Стари 20

Значи може, даже без големи планове.

Изчезнаха: Мобифоните, кас'тфоните

Появиха се: Дигиталните технологии

Сигурно сте виждали онази картинка на аудиокасета и молив, която всъщност представлява своеобразен тест за принадлежност към модерното поколение. Идеята е, че ако знаете каква е връзката между въпросните два предмета, има реален шанс да идвате от една отминала аналогова епоха...

Ако има нещо, което безспорно се промени от началото на 90-те години на миналия век досега, това е масовото навлизане на цифровите технологии. През последните две десетилетия престанаха да са запазена територия на инженери и системни администратори, нахлувайки агресивно в нашите къщи, холове, спални, а впоследствие и в чантите и джобовете ни.

В далечната 1993 г. обаче компютрите работеха с десет пъти по-малка тактова честота от масов смартфон в момента. Освен това заемаха много повече място върху служебните бюра. Хората с достъп до персонални компютри бяха и своеобразен ексклузивен клуб.

Ако върнем лентата 20 години назад, може би ще си спомните и как почти всички комуникациите се случваха по медна жица и в аналогов формат. Или както пееха "Ъпсурт": "Нямаше ни джиесеми, ни интернет..." Безжичните връзки правеха своите първи плахи стъпки в България благодарение на джойнт венчъра "Мобиком". Неговите пилотни продукти наподобяваха радиостанции с размерите на керпичена тухла четворка, струваха четирицифрена сума и бързо получиха звучното прозвище "мутрафон" заради специфичните особености на местните клиенти от типа "ърли адоптър" в този бизнес сегмент.

Интернет пък беше още в своята ембрионална фаза. Държавният телекомуникационен монополист БТК дори водеше партизанска война с неговите първопроходници, тъй като със своите писукащи модеми те блокираха с часове линиите на абонатите дуплекси (да, по това време с цел пестене на ресурси две домакинства ползваха на ротационен принцип един и същ телефонен кабел). Крайният резултат от тази бизнес слепота обаче беше неочакван и революционен за обикновените хора – държавата и БТК проспаха онлайн революцията и така се родиха кварталните LAN доставчици, които докараха евтин високоскоростен интернет до домовете на всички българи, които го пожелаха. А това е нещо, с което и до момента не могат да се похвалят дори много държави от "първия" свят.

Изчезнаха: "Кремиковци" и пушенето 

Появи се: Чистият въздух там

Той дълго време бодро бълваше различни цветове пушек от комините си, стелеше пепел и елементи от Менделеевата таблица над близкото село Яна и замърсяваше въздуха на София. Да, става въпрос за металургичния мастодонт "Кремиковци", гордост на социндустрията и символ на времето, когато прогресът беше синоним на нещо крупно и цапащо. След дълга агония, въртележка от собственици, политически пируети, синдикални изнудвания и работнически протести, през 2008 г. гигантът на плановата икономика беше обявен в несъстоятелност. Две години по-късно и последната от доменните му пещи угасна, комините окончателно замряха и един след друг остатъците от комбината бяха разпродадени. 

Макар София да си отдъхна от "Кремиковци", България продължава да е страната с най-мръсен въздух в Европа (справка - последният доклад на Европейската агенция по околната среда, според който Перник е най-прашният град в ЕС, а в челната петица са още Пловдив, Плевен и Добрич и българската хегемония се нарушава само от промъкналия се на трето място Краков).

А и след завъртането на колелото на историята, погребало най-после цапащата соцмумия, на хоризонта се стеле нова порция дим, макар и не от кремиковски тип. Забраната за пушене на закрито, едно от най-категорично смислените неща, направени от предишното правителство, е под сериозна обсада. Ако се случи, глупавата реставрация само ще покаже, че димът в главите се чисти най-трудно.

