Защо Азия е от решаващо значение в битката срещу изменението на климата?

Възходът на въглищата

Азия и Австралия произвеждат и консумират три четвърти от въглищата в световен мащаб, а в Китай приблизително половината от електричеството идва именно от този източник. В Индия - три четвърти.

От 1002 изграждащи се или планирани въглищни централи по целия свят 865 са в Азия и южната част на Тихия океан според данни на Global Energy Monitor. Азия също произвежда по-голямата част от цимента и стоманата в света, които са все дейности, отделящи обилни количества парникови газове в атмосферата. И тъй като хората там стават по-богати, тази тенденция води до повече коли и повече полети.

Според Международната ядрена асоциация (IAE) през 1990 г. изгарянето на изкопаеми горива в Азиатско-Тихоокеанския регион е произвело шест гигатона CO2, което представлява около една четвърт от общото количество в целия свят. През 2020 г. Азия самостоятелно е причината за 16.5 гигатона емисии, или 49% от общите. IAE смята, че предвид изявените от правителствата политики за борба с климатичните промени общият обем на емисиите ще нарасне с около 9% до 2030 г., преди да спадне главоломно през 2050 г. Това е по-голямо увеличение, отколкото в останалата част на света (без Африка), като очакваният в дългосрочен план не е достатъчен.

Не само азиатските правителства, но и много други обещаха да работят в тази посока по-усилено. През 2020 г. на Общото събрание на ООН китайският президент Си Цзинпин каза, че климатичният план на страната му предвижда нетни нулеви емисии до 2060 г. Може би смутени да бъдат изпреварени от Китай, Япония и Южна Корея наскоро обявиха, че тяхната цел е 2050 г. По-бедни страни също показват проактивност, като Индонезия се зарече да постигне нетни нулеви емисии до 2060 г. Малдивите, които са твърд привърженик на ограничаването на глобалното затопляне до 1.5 градуса по Целзий, предложиха дори крайна дата през 2030 г., изпреварвайки редица развити държави.

На теория подобно понижаване на емисии е напълно възможно навсякъде, но в Китай и Индия прави впечатление, че учените и активистите организирано чертаят планове за нулеви емисии в рамките на 40 или 50 години напред. В края на 2020 г. например 19 китайски изследователски института публикуваха път за пълно премахване на емисиите на страната им до 2060 г. Той предвижда възобновяемите енергийни източници и ядрените централи да изместят въглищата и газа. А остатъчните емисии ще се компенсират от електроцентрали, захранвани с биомаса, съхранение на CO2 под земята, както и от схема за повторно залесяване.

Лаури Миливирта от Центъра за изследвания в областта на енергетиката и чистия въздух изчислява, че за да се придържа към плана, Китай ще трябва да изгради четири пъти повече от сегашните 770 гигавата слънчева мощност и три пъти повече от настоящите 743 гВт вятърни централи. Но това не е немислимо, защото Китай се справя с огромните инвестиции. На практика, за да се постигне това, е нужно малко по-малко от удвояване на текущата скорост на развитие. За ядрената енергия такива планове предполагат удвояване, като и без това Китай прави най-мащабното ядрено разширение в национален план въпреки огромните разходи, с които е свързано това. Не е пресилено да вярваме в такива проекти, защото Китай се е доказал в различните индустриални сектори и в способността си да си осигурява достъп до много от необходимите стратегически минерали.

Подобни пътища могат да бъдат начертани и за Индия, въпреки че страната все още не е си е поставила крайна цел за нулеви емисии или конкретен момент, когато очакват върхов пик. По-рано тази година Монтек Сингх Ахлувалиа, пенсиониран индийски държавен служител, публикува план за премахване на емисиите до 2070 г. Той заключи, че данъкът върху въглеродните емисии от 15 долара за тон ще бъде достатъчен, за да спре използването на въглища за производство на електроенергия до 2060 г. Миливирта от своя страна твърди, че въпреки че инвестициите във възобновяеми източници ще трябва да се разширят драстично като в Китай, това ще е трудно постижимо. Индия изгради шест пъти повече възобновяеми източници на енергия от 2016 до 2020 г., отколкото от 2011 до 2015 г. Ако този темп се запази през следващите пет години, те ще достигнат нужното количество за изместване на въглищата.

