Родителите: децата са тревожни, губят мотивация, изостават

Мария Киселова, майка на момче и момиче в седми и пети клас:

Лъсна колко се препуска през материала и колко са остарели нещата, които искат от децата

Първата половин година онлайн обучение беше страшен хаос. Децата бяха в шок през коя платформа ще се преподава. А комуникацията с учителите течеше по най-различни канали - shkolo, messenger, viber, по имейл и телефон. Чудиш се и проверяваш по кой канал ще пуснат нещо и е страшно стресиращо. Нямаш никаква проследяемост, ако има проблем. Добре, че ние със съпруга ми бяхме вкъщи, за да можем да помагаме, и слава богу, че имахме оборудване, а не се налагаше да купуваме тепърва.

Вече попремина какофонията, но отне време. За нас беше важно да научим децата да бъдат самостоятелни, да им създадем навици да проверяват на правилното място - за да не им напишат, че са без домашно или отсъствие.

Тази учебна година са ходили на училище само в първия месец-два в началото. Аз разбрах много повече за нашата образователна система, защото работя от вкъщи и чувам как преподават, как ги изпитват, как се държат с децата.

За мен лъсна как се препуска през материала и колко са остарели нещата, които искат от тях. Като имат преговор, с един тест отиват на следващото ниво, без да е проверено дали разбират и знаят. Материалът е огромен, особено по основните предмети - български и математика, но по всички предмети изискват много.

Училището е оборудвано с цялата техника, камера и микрофони, но учителите невинаги знаят как да работят с тях. Мога да направя разлика с образователния център, в който децата учат английски език. Там виждам хора, които знаят какво правят, владеят ZOOM, могат да разделят учениците в стаи и колко повече участие взимат децата по този начин. Учителите имат по-добри умения по комуникация с родителите, най-малкото използват един канал за това.

При сина ми се оказа, че много неща са изпуснати в шести клас, има да наваксва материал и със съпруга ми се захванахме с това. Като родители ставаме все по-бесни и по-безсилни, защото, като кажем, че има проблем, това се отразява на отношението към детето.

Станали сме като зверове, което много тежи в нашите взаимоотношения. Няколко пъти бяхме на ръба да спрем всички уроци, защото той казва: "Само ме карате, кога ще имам време да си почина." Виждаме, че го разсейват много неща. Липсват му съучениците, средата. Много трудно излиза от вкъщи вече. А никой не говори за това. Опитваме се да запълним малките слотове свободно време със спорт, излизаме заедно - да пазаруваме, да разхождаме кучето...

Аз разбирам колко много семейства не могат да са заедно в тази ситуация и оценявам, че ние прекарваме това време заедно - готвим, рисуваме, играем на нинтендо. Децата ни общуват основно с нас и можем да влизаме в техния свят. Правим всичко възможно със съпруга ми да не губим връзката си с тях.

Надежда Цекулова, майка на три деца, момче в шести клас и две момичета - в първи клас и на 2 години:

Образователните дефицити, които натрупаха децата, са тревожни. Но аз съм по-притеснена за психичното им здраве

Най-малкото дете го отглежда баба му, не сме зависими от режима на яслите. Работя на намалено работно време благодарение на работодателя ми, който проявява разбиране, и се справяме някак. Но си давам сметка, че сме облагодетелствани, защото моят работодател е толерантен и не сме притиснати социално. Масовият случай не е такъв. Имам приятели - самотни родители, за които това е път без изход.

Децата се адаптират много различно към ситуацията. Първокласничката е по-адаптивна, но в първи клас децата са по-прилежни, по-ангажирани с авторитета на учителя, по-лесно е да ги мотивираш. Решаващ фактор е, че те бяха сравнително кратко в дистанционно обучение. Когато есента започнаха да учат онлайн, първата седмица беше добре, но на втората започна да губи мотивация да остава в следобедните занимания. Стана нервна, започна да избухва в плач безпричинно, да се събужда през нощта. За щастие излязоха във ваканция, но сега имам усещането, че нещата ще се повторят.

Ето днес, само трети ден от дистанционното обучение, вече усещам напрежение. Имаше нестабилна връзка, някои не чуваха добре учителката и имаше разплакани деца, защото не могат да разберат какво се очаква от тях. Стиснали сме зъби, че това ще отмине до пролетната ваканция и след това ще ги върнат в клас.

