Женена за себе си: историята на фотографката Станка Цонкова-Уша
Какво е да си жена, която снима и прави изкуство по времето на комунизма, или вечната експериментаторка
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
- Ретроспективна изложба показва защо Уша е явление във фотографията
- Печели награди във Франция, въпреки че снима по време на комунизъм и патриархат
- Защо експериментът е важен за нея и как се променя след Япония и САЩ
"В годините на активно снимане, съм се изживявала повече като фотограф, отколкото като жена и човек, всичко е преминавало през фотографията, вместо да живея, аз съм гледала отстранено собственото си ежедневие, снимайки го", казва Станка Цонкова-Уша (71 г.), за която експерименталното изкуство освен начин на живот е и форма на психоанализа. Изкуствоведската Катерина Гаджева я представя като явление в българската фотография. До 4 февруари имаме възможност да опознаем по-добре експерименталните фотографии, колажите, черно-белите класически портрети и смелите ѝ идеи, всички те част от ретроспективната изложба "Наричайте ме Уша" в Софийската градска художествена галерия. С кураторката Вера Млечевска и самата Станка Цонкова разговаряме, докато подреждат експозицията.
"Когато учех изкуствознание Уша не присъстваше в пейзажа от идеи и проблеми, а е била активна в художествения живот до началото на 90-те", казва Млечевска. Според нея една от причините е, че в България до ден днешен съществува разделение между фотографи и художници, което на Запад отдавна е отпаднало. Станка Цонкова е била изключение, защото като съвременен артист е използвала най-различни медии, попадайки в гранична зона - работите ѝ са експериментални за фотографите и чужди за категориите на художниците.
Въпреки това талантът ѝ е оценен високо - още през 1986 г. е отличена с голямата награда на фестивала в Руан, Франция, в раздел Salon International of the Research Photography, оттам втори път печели награда през 1989 г., а през 90-та участва във Фотофестивала в Хюстън, САЩ. В ретроспективната изложба в СГХГ са включени и тези наградени произведения - серията "Петното", работите, посветени на Родченко, и по-абстрактни фотографии.
Другата причина Уша да се е превърнала в легендарно име сред тесните специалисти, но да не е позната на широката публика въпреки големите си международни успехи, е дългият период на отсъствие от арт средите - прекарала е време в Ню Йорк и Япония, а когато се е върнала в България, не е изгаряла от желание да се показва. А може би има и трета причина и тя е, че е жена артист в един мъжки свят, подсказва кураторката - "не мога да го докажа изкуствоведски, но мисля, че е ясно".
"Фотографията ме водеше по трънливи пътища, исках да се откажа, защото връзката ми с нея беше драматична, свързана с житейски трудности", споделя Станка Цонкова, която въпреки изстрадания си творчески път е известна с псевдонима Уша, съкращение от Веселуша.
След като завършва Фотографското училище през 70-те, започва работа в киноцентър "Бояна" като щатна фотографка - "това беше най-големият университет за мен, обикаляхме цяла България и имах достъп до хора и места, които иначе никога не бих видяла". Точно тогава прави първия си експеримент, и то по погрешка, разливайки химикали, докато проявява кадър. Бърка проявител с фиксаж и разтапя емулсията: "Като видях колко е красиво, така се вдъхнових. След това се влюбих в грешките и експериментите." Но колегите ѝ през 70-те я посрещат с неразбиране, защото подходът ѝ им се струва странен и далеч от класическата фотография. За нея експериментът се осмисля чак когато престане да бъде цел и се превърне в средство.
"И други фотографи правеха опити за нещо по-различно, но аз поставих експеримента в изкуството си като начин на мислене и начин на живот", казва Уша. Изборът ѝ да не прави компромиси я поставя в неизгодна позиция - "когато реших, че искам да съм свободна във време на тоталитаризъм и комунизъм, се обрекох и си платих цената - никаква или ниско платена работа, и маргинализиране". По онова време Станка Цонкова няма пари за материали и снима на стари ленти, със стари филми, за колажите си използва непотребна хартия и химикали от институтите. Винаги е имала слабост към изоставените вещи, защото те имат биография - "когато работя с тях, изпитвам вълнение, не знам накъде ще ме поведат и какъв нов живот ще им вдъхна".
