хората се чувстват ужасно несигурни и все по-зле. Средните доходи се свиват по целия западен свят. И в същото време се случват най-драматичните вълни от емиграция, които Европа някога е виждала. Огромен брой хора идват и това неизбежно променя обществата значително. За кратък период от време, в рамките на едно поколение. И това идва със своите социални ефекти.

Мисля, че политическият клуб тепърва трябва да признае тези два тренда. Никой политик не признава това, което очевидно се случва в икономически план, а именно нарастващо неравенство. И никой политик няма волята да адресира този проблем с последователни политики. В същото време дебатът за емиграцията в Европа е много объркан. Аз лично приветствам тези промени. Мисля, че космополитните общества са много по-интересни и богати. Но не можем да се преструваме, че Европа просто ще абсорбира емигрантите, без да се промени. Само в моя съзнателен живот Лондон се превърна от град с 90% бели жители, когато бях малък, до град, в който белите хора не са мнозинство и половината са родени в друга страна. Аз мисля, че Лондон е много по-добре така. Но много хора се плашат от това. И ако страхът на тези хора не бъде признат и приет, те ще се обръщат към крайнодесните партии. Расизмът като всяка враждебност идва от страх. И този страх трябва да бъде признат и адресиран. Трябва да се говори за това, да има истински дебат за културните, икономическите, обществените последствия от имиграцията.

Кметът на Ню Йорк от три мандата Майкъл Блумбърг казва, че преди, хората избираха някой и по време на мандата си той прави реформи, после обяснява защо те са правилни и доказва, че са правилни, преди да се наложи отново да се сблъска с избирателите. Докато сега има постоянен референдум за всичко, преди дори да е започнало. Какво мислите за неговата теза, че технологиите и социалните мрежи променят начина на управление към по-лошо?

Не съм съгласен. Говори един натурален автократ. Блумбърг е политически и капиталистически автократ от демократически вид. Той се отнася много пренебрежително към критиките и на практика си купи политическия пост. Той похарчи голяма сума пари за всеки глас, който получи, и изманипулира демократичната система, за да получи трети мандат. За мен той е празен демократ. Аз съм много скептичен към уроците, които той би ни дал по демокрация. Но в същото време е прав да отбележи, че технологиите и бързината на новите медии промениха начина, по който ние мислим за вземането на решения в политиката. Технологиите дават възможност за радикална прозрачност във вземане на решения, което аз считам за добро нещо. Например при правенето на бюджет. Днес например няма причина целият бюджет на град като Ню Йорк да не бъде качен онлайн и ние можем да видим как е похарчен всеки долар. И това може да бъде само добро нещо.

Реформите обаче са сложно нещо и някои отнемат години, преди да покажат резултат, и ако политикът не може да убеди хората, че си заслужават...

Политиците трябва да станат по-добри в това да убеждават хората. И трябва да им обяснят какво означава едно трудно решение, вместо просто арогантно да предполагат, че те могат да вземат решения, които са по-добри за хората. С арогантността на политиците е свършено. Знаете ли, аз също бях част от едно правителство и трябва да ви кажа, че правителствата се базират на огромна самонадеяност. Дори в демокрациите има управляващи, които си мислят, че само те знаят какво е най-добро за населението. Аз бях въвлечен доста надълбоко във външната политика на Великобритания в Близкия изток, Ирак, Афганистан. Тези политики се правеха от много малка група от хора, доста непрозрачно. Когато ни се налагаше да отговаряме на въпроси в парламента, това ни беше последна грижа и се приемаше с раздразнение. Ако това трябва да се промени, аз мисля, че ще е за добро.

Вие сте част от инициативата Occupy Bank, която се опитва да замени съществуващата банкова система. Ще се случи ли това в следващите 20 години и как?

