🗞 Новият брой на Капитал е онлайн >>

Климат

Моделиране на атмосферата

Технологиите, които могат да стабилизират климата, биха могли да направят обратното за международните отношения

Ексклузивно съдържание от The Economist

Shutterstock © Shutterstock

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Оценката на науката за изменението на климата, публикувана от Междуправителствената експертна група по климатичните промени (IPCC) през август, разглежда различни сценарии за бъдещите емисии на парникови газове. Във всеки един най-добрата оценка за разликата в температурата между средата на XIX и средата на XXI век е над 1.5°C. Само два сценария, и двата с почти нулеви емисии до средата на века и нетни отрицателни след това, водят до по-ниски от 2°C нива към последните две десетилетия на века.

Това, което не се казва в доклада, е как светът ще плати за нетните отрицателни емисии, необходими за осигуряване на стабилен климат, в рамките на температурните граници от Парижкото споразумение. В икономика с нулева нетни емисии е възможно да си представим схеми тип "замърсителят плаща", при които отделящите CO2 плащат за отрицателните емисии, така че дейността им да стане въглеродно неутрална. Те биха могли да се развият от схеми за търговия с емисии като тези на ЕС. Но след като трябва да премахнем повече CO2, отколкото се влага, нещата стават по-трудни.

Някои компании, включително Microsoft и Ikea, планират да станат въглеродно отрицателни за своя сметка. Те се стремят да премахнат от атмосферата количество въглерод, което е еквивалент на всички емисии, за които са били отговорни през корпоративния си живот. Но е малко вероятно всички големи замърсители доброволно да се държат по този начин.

Група от учени описаха неотдавна в списание Nature схема, която може да принуди компаниите да станат поне донякъде въглеродно отрицателни. Идеята е, че много преди достигането на нетната нула трябва да се въведе "задължение за премахване на въглерода", което не е ограничено във времето, но за да се стимулират компаниите да действат бързо, задълженията ще нарастват - ако оставят един тон във въздуха достатъчно дълго ще трябва да извадят от атмосферата два тона. Това изглежда като гениална идея. Но няма да направи нищо за премахване на емисиите, създадени преди началото на схемата.

Диференцирани отговорности

Трудно е да си представим, че постигането на отрицателни емисии в достатъчно голям мащаб, за да се компенсира въглеродното замърсяване, ще бъде платено от друг освен от правителствата. Всяко споразумение как трябва да бъде направено това със сигурност ще отразява някаква версия на "общи, но диференцирани отговорности": държавите, които генерират повече въглероден диоксид, ще бъдат помолени да поемат и по-голямата част от тежестта на справянето с неговото неутрализиране. В свят, в който богатите страни вече са инвестирали сериозно, за да помогнат на по-бедните да намалят емисиите, този допълнителен разход може да бъде направен доброволно. Но също така е възможно да не бъде.

Нещо повече - в свят, в който някои, вероятно по-богати, страни имат достатъчно възможности за отрицателни емисии, за да стигнат до нетната нула и отвъд, други държави - по-бедните - могат да се откажат от по-нататъшно намаляване на емисиите, залагайки на това, че страните с възможност за отрицателни емисии биха предпочели да увеличат своите усилия, отколкото да видят, че нивото на CO2 продължава да се повишава.

Те може да спечелят този залог, но може и да не го спечелят. Твърде лесно е да си представим свят, в който повечето хора в бедните страни продължават да мислят, че изменението на климата не е по тяхна вина и някой друг трябва да го оправи, докато хората в по-богатите страни не искат да поемат цялата тежест за това.

Възниква ситуация на изчакване, при която превишаването на новите CO2 емисии никога не се нетира от извличането на такива от атмосферата и температурите в крайна сметка се стабилизират на ниво, значително по-високо от 2°C в сравнение с прединдустриалните нива - ако изобщо се стабилизират.

Алтернативата на тази игра би била да се покрият температурните ограничения в Парижкото споразумение чрез други средства. Соларното геоинженерство например е подход към климата, който се концентрира не върху това да улесни охлаждането на Земята чрез премахването на въглеродния диоксид, а да спре бързото й затопляне. Начинът за това е да се създаде тънък слой от отразяващи частици в стратосферата, който отразява слънчевата светлина обратно в Космоса, преди да затопли повърхността. Проучванията показват, че за добро или зло подобна схема може да бъде приложена от сравнително малък флот от специално построени самолети.

Тези идеи обаче по разбираеми причини отдавна са маргинализирани в политическите кръгове, най-вече заради огромния потенциал за непредвидими последици. И също така, ако има такава алтернатива за ограничаване на повишаването на температурата, ще се намали спешността от ограничаване на емисиите, което може да отслаби или дори да спре този процес.