През 80-те иска да изпрати свои работи за участие в международни конкурси, но за целта трябва да бъде допусната от българския Клуб на фотодейците, които са органът, който е трябвало да упражни цензура. Решават да я пуснат да участва - "от една страна, защото бяха интелигентни хора, с по-напредничаво мислене, а от друга страна, защото не вярваха, че ще спечеля". По време на съвета, който трябва да даде одобрението казват: "А! На Уша глупостите, пускайте я". Според нея комунистическият режим не я е спирал да осъществява идеите си само защото "бях лесна за смачкване, не съм работила престижни работи, можеха да ме елиминират, когато поискат". Двете награди от Франция вървят с парична премия, но тя е в долари - "нищо не можех да купя с тези долари в България, тогава нямах пари за хляб, а с валута можех да купувам единствено неща от кореком, които не ми трябваха".
Като се връща назад към миналото, Уша заключава, че икономическото изгнание е тежко, но се преглъща. По-голяма ѝ се струва личната жертва. "Гледам сега тук в галерията снимките на дъщеря ми като малка и си давам сметка как съм я виждала през обектива като фотограф", казва Уша. Тя допълва, че сега осъзнава, че през времето на активно снимане се е изживявала повече като професионалист, отколкото като жена и човек - "в моите първи кадри и няма репортаж, всичко е постановка, театър, кино".
Споделя, че заради честите ѝ пътувания дъщеря ѝ е прекарвала повечето време при баба си и дядо си. "Аз бях само нейна детегледачка." Епохата и българското патриархално общество не са прощавали на жените творци - "останах сама цял живот и нямах подкрепата на партньор или съпруг, но мисля, че дискриминацията към жените продължава до ден днешен". Идеята си Уша доразвива в едно есе, което пише преди години, в него обяснява "аз не съм фотограф, аз съм жена във фотографията" - "защото жената е длъжна да оцелява, заради наложената ѝ роля в ежедневието да се грижи за куп неща".
Една от най-интересните серии на Станка Цонкова е поредицата "Моите сватби" от 1996 г. Тогава тя дава портретната си снимка на занаятчия, когото не познава, и му казва да я използва, за да я нарисува едновременно като булка и като младоженец. Това са типичните дорисувани фотографии, които са на голяма почит в селата и малките градове из България през XX век. "Когато получих картината, бях втрещена, в образа си на мъж открих колко женствена и уязвима изглеждам", казва Уша. И до ден днешен е свикнала да е силна, да се бори, да не се отпуска, да не си позволява да проявява женската си страна. Когато показва поредицата "Моите сватби" през 1996 г. на изложба в НДК, никой не реагира - "днес я преоткриват и младите жени виждат феминизъм в смелостта да се обрека на себе си, някак си творбите ми днес са по-съвременни и актуални, тогава не бяха разбрани".
Преобладаващите ѝ модели са жени - "чрез тях изразявам собствената си женственост, която в живота ми пречеше и не показвах заради сексизма". Играла е и двете роли - на мъжа, и на жената, но тогава не го е осъзнавала, фотографията за нея е метод, който ѝ помага да опознае себе си. С една такава поредица от кадри - серията "Петното", на които ѝ позира нейна приятелка, както и с още 20 творби заминава за Хюстън през 1990. Тя снима с помощта на огледала и мести слънчево петно върху устата, очите и лицето на приятелката си.
"Петното започва като нещо невинно и малко, но после превзема цялото ѝ лице и я обезличава", обяснява Уша. Работата ѝ толкова много впечатлява американците, че я избират за корица на списанието, с което илюстрират целия фотографски фестивал. "Не съм мислила рационална концепция, както сега правят фотографите, аз се водя от моментното си състояние и интуицията. Когато видя резултата, тогава осъзнавам какво е искала да ми каже интуицията."