Нужни са серия от промени, които да създадат банкови институции, които са по-добри от настоящите. Не вярвам, че съществуващите институции ще се реформират, защото от реда в момента печелят хората, които ги притежават и управляват. Не мисля също така, че правителствата ще ги реформират, защото те им сътрудничеха, бяха купени от тези частни интереси. Промяната трябва да направим сами. И да създадем нов тип институции, коитo да притежават характеристиките, които искаме да видим – прозрачност, демократичност, включване. В контекста на банкирането тук, в САЩ, това означава кооператив, който ще се притежава от хората в него и услугите им ще бъдат достъпни за всекиго. В момента много хора са изключени от настоящата банкова система в Щатите. Решенията в този кооператив ще се взимат от членовете му.

Какъв ще бъде дългосрочният ефект върху дипломацията от случаите на Брадли Манинг и Едуард Сноудън, двама души, които създадоха гигантски дипломатически скандали и вече промениха много?

Мисля, че те са индикатор за една изключително важна тенденция за младите хора, които поставят ценностите над държавата. Само преди поколение не би било възможно това, което Сноудън и Манинг направиха. Те нямаха никаква лична изгода от действията си. Не получиха никакви пари, нито пък действаха от идеологически подбуди. Направиха го просто защото смятаха, че хората имат право да знаят какво се върши от тяхно име. Това е нещо изключително и за мен ново. Тук, в Америка, те имат широката подкрепа на младите хора, но са осъждани от по-възрастните.

А смятате ли, че това ще направи дипломацията още по-прикрита и потайна?

Това е единият тип реакция на дипломатическите институции - да крият неща дори повече, но мисля, че това е много трудно да се постигне в дългосрочен план. Защото вече имаме технологии, които дават много по-голяма свобода за информацията. Много по-лесно е да запазиш в тайна документ на хартия, отколкото онлайн. И двете изтичания на информация се случиха благодарение на технологиите и не биха били възможни без тях. Защото те, първо, не биха имали достъп до такава информация и, второ, нямаше да могат да я пуснат. За да функционират правителствата, те трябва да обменят информация и това автоматично създава риск от изтичане.

А среща ли се и обратното – дипломати, които подкрепят Сноудън и Манинг и смятат, че техните казуси демонстрират, че дипломацията трябва да бъде по-прозрачна занапред?

Ха! (засмива се) По-млади дипломати казват това, но докато станат по-високопоставени, авторитетът им се утвърждава от потайността на действията. Така че те имат личен интерес от затворения кръг на дипломацията. Моята работа е посветена на отварянето на този кръг и мисля, че постигаме прогрес. Мисля, че все повече хора разбират аргументите в полза на един по-прозрачен и включващ процес на вземане на решения. Дипломацията в някакъв смисъл е последното, което ще се промени. Отчасти защото правителството получава авторитета си от способността си да претендира, че е въплъщение на народа си на международно ниво. Когато един дипломат преговаря, той не казва "аз", а "ние мислим", все едно говори от името на всички британци.

А виждате ли промяна на пластовете в световната дипломация? След решението на Обама за Сирия САЩ като че ли отстъпват от ролята си на глобален полицай. Как ще се променя тяхната роля според вас?

О, без никакво съмнение. Както отбелязахте, то е вече очевидно. САЩ драматично надвишиха правото си намеса през годините, в Ирак и Афганистан. Това струваше ужасно много на САЩ от гледна точка на репутацията им, но преди всичко ужасно много икономически. Това беше едно от интересните неща по време на дебата за Сирия тук, в САЩ, че имаше абсолютно нулева подкрепа от обществото за военна намеса. Нулева. И сред републиканци, и сред демократи. Аз бях изключение от общото мнение, но това е друга история.

Но как ще повлияе тяхното оттегляне на международните отношения? Ще вземе ли някой друг тяхната роля?

Това е голям и сложен въпрос. Мисля, че ще става все по-сложно в международните отношения и Сирия е нагледен пример. Една от характеристиките на еднополюсния свят беше, че създаде твърде опростен модел на отношенията и на представата за това как се създава демокрация и стабилност. Идеята, че военната интервенция може да създаде демокрация, беше дълбоко наивна. И мисля, че трябва да се събудим за тази нова сложност. Това, което тя предполага, е важността на много различни агенти. Не само на едно правителство, а на много различни агенти, които действат за определена цел.

Тоест това е краят на суперсилите?

Краят на всяка доминираща сила. И възходът на многото. Не на държавите, а на хората.