Изчезнаха: Визите, 

Появи се: Свободното пътуване 

Това е един от иконичните образи на прехода и евроинтеграцията - сияещата Надежда Нейнски (тогава външен министър и с фамилия Михайлова), преминава българо-гръцката граница на Кулата - Промахон, съпровождана от група студенти, засажда маслиново дръвче и заявява, че "винаги се е чувствала европейка, но от този момент това вече носи друг смисъл". Датата е 10 април 2001 г. Визите за пътуване за българите в страни от ЕС са паднали. Румънският в. "Адевърул" излиза с горчив коментар със заглавие "Доживяхме да видим гърба на българите", в който отбелязва, че "вдигането на визовите бариери автоматично отвежда съседката ни в друга категория от тази на Румъния". 
Ако този патос ви се вижда леко прекален, вероятно сте забравили дългите и унизителни опашки за визи и времето, когато границата беше бариера, а не врата към онова отвъд. Дванадесет години след Визовден България вече е в ЕС, макар и още не в Шенген, а след два месеца всички ограничения за работа в страните от съюза трябва да паднат (колкото и да не им се иска на истеричните еврофоби от типа на Найджъл Фараж и пригласящата му жълтеникава част от британската преса). Европа е на една лична карта разстояние. А българският паспорт е толкова ценен, че бившият македонски премиер Любчо Георгиевски рискува да бъде обвинен в национално предателство в родината си, за да се сдобие с него. Дори да се оплаквате, че нямате средства да пътувате, свободата е важна сама по себе си. Нали?

Изчезна: Безплатното висше образование, 

Появи се: Частното 

"Ако за вас, в София и в Пловдив, 200 000 лева не са кой знае колко много пари, то елате да видите дали така мислят в селата..." Думите са на ректора на Великотърновския университет от дебатите за въвеждането на такси във висшите училища през 1998 г. Дотогава държавната поръчка в университетите беше без пари, влизаше се и се завършваше трудно, а супата в университетския стол беше 30 стотинки. Всеобщи такси все пак бяха въведени, основно с аргумента, че разделянето на квоти държавна и частна поръчка води до корупция, лесен прием за студенти и по-ниско качество. Вратите се отвориха широко и за по-малки и частни университети. Така България се превърна в една от страните с най-голям брой висши учебни заведения на глава от населението - в момента 51. 

Таксите за всички естествено не премахнаха корупцията. Начинът на финансиране на държавните висши училища - субсидия само според броя студенти, който през годините намаля, доведе до прием с тройки и четвърти класирания. Получаването на диплома пък стана още по-лесно, често е достатъчно само да си се записал и да си плащаш редовно таксата. Преподавателите продължават все така да не получават адекватни възнаграждения, а научните изследвания се крепят само на ентусиазъм. А чуждите университети логично станаха много по-атрактивна дестинация. През последните години започнаха все пак плахи опити за реформа - направи се рейтинг на висшите училища, а част от държавното финансиране започна да се раздава срещу добри резултати. Истински качественото висше образование обаче е толкова далече, колкото и супата за 30 стотинки.

Изчезна: Монополът на държавните медии 

Появи се: Частната цензура 

Преди 20 години телевизията в България беше една и с главно Т - държавната БНТ. Тя беше толкова важна, че генералният й директор имаше в кабинета си не само "петолъчка" - затворена телефонна мрежа за хората от властта, но и ВЧ - предмобилна технология за дирекна връзка, в случай че по време на война останалите системи откажат. 

БНТ тогава беше синоним на държавна цензура. Със смяната на властта се назначаваше и нов генерален директор, съответно шеф на новините. Емисиите бяха стриктно проправителствени, въпросите за интервютата се изпращаха предварително, импровизациите бяха наказуеми.

Тогава мислехме, че държавната телевизия е синоним на цензура. Че когато частните медии станат много повече, свободата ще победи. Частните медии станаха много повече. Но свободата не победи. Или поне не по бляскавия (и от сегашна гледна точка наивен) начин, по който си го представяхме. БНТ вече е третата по рейтинг телевизия. Днес медиите и журналистите в тях са в пъти повече, но не и свободните репортери, водещи и редактори. Разликата е, че цензурата днес не е държавна, а протяга лепкавите си пръсти посредством собствениците на медиите. Те искат да се подмажат на държавата, за да получат своята част от парите на данъкоплатците, или подкрепа срещу конкурентите си. Както и стаяват истини заради рекламните карета на големи фирми.

Днес има повече формални предпоставки медиите да са свободни, но те не са. Едно от обясненията е, че свободата има нужда от нещо повече освен закони и правила, които не й пречат. Тя е и индивидуално качество. Когато осъзнатите, свободни хора са слабо малцинство, побеждават другите. Тези, които могат да дишат, работят, живеят само в тъмните сенки на лъжите и кражбите – кукловодите и техните парцаливи кукли.