По време на фестивала в Хюстън се запознава с един от най-големите и утвърдени японски фотографи, Ейко Хосое - "той беше звездата на събитието, а аз млада артистка от източния блок, така че тогава не сме говорили дори". По-късно в Братислава, впечатлен от работата ѝ, Хосое купува някои от фотографите на Уша и ѝ помага да направи изложба в галерия "Шадай" в Политехническия университет на Токио. Тогава тя започва проекта "Прегръдка-Каменни градини" от 2003 г., вдъхновен от книгата на Хосое Embrace, от каменните пластики на Исаму Ногучи и японските дзен градини.
Уша печели стипендия на Японската фондация и участие в триеналето на изкуството Echigo Tsumary през 2006 г. "В Япония за пръв път в живота си разбрах какво е да си артист, да имаш материално спокойствие, всеки миг беше изпълнен с творчество, върнах се съвсем различна от там". Именно на Изток Уша достига до нова степен на себепознание, което според нея трябва да е и главната цел на всеки човек - "осъзнах, че съм никой, малка частичка от цялото, японците успяват да унищожат егото си, това е основен принцип в културата им". Тя допълва, че унищожавайки егото си, имаш възможност да го родиш по нов начин - това е част и от философията на японския танц буто.
Японските ѝ работи бяха показани в изложбата "Вълна отнесе стъпка в пясъка" миналата година в "Топлоцентралата", пак с куратор Вера Млечевска, затова и не са включени в настоящата експозиция.
След трансформиращото преживяване в Япония Уша заминава за Ню Йорк, където не снима, а гледа деца - "тогава исках да съм никой, да се скрия, без да го осъзнавам". Именно в САЩ се увлича и по суфизъм и посещава практики на дервиши, които я провокират за серия от абстрактни работи, посветени на Руми. "На зряла възраст осъзнах какво е смирение и как да стана по-лека, за мен беше важно да се пречистя и да се отърва от миналото", казва Станка Цончева. Любимата ѝ мисъл е - "от миналото трябва да взимаме само огъня, не пепелта".
Все пак снима малко и в Ню Йорк и част от тези фотографии са показани на изложбата редом до колажите и други експерименти. "Фотографията не ми достигаше, търсех постоянно връзка с киното, с поезията, с живописта", казва Уша. Тук виждаме и колажи с картини на Кольо Карамфилов, когато той е още ученик, а преди седмици излезе и книгата с поезия на Малина Томова и илюстрации на Станка Цончева - "Слабите места на поезията. Обратната страна на фотографията" (изд. "Рива").
Преди Уша да слезе да пуши на двора, споменава, че ако не е била кураторката Вера Млечевска, която полага работите ѝ в съвременен контекст и донякъде я преоткрива, показвайки я на нови поколения публика, сигурно би останала в сянка. "Ако зависеше само от мен, щях да си остана скрита, нямах потребност в момента да излизам на светло." Млечевска отбелязва, че времената са такива - хората на изкуството трябва постоянно да творят, за да останат видими и да присъстват на сцената. "Като се разходите през изложбата, ще видите, че все едно творбите ѝ са направени от няколко различни автори - едни са нарочно винтидж като в кино, други са центрирани в епохата, в която са създадени, трети като японските са съвсем различни", казва кураторката.
В момента Уша се занимава предимно с видеоинсталации и glitch арт - направление, базирано на софтуерните грешки - "това ми е безкрайно забавно, трябва да има предизвикателство, не мога да си представя цял живот само да снимам". Освен това е вдъхновение за младите фотографи. След курс, който води в НАТФИЗ, около нея се сформира кръг от съмишленици. С някои от тях правят и съвместни експозиции като миналогодишната в САМСИ.
"Уша се отличава със смелостта да експериментира и да развива стила си през годините, за разлика от много художници или фотографи, които творят в един стил през целия си живот", казва Вера Млечевска. Тя постоянно се предизвиква и затова в никакъв случай не е скучна за публиката.
Изложбата "Наричайте ме Уша" в СГХГ продължава до 4 февруари.
Все още няма коментари
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.