Плановете обаче имат и доста въпросителни. Едната е, че дори тези забележителни амбиции няма да доведат до резултат, който напълно да отговаря на парижките изисквания. При глобален сценарий за нулеви емисии до 2070 г., който според IAE трябва да поддържа затопляне под 2ºC, азиатските емисии трябва да бъдат една пета от тези, които се предвиждат от текущите политики, и една трета от тези, прогнозирани въз основа на обявените обещания за 2050 г. Като дори с нулеви нетни обещания от повечето големи азиатски икономики без Индия континентът все още ще изостава сериозно от общите цели.

Между чашата и устата

Вторият казус е, че тези нужди не са по политическия вкус на управляващите. Има малък обществен натиск върху азиатските правителства да действат дори когато изглежда да е в техен интерес. По-рано тази година, когато свирепа буря удари Джънджоу, град в Централен Китай, причинявайки тежки наводнения, сред китайците почти нямаше коментари относно връзката с глобалното затопляне. Особено когато се знае, че градът е бил модернизиран, така че да се справя с повече дъждовна вода от нарастващия брой по-силни бури. Трудно е да се каже дали слабата реакция е била заради цензурата, или защото хората просто не правят връзка. Така или иначе правителството не е изправено пред голямо напрежение за промени за момента.

Преглед на оригинала

В азиатските демокрации изменението на климата не участва в политическия дебат. Въпреки че Бангладеш е една от страните, които са най-изложени на бури и покачване на морското равнище, според местните предотвратяването на катастрофално изменение на климата е чужда отговорност. Салимул Хук от Международния център за климат и развитие казва в тази връзка, че фермерите и рибарите там са добре запознати, че изменението на климата носи опасности, и биха искали помощ от правителството, но не разбират изцяло концепцията за изграждането на нови източници на енергия.

Индийският щат Западен Бенгал, където се намира Дургапур, е точно до границата с Бангладеш и е пряко уязвим от бурите и покачващите се нива на морската вода. Ако обаче се погледнат ожесточените избори по-рано през тази година - темата не беше в дневния ред. До голяма степен изборите в по-бедните страни зависят не от политически обещания, а от размера на грешките на конкурентите.

Азиатските правителства обещават промяна в политиката въпреки всичко, но често им липсва административен капацитет да я наложат. Огромният източник на емисии в Индонезия - резултат от превръщането на девствените джунгли и торфени гори в плантации с палмово масло, е забранен от 2011 г. Но през 2019 г. еколозите от Greenpeace обявиха, че обезлесяването всъщност се е ускорило след забраната. Във федерации като Индия различните щати ефективно дори не са задължени да следват много от укази, които се спускат от столицата.

Съпротивата срещу промяната до голяма степен е плод на частните интереси. Миньорите от Дургапур са част от 700 000 индийци, заети в тази сфера. Но нещата са още по-дълбоки заради казусите с работните места и печалбата от въглищата. Много от електроцентралите в държавата са частна собственост и те продават енергия на мрежата с доста изгодни договори. Железниците печелят почти половината от приходите си от разнасяне на въглища, а този доход от своя страна субсидира годишно около 8 милиарда пътнически пътувания. Самите мини са държавни. Като цяло въгледобивът е съсредоточен в няколко относително бедни държави, които биха пострадали непропорционално от всякакви опити това да бъде задушено. За това войски от работници, инвеститори, политици, бюрократи и дори железопътни пътници ще продължават да лобират за въглищата. Подобни примери има и за дърводобива в Индонезия, производството на цимент в Китай и други силно емисионни индустрии в Азия.

Все пак има и противодействащи сили. В много случаи най-неотложната причина за отблъскване на замърсяващите индустрии не е климатът, а чистият въздух. Въпреки че често най-разглежданият проблем в контекста на климата е свързан с CO2, замърсители като сажди и сулфатни частици нанасят по-непосредствени щети на здравето, струвайки милиони животи. Индонезия иска да спре обезлесяването отчасти защото пожарите, които се използват за разчистване на земя за палмови плантации, обвиват страната в лют дим за половин година, дразнейки дори съседните страни. Замърсяването на въздуха е проблем и за жителите на градовете в Индия, която има едни от най-мръсните градски зони в света, и Китай, където доведе до затварянето на редица въглищни електроцентрали в градските райони.