Изчезнаха: Милион и половина българи 

Появи се: "терминалото" настроение 

Статистиката още не може да ги преброи. Социолозите и държавата още не могат да си стиснат ръцете върху това дали трайно емигриралите от България са 700 хиляди, един милион или дори повече за последните двадесет години преход. 

Всеки от нас обаче може да си направи лична сметка с колко от съучениците, съседите, роднините си се е сбогувал през годините. Масовата емиграция имаше няколко вълни. Първата на заминаващите по политически и икономически причини веднага след промените. Част от тях минали през бежанските лагери, събиращи хора от Източна Европа и Африка по пътя им към по-добър живот. 

Втората вълна на временно пътуващите по работа в чужбина, които според различните изследвания варират между 8 и 13%. Българите в автобуса. Те заминаха за Испания, Италия и Гърция, за да работят нискоквалифициран трудq и започнаха да променят облика на цели села и градчета в новата си "родина". Емигрантските парични потоци към България всяка година се движат между 700 и 800 млн. евро според БНБ. И продължават да представляват 2% от БВП на страната. Междувременно цяло едно поколение деца в България беше отгледано от бабите си и от skype майки и татковци. Според "Алфа рисърч" децата на гастарбайтерите, тези, които живеят тук без родителите си, са около 4%. 

През последните години се заговори и за нова вълна емигранти, не подгонени от  безработица, ниски доходи, а търсещи приключения, срещи с нови култури и възможности за пълноценно развитие. Които ще ви изброяват причини от кризата в образованието и здравеопазването, през бюрокрацията и корупцията до ниските култура и морал, които можем да обобщим в служебната фраза - стандарт на живот.  Всички тези потоци доведоха до една неблагоприятна демографска структура на обществото, в която остаряващите стават все повече от работещите, а резултатът от изборите винаги се върти в едни и същи от три до пет комбинации. 

Всички тези процеси родиха и феномена на физическото оставане тук, но мислено заминаване там. Онова особено психологическо състояние между тук-там. Като Том Хенкс във филма "Терминалът" много българи се чувстват заключени във вътрешното лутане между оставането и заминаването. Според изследване от тази година 37% от българите биха искали да живеят в чужбина заради по-добри възмжности за работа и живот, а 5% имат строен личен план за емиграция. Това са тези около 200 хиляди българи, мерна единица на социолозите за миграционния потенциал на страната, които всяка година заявяват категоричното си намерение да напуснат България до една година. 

Но голяма част от тях в крайна сметка остават. Това, което се промени през последните 20 години, е и че глобализацията изтри постоянството от феномена емиграция. Вече никой не е емигрант за цял живот. А просто българин на път. 

Изчезнаха: Мутрите

Появиха се: Кръговете

С идването на демокрацията в действителността нахлуха и мутрите. В голямата си част това бяха дивни селяни, от които държавата искаше да направи шампиони в един спорт, в който нямаше никакъв финес. Под благовидното оправдание, че държавата ги е изоставила и изхвърлила на улицата, те бяха взели съдбата си в своите ръце. Буквално. Борците превърнаха физическата си сила и наглостта си в средство за забогатяване и благодарение на създадената от народната република логистика на спортните училища завладяха почти цялата страна. След като овладяха престъпния свят, бидейки част от него, те се насочиха към прохождащия малък и среден бизнес като наложиха класическия рекет – ние ще ви охраняваме, но вие ще ни плащате за охрана. Който не беше съгласен, се събуждаше с взривени магазини и офиси. През 1994 г., след серия от убийства и престрелки, държавата реши да въведе ред сред охранителните фирми и въведе лицензионен режим. Тогава мутрите с целия си наличен цинизъм решиха, че ще създадат застрахователни компании. ВИС, СИК, "Аполо и Болкан", "Корона инс", "Сила", "Зора" бяха само част от силовите застрахователни фирми, които с кражби и бой решиха да повишат застрахователната култура на българите. С натрупването на парите в брой мутрите участваха в приватизацията на туризма, промишлеността, сметосъбирането и т.н. Постепенно обаче ерата на мутрите отмина. Голяма част от техните лидери бяха застреляни, по-малка част от тях избягаха в чужбина, трети мутираха в уж легални структури. В края на първото десетилетие на XXI век правосъдието се сети за малкото останали подземни играчи. Повечето от тях се отърваха с лека уплаха, други бяха осъдени, но така или иначе мутрите сякаш престанаха да бъдат толкова видими и нагли. Изчезна и "Мултигруп", групировката, който печелеше на гърба на държавата, като изпиваше нейните фирми на входа и на изхода. Смъртта й дойде, след като нейния президент, също борец, беше стрелян на входа на своя офис.