Голямата ми тревога е най-голямото ми дете, което е в шести клас. В последните 13 календарни месеца той е бил присъствено на училище 7 седмици. От една страна, притесненията ми са свързани със сгромолясването в мотивацията за учене, на желанието да се полагат усилия. Всеки родител на дете в тази преходна възраст вижда, че децата стават по-невнимателни, започват да губят концентрация и да имат други интереси извън ученето. Когато това е съчетано с дълъг период на стоене вкъщи, води до ужасни резултати по отношение на образователните постижения.

Но това дори не е най-големият проблем, защото съм изправена пред предизвикателството да спасявам неговото психично здраве и развитие. Ако го питате дали му харесва онлайн обучението, сигурно ще каже "да", но през декември имаше седмици, в които почти не беше ставал от леглото. Той се обучава през лаптоп, лесно му е да стои в леглото с компютъра и аз не съм в състояние да го надзиравам постоянно. Опитвам се що-годе да го мотивирам да има социален живот. С приятелите му са нонстоп заедно онлайн, но са изгубили навика да се виждат на живо. За децата на възраст между 12 и 17 години родителите не могат да заместят приятелите.

Когато часовете на сина ми приключат, се опитвам да го извадя от електронната матрица. Това изисква много усилия и посвещаване. Невинаги се получава. Носи ми много стрес и напрежение дали достатъчно добре си върша работата като майка. В дни с повече свободно време ходим на езда, друг път вървим заедно до уроците по музика или пазаруваме, за да можем да общуваме по пътя.

Образователните дефицити, които натрупаха в тази една година, са много тревожни, но това, което натрупаха по отношение на психическо, емоционално и физическо развитие, е много по-притеснително за мен. Дъщеря ми по-изявено показва тревогата си, защото е екстровертно дете. С нейните притеснения можем да работим. Но за по-голямото дете се изисква много по-голямо усилие тези притеснения да бъдат разкрити и по някакъв начин обработени, да не го товарят.

А встрани стои въпросът за моето психично състояние и как то влияе на работоспособността ми.

Опитвам се да отделям индивидуално внимание на всяко дете, да усеща, че не е само. Че всички сме заедно в тази трудна ситуация. Че важното е да успеем да се съхраним, а пък всичко ще се нареди, когато свърши епидемията.

За да се намери генерално решение, се изисква обществен консенсус, че това е важно. Такъв нямаме в момента. Свидетели сме на квазиборба с епидемията, в която децата бяха хвърлени в жертва. Това е огромно прегрешение от страна на хората, които взимаха решения за управление на кризата, към децата.

Боряна*, майка на момче в пети клас и момиче в осми клас: За мен тази учебна година би трябвало да е нулева

Най-сериозният проблем за мен като родител е конфликтът с децата, в който ни поставя тази ситуация. Аз си влоших отношенията с тях. Избрах да работя от вкъщи, за да съм край тях и да им помагам. Училището очаква от нас да ги контролираме и да следим дали слушат, дали пращат домашните. Аз се чувствам и длъжна да го правя и се превърнах в една дуднеща, досадна майка. А имам друга важна роля в този труден за тях момент - да подкрепям децата си, да ги успокоявам, че всичко ще мине, защото те имат социални и психологически травми от всичко това. Психолозите също казват "най-важното е да запазиш връзката с децата си, а не да им бъдеш втори учител".

Може в някои училища да се справят по-добре, но моите наблюдения са, че училищата не могат да предложат варианти и схеми, в които децата да се чувстват ангажирани. Учителите преподават обичайно монотонно, общо шест часа така, урокът често не се визуализира с презентация дори. На мен ми е трудно да се концентрирам в някакви продължителни разговори от час-два по работа в ZOOM, какво остава за децата, които са половин ден така.

И децата бързо се адаптират как да не учат. Намират си начини да се забавляват, да се разсейват, да си говорят помежду си. Свалят приложения, с които могат да преписват на контролни. За мен тази година би трябвало да е нулева.

В същото време, вместо да проявяват разбиране към децата заради трудната ситуация, учителите са суперстроги, имат реално повече изисквания към децата в сравнение с нормалната училищна ситуация, пишат отсъствия, двойки.