Това би било пагубно. Въпреки че има обратен ефект върху температурата, охлаждането, предлагано от соларното геоинженерство, не е във физически термини точен антидот срещу затоплянето, създадено от парниковите газове. Една разлика се вижда в световния хидроложки цикъл; соларното геоинженерство има тенденция да потиска валежите. Колкото повече светът започне да разчита на това, толкова повече това и други несъответствия ще се проявяват. Това наред с факта, че не прави нищо за океанската киселинност (вследствие на повечето CO2), е причината, поради която изследователите, гледащи сериозно на соларното геоинженерство, никога не препоръчват използването му вместо смекчаването на глобалното затопляне. Тези, които не са против него, го виждат като възможно допълнение, а не като алтернатива.

В това много прилича на отрицателните емисии - една от причините понякога те да се наричат "въглеродно геоинженерство". Начинът, по който соларното геоинженерство може да намали стимула за продължаване на намаляването на емисиите, е подобен на начина, по който може да работи съществуващият капацитет за отрицателни емисии. И в двата случая тази намалена амбиция може да се получи, дори ако предложеното геоинженерство не сработи.

Решаваща разлика между двете обаче е цената им. Поставянето на "воал" в атмосферата, изглежда, ще бъде сравнително евтино (в десетки милиарди долари годишно, може би дори по-малко), въпреки че външните ефекти, които не са включени в цената, може да са високи. Друга разлика е, че отрицателните емисии биха повлияли на климата горе-долу по същия начин, който и да ги е предприел - световното ниво на въглероден диоксид е това, което е. Различните видове соларно геоинженерство обаче биха имали различни регионални ефекти.

Дизайн за живот

Ако светът като цяло можеше да проектира схема за соларно геоинженерство, проучванията показват, че би могъл да измисли такава, която осигурява за почти всички ползи за климата и за почти никого сериозни проблеми. Един правдоподобен начин за използване на такава оптимална схема може да компенсира повишаването на температурата, причинено от въглеродния диоксид. Това би осигурило нещо като пространство за дишане, което да позволи на излишният CO2 да се изтегля по-бавно и по-евтино, отколкото би било необходимо в противен случай. Сравнително леко ускоряване на химическото влияние върху атмосферата вместо огромни инвестиции в инсталации за директно улавяне на въглерода от атмосферата (DAC) или други схеми може да се окаже достатъчно. Когато нивото на CO2 е достатъчно ниско, геоинженерството може да бъде премахнато напълно и така климатът да се стабилизира.

Но светът като цяло може да не избере най-мъдрия път. Една малка група държави или дори една голяма страна може да предприеме едностранно схема за соларно геоинженерство. Такъв клуб вероятно ще работи за собствените си интереси, а не тези на света. Може например да избере да охлади някои места до степен, която поради въздействието на геоинженерството върху водния цикъл рискува да изсуши други. Това може да доведе до негодувание, омраза или репресии.

Но нито една група от соларни геоинженери няма да е сигурна, че ще постигне своето. Покойният Марти Вайцман, пионер икономист в областта на изменението на климата, посочваше, че заради високата цена при намаляването на емисиите (и по подразбиране отрицателните емисии) се наблюдава проблемът на "свободния ездач", а при по-евтиното соларно геоинженерство има проблема на "свободния водач". Това са икономически термини, които най-общо казват, че при "свободния ездач" има недостатъчно осигуряване (страните не желаят да се ангажират с намаляване на емисиите, когато другите не го правят, както показаха 26 години COP), а при "свободния водач" може да има свръхосигуряване - когато някой прекрачва границите и започва да вреди на останалите в опит да помогне на себе си. Соларното геоинженерство изглежда достатъчно евтино, че страните, които искат повече от него, могат да започнат да го прилагат едностранно, без значение какво мислят другите.

Това означава, че при равни други условия нивото на соларното геоинженерство ще бъде компромис между това, което най-ентусиазираните страни искат, и това, което най-малко ентусиазираните биха издържали, преди да предприемат решителни действия, много вероятно чрез силата на оръжието. Още едно надиграване.

Трудностите, свързани с отрицателните емисии и соларното геоинженерство, са много различни, и второто изглежда много по-непознато и заплашително от първото. Но и в двата случая проблемът е фундаментално сходен - и тясно свързан с противоречието между глобалните температурни цели и националните ангажименти за намаляване на емисиите в основата на Парижкото споразумение. Светът има нужди, които могат да бъдат договорени; но решенията, необходими за задоволяване на тези нужди, се вземат от страни, които се различават по своите интереси, способности и степента на убеждаване. Отговорностите може да са общи; диференциацията е безкрайна.

Управлението на глобални проблеми като климата само през националните обективи е непрактично. Но измислянето на алтернатива, при която отделните държави ще позволят интересите на другите да бъдат поставени над техните собствени, е неправдоподобно. И ако светът иска да стабилизира климата до приемливо ниво, ще трябва да се направят компромиси.

Климатичната криза беше предизвикана като част от създаването на нова световна икономика. Успешното преминаване през нея може да изисква нова световна политика. Ако не го направим, това ще бъде пагубно както по отношение на политиката, така и за икономиката.