Мястото на мутрите беше заето от кръговете. Първо беше "Орион", след това "Олимп", после "Брилянтин", накрая Пеевски и Корпоративна търговска банка. Но винаги на мода беше кръгът на Доган и ДПС.

Изчезнаха: Пустите български плажове

Появи се: Гърция 

Да спиш в бунгало на обраслата с високи треви поляна до плажа "Нестинарка" в Царево, да вадиш миди и да ги печеш на ламарина на скалите край Созопол, да катериш и спускаш пясъчните дюни в Несебър, да запалиш огън на плажа на Иракли, а на километри наоколо да няма и следа от цивилизация. Това е останало в спомените на повечето хора над 30, за които почивката на Черно море в детските години беше най-вълнуващото преживяване. За 20 години повечето от тези вълшебни места се превърнаха в грозна картинка. Бетонът, евтиният алкохол и алчността окупираха плажната ивица от Дуранкулак до Резово с много малко изключения. Вместо дюни, чисти и безлюдни плажове и симпатични крайбрежни селца на нашето крайбрежие преобладават мегаломански бийч ризорти, ваканционни селища и хотели в редици от първа до шеста линия в неописуема архитектурна еклектика. Логично много хора потърсиха (и намериха) спасение из ръкавите на полуостров Халкидики в Гърция. Южната ни съседка с хилядите си километри плажна ивица и култивирано отношение към морето и туристите се превърна в тотален фаворит на българите за лятната почивка. Вече имаме любими плажове, коментираме нови дестинации, планираме от година по-рано коя част на Гърция в кой месец да посетим. В което няма нищо лошо, в крайна сметка това е смисълът на свободното пътуване и единния пазар. Тъжното е, че децата ни ще видят онези вълшебни и само наши си места на Черно море само в старите семейни албуми.

Изчезна: хиперинфлацията 

Появи се: Валутният борд 

Месечна заплата, равняваща се на няколко кофички кисело мляко… джобни, нестигащи и за баничка… търговци, чудещи се какви точно цени да изпишат на табелите сутринта (и с какви да ги сменят по обед)… опашки пред чейндж бюрата… празни етажерки... Всеки има своите спомени от българската хиперинфлация. Макар технически тя да продължи само един месец (класическата дефиниция за месечна инфлация над 50% е изпълнена само през февруари 1997 г.), цялостното усещане за затъване и отчаяните опити да се противодейства на спада на лева направиха процеса по-тягостен и продължителен и той остана в колективното съзнание като Виденовата зима.

Е, България не успя да заприлича на откъс от роман на Ремарк и причината за това беше назначаването на служебно правителство с един основен мандат - въвеждане на валутен борд, който да спре спираловидното покачване на цените. Вече над 16 години сме толкова свикнали с формулата 1 евро = 1.95583 лв., че дори не ни прави особено впечатление устойчивостта й и определено не ни кара да се чувстваме особено зависими. Когато през 1996 г. обаче за пръв път се заговаря сериозно за идеята за валутен борд, тя е сравнявана с национално предателство, отказване от суверенитета и край на централната банка. Реално погледнато, наистина фиксираната валута е отказ БНБ да провежда независима парична политика. Тя обаче и преди юли 1997 г. винаги е била зависима, но не от някакво абстрактно правило, а от прищевките на политици. Затова автоматичното и дисциплиниращо действие на борда без възможност за намеса бързо го превърна в една от най-стабилните институции в страната и върна доверието в БНБ. Дали не е време да се замислим и за политически борд?

Изчезна: Казармата

Появи се: Професионалната армия 

Любимата тема на поколения български мъже - казармата, отиде в небитието. Наборната служба, която беше задължителна за всички български граждани от мъжки пол, поетапно беше намалена: първо на година и половина, после на една, след това на 6 месеца, а накрая съвсем изчезна. Като изключим романтичната представа за прекараните зад казармения кльон две от най-хубавите години на човешкия живот, повод за разговори със салатката и ракийката, наборната военна служба беше абсолютно престъпление към мъжката част от социалистическото население. 