Дъщеря ми е в осми клас в приложно училище. Има много практически предмети, които изискват жив контакт с учителя. Онлайн им дават задача в началото на часа или пращат снимка какво трябва да нарисуват и на края на часа те го връщат на учителя, за да го оцени. Аз виждам, че тя нонстоп говори с приятели по телефона, докато рисува или прави дадената задача, и не е ефективна в това, което прави. Тя ми казва: "Остави ме на мира, правя си нещата, нали!?" Дъщеря ми е в бунтарска възраст, там конфликтът е неизбежен и нямаш много лостове за контрол.

Но синът ми все още ме слуша, опитвам се да следя дали си пише домашните и дали влиза в час - и отново това изисква допълнително време и енергия, с които невинаги разполагам. Той е в пети клас в музикалното училище. По специалните предмети - солфеж и инструмент, е много трудно онлайн - трудно чуваш и разпознаваш тонове по Skype например.

Налага ми се често аз да чета уроците, обсъждаме ги, учим заедно, но когато започна да му преподавам нещо, той се съпротивлява. Казва "ти ми се караш, не искам повече да уча с теб!" и понякога дори има обратен ефект моята намеса.

По време на първия локдаун и технологично беше много сложно. Те са в различни системи - Microsoft Teams и One Book. Постоянно има някакви проблеми с интернет връзката, дали се чува, дали успява да изпрати домашното, или да си направи контролното на телефона. Ако синът ми не прати нещо, защото технологично не знае как, му пишат двойка. Понякога учителите не виждат в системата, че домашното е изпратено, и пак пишат ниска оценка. Ако родителят не следи за тези неща и очаква децата да се справят сами, винаги се стига до такива крайности.

Другият проблем е, че децата нямат никакво време да се движат, да общуват с приятели. Дъщеря ми излиза след училище с приятели, но синът ми често няма кога, защото е следобедна смяна, със седмици понякога и е самотен.

Дори когато имат междучасие, не стават да се разходят. Говорят си със съучениците онлайн или играят на видеоигри, но пак са седнали. Прекарват огромно количество време пред екран. Синът ми сам усеща това предозиране и ми казва: "Моля те, взимай ми телефона. Не мога да се контролирам." Затова много настоявам да излизаме на разходки в квартала, да караме колело.

Предполагам, че след тази година децата масово ще завършат неграмотни, без придобити знания и умения. Затова има смисъл да се обяви за нулева, тя не е от полза за децата.

*Името е сменено.

Ана Сърчаджиева, майка на две момчета в първи и в шести клас: Децата от 5-и до 12-и клас понесоха цялата тежест на ограничителните мерки

Големият ни син от март 2020 г. до днес е ходил на училище общо осем седмици. Малкият през тази учебна година е посещавал училище редовно с изключение на трите седмици преди коледните празници. Сега отново са онлайн, да се надяваме, до 31 март.

За малкия са нужни постоянна помощ и подкрепа от поне един родител. Онлайн обучението не се отразява добре на децата. Не обсъждам дори това дали е пълноценно. Големият ни син се справя сам и съвестно изпълнява всички училищни задължения. Процесът на дистанционно обучение в училището е много добре организиран и въпреки това наблюдаваме като цяло негативно въздействие.

Това срастване с дигиталните устройства води при него до апатия и странни настроения. Те имат занимания до 12-13 часа, а след това се организират самостоятелно за изпълнение на задачите, често в екип с други деца от класа, пак онлайн. Хубавото е, че така следобедите могат да бъдат организирани по начин, който е удобен за семейството и детето. Не е като в държавните училища, където, ако си следобедна смяна, всъщност е зает целият ден пред екраните.

При малкия мотивацията по време на онлайн обучение е силно снижена и е необходимо много активно родителско съдействие. Наблюденията ни от предишното прекъсване са, че и адаптацията след това в училище е трудна. Децата губят социални умения, изградената екипност трябва отново да се гради, като след дълга ваканция. Не наблюдаваме разлика в отношението на децата към приятелите и учителите им, освен че им липсват.

Всичко това влияе негативно на работата ни - много по-трудно ни е да се организираме, особено когато малкият ни син е онлайн. Аз съм се освободила от работни ангажименти, за да мога да съм до детето си в този период.

Периодът на онлайн обучение за децата от 5-и до 12-и клас продължи прекалено дълго. Това трябва да престане! Децата от 5-и до 12-и клас понесоха цялата тежест на ограничителните мерки. Това, че те учат от вкъщи, дава възможност на всичко останало да работи. А би трябвало да е обратното - възрастните да се жертват в името на това децата да могат да ходят на училище.

