Заблудите на миналото и проблемите на бъдещето

Да се прави прогноза въз основа на него не е работа за историци. Но може да се направи анализ, при който да се сравняват постигнати неща, обществени промени за определен период от време и на тяхна основа да се осмели човек да вдигне очи и да погледне напред.

За държавните институции

Демокрацията зависи от същността и обществената убеденост в смисъла на Народното събрание, Министерския съвет и държавния глава. Днес тези висши институции са в огромна криза. Доверието към тях е толкова малко, че със сигурност доближава доверието, което са имали в тоталитарната държава. Преди 20 години не бе така. Провеждането на избори и формирането на мнозинства, които да излъчат правителство, вече бе работеща демократична система. Хората на посткомунистическа България все по-ясно разбираха, че както гласуват, така и ще ги управляват. В началото на днешния век се оказа, че доверието се дава не с необходимата доза здрав разум, а главно с чувства и емоция, които надминаха допустимите граници. Изборната система се влошаваше и започна да боледува от хронична болест – купуване на гласове. От малцинството това заболяване се прехвърли към мнозинството. Доверието, че гласът на един гражданин е равен на гласа на всеки друг, който участва в изборите, постепенно рухна. Днес това заболяване е в опасно тежка фаза.

Парламентът не успя да се справи и с друга болест, характерна за обществата, които са млади в своята демократичност. Депутатите не успяха да вземат от опита на демократичните си предшественици (онези, които Симеон Радев нарече строители на съвременна България), но мнозина от тях наложиха нахалния тон и наглите похвати на комунистическите стереотипи. Тук не става дума за партийна принадлежност, а за стила, с който Георги Димитров и неговите съратници установяват комунистическата диктатура в месеците след преврата на 9 септември 1944 г. Българските народни представители след 1990 г. не бяха научили урока на Марко Балабанов от първото обикновено Народно събрание през 1879 г., че никой не може да направи повече от това, което е той самият. Така, без да внимават със своето поведение, повлечени от комунистическа наглост и нахалство, съсипваха образа на парламента, като днес той е на споменатото дередже.

Не по-малко трудно налагаха демократичен образ и президентите, министър-председателите и министрите. Тук свързването на институцията с личност, особено при президента, накара политиците да бъдат много по-внимателни. Но и при тях липсваше урокът – каквито са хората, такива ще бъдат и институциите, особено когато се демонстрираше агресивна посредственост и некомпетентност. Имаме своите добри и лоши примери. Това изисква огромно напрежение от онези, които ще заемат посочените позиции. Ако нещата не се променят, деградацията може да се засили до степен хората да не искат повече самата демократична система.

Днес обаче вече има поколение, което отрасна в демократични условия, и неговите изисквания ще бъдат много по-големи, отколкото на тези, които бяхме млади в началото на 90-те години на ХХ век. Тук е и гаранцията, че опитът на по-възрастните и претенциите на по-младите могат да дадат обществен фон, при който се усъвършенствуват демократичните умения и практики. Това ще задължи и тези, които се нагърбват с обществена дейност във висшите държавни институции, да бъдат много по-точни при изпълнение на своите задължения.

Заблудата "експерти"

Централните държавни институции преживяха огромна нормативна промяна. След новата конституция на България от 1991 г. те трябваше да направят сериозни вътрешни и външни промени. На мястото на една партийно-държавна система трябваше да се въведе демократично -административна мрежа с ясни политически отговорности в най-високото ниво на управлението им. Една от големите заблуди в началото бе т.нар. експертност. С нея се злоупотребява и днес. Политическите етажи на властта, уредени със закон след 1997 г., наименувани политически кабинети, имат същностен приоритет и това е политическата воля, а не експертността. Укритието на експертизата бе фактическото запазване на старите комунистически кадри в управлението. Новите бяха хора от научни среди, напуснали професиите си, за да се занимават с радикалната промяна на България. Много често това изискване – за експертност, бе само споменатата мимикрия.

Днес имаме много по-добре подготвено поколение и специалистите наистина не са малко. Експертното изискване вече има своя смисъл. Въпросът е осъществява ли се тази ресурсна промяна в посока на повече знаещи и по-вече можещи. Мисля, че сме в самото начало. Раздута, ненужна и ниско платена администрация ще прави слаби, мудни и немотивирани за реформи институции. Трябват реални съкращения и оптимизиране на човешкия ресурс, вдигнати образователни цензове и високо заплащане. Това е единственият път на развитие, който ще ни премести от второкласното шосе на добре изградена магистрала. Можем да го направим.

Прогнозата ми е обаче, че ще се случи по-трудния и бавен начин. Няма близка перспектива за изпълнителна власт, която е в състояние да проведе подобна реформа.

Сигурно най-болезненото чувство е в липсата на справедливост. Рухването на авторитета на съдебната власт, много бавното разбиране за конституционните недостатъци в тази област и познатото човешко самозабравяне на онези, които изграждат образа на тъй важни елементи на модерната държава, създадоха атмосфера на отчаяност. Тя прогонва не само чуждите бизнеси, а нещо не по-малко важно – мнозина от можещите българи. Тази институционална област се нуждае от най-бързи промени. А те са по силите на самите хора, работещи там. За жалост и тук прогнозите не са оптимистични.