Зелена Азия

В момента азиатските лидери се надпреварват кой е по-зелен, което до голяма степен има за цел да изчисти репутацията им. Министър-председателят на Бангладеш Шейх Хасина се превърна в говорител на бедните държави, които са изложени на риск от изменението на климата, като по този начин успява да държи настрани критиките за авторитарността си. Не беше случайно и съобщението за Плана за национално определени параметри (NDC) на китайския президент Си Цзинпин в ООН, който беше изложен точно когато стана ясно, че САЩ няма да поемат подобен ангажимент. Изменението на климата, изглежда, е правилният момент, в който Китай да се докаже на своя съперник и да утвърди превъзходството на своята политическа и икономическа система.

Намаляването на емисии на CO2 е вписано в икономическите планове на китайските лидери. В продължение на 15 години специалисти се опитват да намалят зависимостите на страната от големите тежкопромишлени проекти и да забързат преминаването към по-чиста енергия. Китай вече е най-големият производител на слънчеви панели и електрически превозни средства в света, като страната се стреми да доминира и над други зелени технологии, включително и ядрената енергия.

Важен момент е, че големите западни агенции за развитие спряха да отпускат заеми на въглищните централи, както направиха и много банки. На тазгодишното общо събрание на ООН Си Цзинпин обяви, че Китай ще последва примера, премахвайки всички нови въглищни проекти като част от своя държавна инициатива "Един пояс, един път" (Belt and road). По-оскъдното финансиране увеличава разходите за изграждане на въглищни централи, като добър пример е търг в Индия от ноември 2020 г., в който разработчици предлагат да продадат продукцията на все още непостроени слънчеви ферми за две рупии (0.03 долара) на киловатчас - което не е само по-евтино от нова въглищна централа, но и по-малко от цената на електроенергията на много от вече построените въглищни централи. Тези малки стъпки изменят изцяло бъдещите планове за енергетиката, при все че светът още не е узрял напълно за въглероден неутралитет. Това се забеляза и в последния дългосрочен план на виетнамското правителство за производство на електроенергия, който ще намали наполовина мощността на новите въглищни централи. Като тази прогноза е правена още преди глобалния скок на цените на въглищата.

Частните интереси на милиони хора като Михир, чийто живот зависи от изкопаемите горива, изглежда, вероятно ще забавят процесите за промяна. За борбата с това забавяне ще са необходими пари, които много страни нямат. Ако бумът на възобновяемите енергийните източници се случи според очакванията, индийските държавни фирми за разпределение на електроенергия например ще трябва да инвестират сериозно в подобряване на мрежата и съхранението. Само че те вече са обременени с около 70 млрд. долара дълг. А държавните банки, които са техните най-големи кредитори, са затънали в необслужвани заеми. Приватизацията на бизнеси, която могат да бъдат част от решението, не срещат широка политическа подкрепа.

Пандемията увеличи публичните дългове в цяла Азия наравно с неотложните нужди от инвестиции в общественото здравеопазване и образованието. Това прави по-сложно пренасочването на значително по-голям дял от публичните средства към стабилизиране на климатичните казуси. В Азия, както и навсякъде другаде, тези, които са изложени на най-голям пряк риск от изменението на климата, са предимно бедни хора в тропиците и субтропиците. Иронията е, че в миналото те са били отговорни за много малко въглеродни емисии, а и тяхната бедност може да се отдаде на възпряното развитие на техните прадеди именно от икономиките, които са се разраснали бързо чрез изкопаемите горива.

Това поставя моралния казус над онези страни, възползвали се от изкопаемите горива като ресурс, а сега налагат волята си върху почти всички други държави, които сега се опитват да се развиват.

Необходимостта от поддържане на ясен път за развитие е централна за по-бедните страни още преди срещата в Рио де Жанейро. Голяма тежест се очаква да носят именно богатите страни в климатичните политики. Това е заложено в един от конспектите на Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата - нещо, което се цитира безкрайно много на всички срещи на върха на конференцията COP26 и гласи, че страните по света трябва да участват в стабилизирането на климата "въз основа на техните общи, но диференцирани отговорности и съответни възможности". И въпреки че терминът "климатична справедливост" не се появява в основната част на Парижкото споразумение (той е преместен в преамбюла, при значението на "справедливост по отношение на климата"), фразата "обща, но диференцирана отговорност" се появява многократно. Начинът, по който развиващите се страни тълкуват това, е, че ще имат повече успех в битката с CO2, ако им бъде предоставена повече помощ.