Слава богу в небитието останаха 24-те месеца, прекарани между телените огради на казармите, униженията, на които младежите бяха подлагани, за да бъде сломен независимият им дух, наказателните акции, чиято единствена цел беше да те пречупят и подчинят, стотиците безсмислени наряди и пробягани километри по кални пътища с противогаз, пълно бойно снаражение и неизменния автомат "Калашников", стотиците кубици пръст, изкопани с шанцов инструмент и тоталното промиване на мозъка... И този, който иска да върне това безумие в живота на хиляди мъже, ще го посъветваме да прекара само десет дни в кашишкото поделение в "Триъгълника на смъртта" (Елхово, Грудово, Звездец) и после да се отдава на свободни съчинения на тема патриотизъм.
На мястото на наборната служба се появи професионалната армия. Идеята е тя да е малка, добре оборудвана и снабдена и най-важното - в нея да се служи доброволно. 

Изчезна: Държавата в икономиката

Появи се:... пак държавата

След като половин век беше единственият собственик на икономиката, държавата започна да се оттегля под напора на новото време и новите идеи. Приватизацията в България започна през 1992 г., като мина през доста етапи. 

През 1996-1997 г. се случи масовата приватизация и милиони българи получиха книжки с инвестиционни бонове, с които да участват в закупуването на предприятия. Веднага се появиха и приватизационните фондове - удобни фунии, в които милионите вложиха своите бонове. И както подобава на фунии, повечето от тези фондове бяха източени - някои повече, други по-малко. Хора като Николай Банев се сдобиха с милиони, а приватизация стана мръсна дума. Идеята, че държавата (особено слабата) е лош собственик, бе последвана от осъзнаването, че слабата държава е и лош и корумпиран преговарящ. 

Равносметката от приватизацията в България е продажбата на 66% от всички държавни активи (изчислени от Световната банка през 1995 г. на 580 млн. лв.) срещу 12.5 млрд. долара, от които почти 5 млрд. са поети ангажименти за инвестиции. 

Тази равносметка обаче крие основното - че държавата дори не успя да си тръгне наистина, преди да се завърне триумфално. От една страна, държавните дружества продължиха да са удобна касичка за управляващите и удобна основа за порочни схеми като тази на КТБ. Но това не е единственият начин, по който хората на върха на политическата система могат да контролират икономическия процес. След като чуждите инвестиции почти изчезнаха, а парите отвън се свиха до еврофондовете, този инструмент за развитие бързо се превърна в удобен лост за подпомагане на избрани. Дори и използван с най-добри намерения, той пак превръща фирмите от пазарни играчи в зависими от донорско финансиране и подчинява икономиката не на гонене на стойност, а на писане на проекти. В ръцете на една слаба държава пък това заплашва да повтори най-лошите части от приватизацията наново. Дано след няколко години не се окаже, че живеем във втори епизод на същия филм.

Изчезнаха: Четвъртите по футбол в света

Появиха се: Волейболните четвърти 

Този фантастичен, този невероятен Боби Михайлов... Думите на телевизионния коментатор на БНТ при изпълнението на дузпите в мача между България и Мексико от 1/8-финалите на световното първенство в САЩ през 1994 г. отекваха години по-късно в рекламен клип. Отекват и днес. Борислав Михайлов още е тук, вече в ролята на президент на футболния съюз, но от успехите на националния отбор по футбол останаха само спомените. Четвъртите в света, Пеневата чета, Златното поколение, както и да ги наречете, не изчезнаха току-така. Голяма част от звездите на онзи отбор останаха активни във футболния живот и днес са или президент на БФС, или член на изпълнителния комитет. Периодично стават спортни директори на ЦСКА или "Левски". Също така периодично са и старши треньори. А Любослав Пенев (който на самото световно не игра, но беше неизменна част от състава) е селекционер на националите. Само че този национален отбор не се е класирал на голямо първенство от 2004 г., а на мондиал - от 1998 г. А следващото лято ще се навършат точно 20 години от "незабравимото американско лято". Отново без българско участие.

В това време обаче изникна една нова национална радост - волейболният национален отбор. Той не само, че е четвърти на повечето турнири, в които участва, но за разлика от футболистите е почти трайно четвърти. Дори веднъж трети на световното първенство през 2006 г. На някои мачове, може би дори повечето, волейболните национали събират повече зрители от футболните. А освен това винаги са сред кандидатите за спечелване на медал. И ще го спечелят един ден!