За политическите партии

Комунизмът бе заличил представата за демократични партии в българското общество. Отправната точка, откъдето да се търси споменът за българската демокрация, бе превратът от 19 май 1934 г., подготвил почвата за нахлуването на тоталитарната държава. Така 55 години бяха време, което на практика за живите българи към 1989 г. бе прекъснало връзката с парламентарния ред.

Най-близкия опит бе от партията-държава, където същественият елемент на работа бе партийния апарат. Възникналите СДС, ДПС попаднаха в този капан. Затвореният характер на последната й позволи да изгради апаратни механизми, които вече не са сравними с никоя друга партия. БСП се провали в опитите да се реформира, за което най-доброто доказателство е в сегашната вътрешна битка, където апаратните похвати са единственият инструмент за дейност. СДС пострада в първите години на ХХІ век до степен да се разпадне. Появилите се партии, чиито електорални възможности са свързани с личностите на Сакскобургготски и Борисов, или загубиха след отказа на лидера, както стана с НДСВ, или се крепят не на голяма политическа идея, а на харизматичното влияние, както е при ГЕРБ. Появата в последните 10 години на националистически вот бе твърдо и последователно анализирана и атакувана. Без такива партии обаче в една колебаеща се Европа между свърхинтерграция и федерация на силни национални държави не е възможно. И по това може би единствено сме близо до практиките на Стария континент.

Българската многопартийна система е в същата криза, както и държавните ни институции. И не може да бъде обратното, защото при демокрацията именно партиите формират държавата, а не обратното, както е при тоталитарните общества. Промените в партиите изискват много време. Това са доброволни сдружения на хора, а не администрация, в която реформата върви отгоре надолу. Тук основното изискване е за усилия от малкия град или село към общинския център и оттам националната формация.

Моята представа е, че липсата на хора, които да отделят с желание от свободното си време за укрепване на демократичността на политическите партии, може да се окаже фатална. Възгледът, че партиите са отмрели институции на демокрацията, работи единствено и само в полза на онези, които искат фасадна демокрация. На България и нейните партии са й нужни личности, които имат авторитет и доверие сред своите общности, които могат чрез себе си да докажат полезността на демокрацията. В противен случай ходенето по мъките в българското политическо общество може да обхване още едно поколение.

Най-тежкия проблем за мен е искането за мажоритарна изборна система. Преди да се излекува тежката болест на купуването на гласове и апаратните практики на политическите партии, въвеждането на мажоритарни избори означава тези, които опорочават местните избори, да имат шанс да сторят същото и с националните. Пропорционална система с различни мажоритарни елементи в себе си е нужна на страната ни в близка перспектива. Това ще принуди партиите да търсят в своите редици наистина хора, които могат да привлекат обществено доверие.

За медиите

Това е мястото, където най-често търси изява злото, но и от тук може и трябва да започне пътят на доброто. Не знам дали българските журналисти си дават сметка в каква степен демокрацията в страната ни зависи от тях. Вероятно да. Дори в света на "Фейсбук" без традиционните медии не може да се дръпне напред, защото гласът на този, който е пред компютъра, е равен на онзи, който не го е виждал, но е приятел с телевизионния екран и ще посегне да прочете вестник.

Промяната след 1989 г. бе ускорена именно от малкото тогава електронни и печатни медии. Те даваха тон, те служеха за катализатор на големите събития. И днес сутрешните блокове създават политическите представи. Но колкото повече се дава път на персони с манипулативни умения, безотговорни към политическите решения, и те диктуват  общественото мнение, толкова повече ще се забавя демократичното развитие. Политиката на ръководствата на медиите често минава приетите европейски норми. Образът на комунистическата наглост има своето присъствие и тук.

Идеята да се даде всяка гледна точка превърна някои електронни медии в инструмент за отвращаване от демократичната политика. Надвикване, кавги, озлобени физиономии, кой би искал да вижда това? Този, който радостно потрива ръце и играе задкулисната си игра. Зачитането на чуждото мнение, уважението на човешкото достойнство към участника в дебата са ценности от висш ред, за да има сила на демократична медийна среда. Тръгнем ли по този път, бързо ще се измъкнем от блатото, в което затънахме. Без свободни медии, които се подчиняват на ценности, съхраняващи човечността в публичните дейности, няма да може да се направи и стъпка напред. Не че всички трябва да са такива. В демокрацията има многообразие, но когато ги няма солидните и достолепни медии и журналисти, е страшно.

Времето е трудно за демокрацията, но имаме шанс. Може и трябва да направим така, че професията на политика и на журналиста да имат своята значимост. Това е по силите на двете поколения, от които зависи – тези, които понесохме всички несгоди и радости на последните две десетилетия, и нашите деца. Лятото на 2013 г. подсказа, че и посткомунизмът има своя край. Трябва да затворим добре прочетената страница, за да може след 20 години да видим колко по-бързо сме се развили като демократично общество в сравнение с последния четвърт век.