В тази връзка правителството на Индонезия обещава намаляване на емисиите с 41% до 2030 г., ако получи достатъчно външна подкрепа, но само 29%, ако трябва да се справи самостоятелно. Филипините са още по-крайни, като казват, че ще намалят емисиите със 75% до 2030 г., ако им се дадат пари, а в случай че са сами в битката, намалението ще бъде само 3%.

Богатите страни от своя страна ще намерят много причини да не отговорят на тези призиви, които изглеждат все повече като изнудване. Някои от гражданите на тези държави вече се дразнят от климатичните разходи в собствената им държава, а какво остава за субсидирането на чужди. И рядко има адекватни механизми, за да се гарантира, че помощта действително ще доведе до обещаните съкращения.

За всички с изключение на най-големите икономики обаче намаляването на въглеродните емисии "у дома" не прави съществена разлика, освен ако не се ограничат и на другите места. Съкращенията, които са необходими в Азия, са огромни; според IEA обещанията, включени в националните планове на страните от региона, предвиждат спад в годишните емисии на CO2 с 9 млрд. тона между 2030 и 2050 г. - промяна, която надвишава общите емисии на Северна Америка и Европа, взети заедно. Ако съкращението не се реализира, каквото и да прави останалият свят, няма да постигне особен резултат в глобален план. Богатите страни могат да направят много, като ускорят темпа, с който се разработват нови технологии за намаляване на емисиите, но ако не намерят начин да направят внедряването на стари и нови технологии по-достъпно извън техните граници, ефектът пак няма да е голям.

Един от начините за разглеждане на проблема, отдавна популярен сред индийските климатични дипломати, е въглеродните бюджети. Общо взето, нивото, при което въглеродният диоксид ще достигне своя пик и антропогенното затопляне, което светът ще претърпи, зависи от общото количество CO2, изхвърлено в атмосферата. Според последния доклад на IPCC 50% шанс за поддържане на температури под 2°C изисква общите емисии да са под 3.7 трилиона тона. Докладът също така отчита, че 2.4 трилиона от тези тонове вече са изпуснати чрез индустриализация и обезлесяване от 1 милиард души, които живеят в богатия свят. Това означава, че само 1.3 трилиона тона емисии са останали в "бюджета за 2°C" за повече от 6 милиарда други хора - около 4 милиарда от тях азиатци, които същевременно трябва да се стремят да повишават стандарта си на живот.

Ето защо много азиатски правителства настояват, че се нуждаят от помощ, за да осигурят необходимото развитие на техните граждани, като в същото време трансформират енергийните си системи и индустриите. Алтернативата е да се изостави целта за климата или да се изостави растежът - и двете от тях биха имали ужасни последици, които биха се усетили най-скоро и в най-голяма степен в по-бедните страни.

Методологията за отрицателните емисии бе въведена в политиките за климата до голяма степен за да предложат начин за заобикаляне на проблема растеж - климат. Те могат да се използват на практика за разширяване на общия въглероден бюджет чрез премахването на CO2 от атмосферата. Преди да се обърнем към тази възможност обаче, си струва да разгледаме все по-тръбящия се аргумент, че ако развитите страни могат само да се съгласят да забавят или дори да се откажат от растежа си, биха могли да прехвърлят остатъка от наличния глобален въглероден бюджет към страни с ниски и средни доходи. Това често е придружено от убеждението, че ако такава сдържаност се счита за невъзможна, това би означавало, че капитализмът и климатичната стабилност не могат да съществуват едновременно.

Тези аргументи въобще не са достатъчни за нас, журналистите от The Economist. Но те повдигат въпроси за връзката между това как една икономика работи и нейното влияние. Принципът на термодинамиката, която физиците от XIX век разработват, за да обяснят парната машина наред с други неща, е, че цялата енергия е фундаментално еквивалентна на способността си да извършва работа. Инвеститорите от XIX век са знаели, че от икономическа гледна точка енергията, съхранявана във въглищата, е много по-ценна от всеки друг вид.

Обсъждането на енергийния преход на високо ниво има тенденцията да поема по пътя на физиците: ватът си е ват. Ватовете, свързани с въглеродните емисии, просто трябва да бъдат заменени с ватове, които не са. Разглеждането на индустриалната революция от XIX век, която този зелен преход от XXI век се стреми да "преобърне", обаче предполага, че нещата са доста по-сложни от първоначално предвиденото.

2021, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved