Милко Йовчев и нещата, за които си струва да живеем

Моноспектакълът "Списък на всички страхотни неща" разчита на активното участие на публиката и има терапевтичен ефект

Иван Димитров

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

Кои са нещата, заради които си струва да живеем? Семейството ни? Миризмата на дома ни, когато се завърнем от дълго пътуване? Изражението на човека, когото обичаме, когато на глас ни отговаря "не", но лицето му крещи "да"? Отговорите на този въпрос са точно толкова, колкото е броят на хората, населяващи Земята, включително десетимата космонавти, които понастоящем кръжат около нея.

Всички тези повече и по-малко видими чудеса в нашето ежедневие са основен герой в моноспектакъла на Милко Йовчев "Списък на всички страхотни неща" по пиесата на Дънкан Макмилан и Джони Донахю, който първо се играеше в Студентския дом, после в Yalta Art Room, а миналия месец имаше своята втора премиера на сцената на "Театър 199". В него ученик решава да помогне на своята извършила опит за самоубийство майка, която страда от депресия, като напише списък с всички неща, заради които си струва да се живее. Веднъж започнал списъка, той продължава да добавя нови и нови неща в него дори като възрастен човек.

Както е зададено в пиесата, представлението разчита на импровизациите на актьора и на активното участие на публиката - в хода на действието няколко зрители се превръщат в действащи лица. На пръв поглед това изглежда притеснително, но ледът бързо се пропуква, всичко се превръща в игра, хората избухват в смях отново и отново, за да излязат от театралната зала заредени, изпълнени с желание за живот и вече добавящи нови и нови точки в списъка.

Познаваме Милко Йовчев като актьор от независимата сцена, най-вече от дългогодишната му работа с театър "Реплика", а "Списък на всички страхотни неща" е режисьорският дебют на неговата партньорка в живота и изкуството, актрисата Боряна Йовчева. Двамата се влюбват в пиесата на Макмилан, когато попадат по HBO на заснетата постановка с участието на Донахю. "Това е първият текст за цялата ми петнайсетгодишна кариера в театъра, за който имам усещането, че е много хубав за мен, за моя натюрел", казва Йовчев. Той толкова бързо се убеждава в това, че двамата спират постановката по НВО на двайсетата минута, за да не се влияят. И до днес не я е гледал цялата, само части от нея. После нещата потеглят - осигуряват финансиране и авторските права, намират преводачката Калина Лазарова, а по негови думи отношението на всички, свързани с проекта, е: давайте да го правим, важно ни е.

Най-голямото му колебание е, че житейският му път е коренно различен от този на главния герой. "Казах си: нямам такъв тип травми. Няма ли да бъде вторично, имитативно? Няма ли да бъде нечестно по някакъв начин", признава той. В същото време съчувства на героя, образът му харесва, допада му чувството му за хумор, както и това, че "той е малко смотан, не е пичага". Но това, че до ден днешен се чувства като пречистен, след като изиграе представлението, е знак, че е на прав път. Реакцията на публиката говори за същото.

След края на спектакъла Йовчев не се прибира зад кулисите, а остава да говори със зрителите. В началото това му е неудобно, но сега допълнително го зарежда. Вижда, че въпреки че ги е извадил от зоната им на комфорт, те са вложили нещо от себе си в представлението и са го съпреживявали като общност. И все пак не може да отрече как изпада в морална дилема в случаите, когато хората отиват при него и започват да му разказват свои травматични истории. Някои даже му благодарят, че е споделил своята с тях.

Според него терапевтичният ефект от представлението се дължи най-вече на самата пиеса на Макмилан, в която всеки тъжен момент е последван от някаква шега. Именно прескачането между тъжното и смешното държи публиката и я кара хем да потъне в сериозната тема, хем да съчувства на героя, хем да се смее. Докато не си каже: "Всичките неща, които са ме тревожили, са нормални. И даже е нормално да се надсмеем над тях."

Йовчев може и да няма травматичен опит, но това не значи, че на сцената няма нищо, което да е лично негово. Изискване на Макмилан е попкултурните реалии, които са свързани с героя, да се адаптират спрямо местния контекст. "Ние минахме през целия списък. През всички неща, които не бяха по никакъв начин наши и ги направихме мои. То и затова става много мое, защото си представям всички неща, които казвам", обяснява актьорът. Така непознатият за тях сериал в оригиналната пиеса се превръща в "Стъпка по стъпка", тъй като Йовчев го гледа, когато е на възрастта на героя, а стъклените топчета за игра стават лимки, защото така ги наричат в родната му Варна.

Йовчев се е занимавал с импровизационен театър в продължение на шест години и това страшно много му помага, защото трябва да реагира бързо и да предразполага публиката. "Като извадиш някого на сцената, е много важно да няма усещането, че ще му се смеят, ще му се подиграват, ами да е с усещането, че правим нещо готино заедно."

Много често покрай стреса и напрежението преди началото не си набелязва предварително хората, които да включи в представлението. Избира ги буквално няколко секунди преди да ги изкара пред публиката, като спазва няколко правила. Избягва да се спира на свои познати, защото от желание да му помогнат те най-вероятно "ще предобрят". По същата причина не изкарва пред публиката професионални актьори - те винаги чувстват, че трябва да дадат нещо от себе си, което не работи за спектакъла. "Не избирам и хора, които виждам, че имат желание да демонстрират себе си в този момент. На тези, които са по-затворени, също им го спестявам - не искам да им причинявам този стрес", допълва той. За него е много по-ценно да работи с хора, които са несигурни, но са готови да слушат и да импровизират, водени от неудобството си. Които според него имат нормално самочувствие и енергия и му напомнят за героите.

През 2023 г. Йовчев е изправен пред възможността да се раздели със "Списък на всички страхотни неща". От опит знае, че след като едно представление се изиграе определен брой пъти на независимата сцена, то най-често върви към своя край. Той вижда как този момент идва. "На мен не ми е приятно да си каня приятелите на всяко представление, в което играя. Абе, срам ме е. И започваш все по-често да го правиш, публиката е все по-малко." Може би защото му действа толкова оздравяващо обаче, се оказва, че никога не е искал толкова да продължи живота на един спектакъл. Въпреки задръжките си към държавните театри през годините, Йовчев се обръща към "Театър 199". Оттам веднага откликват, приемат го с много внимание и грижа, той адаптира спектакъла за сцената им и през януари се състои втората премиера на представлението.

В момента Йовчев учи кинорежисура и се е насочил към големия екран, но накъдето и да го отвее вятърът, той знае едно: "Това представление искам да си ми го има като някакъв малък коридор към театъра." То вече е влязло под кожата му до такава степен, че често му се случва да си каже, че нещо е точно като за списъка. Едно от любимите му нови неща, които се появяват след всяко представление, е "да те извикат с цялото ти име и да не си направил нищо лошо". Макар че при него това не важи. "Понеже моето име е галено. Но знам усещането."