Това, разбира се, е въпрос и на това как държавата подпомага финансово бизнеса при затваряне. Най-лесно и евтино е да се затворят училищата. А те би трябвало да се затварят в краен случай, последни и за не повече от месец-два.

Ивана Мандаджиева, майка на две момчета в пети клас и в предучилищна: Всяка нова заповед води до нова организация на живота ни

Имам две деца, момчета, на възраст 12 и почти 7 години. Голямото дете учи целогодишно следобед, докато малкото е целогодишно сутрин. Тъй като двете деца са в различни училища, ситуацията е изключително динамична - при всяка промяна на преминаване от единия вид обучение в другия се съобразяваме с изискванията на двете училища... Общо взето, всяка нова заповед води до съвсем нова организация на всичко!

Голямото дете е ходило общо не повече от 2 месеца на живо. Малкото е "затваряно" два пъти - не помня колко беше първия път, но помня, че беше ужасно за всички. И вторият е сега - незнайно докога.

Аз работя от вкъщи, но не постоянно - ако имам проект. На свободна практика съм и не ми се налага да търся кой да се занимава с децата, но и когато имам работа, често не успявам да я свърша през деня. Баща им работи, слава богу, извън дома.

Наложи се да търсим допълнителни устройства, на които да бъде качена платформата на Microsoft, тъй като не работеше на нито един от нашите компютри, което доведе до допълнително напрежение както за мен и детето, така и до напълно излишни ненавременни разходи. За да може детето да учи, МОН ни "задължи" да ползваме продукт, който изобщо не ми е необходим и е доста спорен за мен като качество. И да търсим устройство за него.

При голямото дете има определено все по-силна демотивация и липса на концентрация. Забелязвам по-лоши резултати, липса на интерес и стремеж да се занимава със странични неща, докато текат часовете. Интересът, който определено имаше към част от предметите, изчезва полека-лека. Намирам го за изнервен и напрегнат. Живна малко, докато бяха двете седмици на живо, и след това съвсем загуби интерес към случващото се в училище.

Учителите му са съвсем добронамерени, мили и разбиращи към децата. Но поради изискванията към тях явно най-много държат да си попълнят документацията с оценки, да си проведат контролното или класното. И така много често уроците се учат самостоятелно в уж свободното време. Той учи и се справя сам до момента, рядко търси помощ от нас, но това е с цената на почивката и извънкласните му занимания (които също са в най-различен режим, спрямо заповедите на министрите).

При малкото дете е по-лесно - докато са в училище, всичко е наред, но когато са онлайн, всички задачи са за моя сметка - аз трябва да му ги прочета, да обясня, да следя дали са направени правилно и след това да ги изпращам на учителката. Но той няма никакъв интерес към тези занимания. Докато, когато са в училище, участва и е активен във всичко. За него най-важна е срещата с децата в класа и играта след училище в двора.

Децата са тревожни, при големия забелязвам и признаци на депресивност. Причините вероятно са комплексни - от ситуацията и от възрастта, но със сигурност общата атмосфера на несигурност и страх е повлияла повече.

Говорим за всяка необичайна ситуация, опитваме се да обясняваме нещата според нашите разбирания. Гледаме да са колкото е възможно повече навън и да се занимават с неща, които са им приятни. По-често ги включвам и към домашните занимания, особено готвене.

В обществен план би помогнала по-голяма адекватност относно мерките, които се взимат от страна на правителството - не мисля, че децата трябва да понасят най-тежките рестрикции, докато уж някой се грижи за бизнеса... Това за мен е безобразие.

Всеки път когато в медии се е коментирало присъственото обучение, и родители активно защитават тезата, че не искат децата им да са в рискова среда и не мислим ли за здравето на учителите, никой не споменава, че всеки родител има право да подаде молба до директора на училището детето му да не присъства в клас, а да учи онлайн. И директорът винаги разрешава. Но обратното не е разрешено - да се ходи на училище.

За мен би било по-добре за децата в тази обстановка да бъдат освободени от някои от уроците и домашните и да бъде олекотена програмата по някакъв подходящ начин, за да имат повече свободно време. Да могат да спортуват.

И ако някой някога помисли и за психичното им здраве (освен нас, родителите), би било добре психолог да се включва на 2-3 седмици и да говори с тях. Мисля, че във всяко училище има психолог. Но те сякаш чакат някой да ги потърси с конкретен проблем.