Полин О'Нийл от Седларево
Англичанката, която открива уединението и свободата на изразяване в едно сливенско село
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
Полин О'Нийл изглежда беузпречно в горещия августовски следобед в Сливен: снежнобяла дантелена блуза, шапка с периферия, чаша леденостудена сода в ръка. Докато я гледаме, трудно можем да си представим, че от почти 14 години живее в призрачното сливенско село Седларево с трийсетината си жители и неизмазани къщи. "Тук е моят дом. Не мисля да се връщам. А и Англия не е мястото, което оставихме преди 13 години и половина", казва тя. Притегателната сила, която я кара да остане тук, са хората, тишината, това, че все още можеш да говориш това, което мислиш, без постоянно да се притесняваш, че ще засегнеш някого. Уединението.
България вместо Франция
Когато покойният й съпруг й съобщава, че иска да се пенсионират в България, Полин дори не знае къде се намира страната. Мислила си е, че ще се местят във Франция, за да си гледат старините. "Мъжът ми беше идвал по работа през 80-те и реши, че иска да се върне тук. Дойдохме да търсим имот, десет дни обикаляхме из региона на Ямбол. Седларево беше последното село, което посетихме. Много е интересно, защото пътят слиза надолу и ти го виждаш пред себе си - толкова е красиво. Той реши, че това е мястото. Няколко месеца по-късно се преместихме. Винаги сме били безкрайно щастливи тук", разказва Полин.
Семейството купува две къщи с идеята да живее в едната, а другата да отдава под наем. "Това беше лоша идея, защото Седларево е малко село, няма удобства, кой ще поиска да наеме къща тук?!", казва англичанката. Благодарение на предприемчивия дух на съпруга й обаче в Седларево идват немалко чужденци от всички краища на света. Фотограф по професия, той превръща плевнята в студио. Двамата подхващат собствен бизнес с организирани фотографски ваканции с продължителност една седмица, в която гостите обикалят района и снимат. Клиентите им са основно чужденци - от Германия, Холандия, Австралия, Англия и др. Това продължава допреди три години, когато мъжът на Полин се разболява тежко. Бори се безуспешно за живота си година и половина. Англичанката още не се е съвзела от загубата, но твърдо заявява, че "няма да седне да си почива". "Нямам социални контакти, защото съм в малко населено място, знам малко български. Ако бях в Бургас, щеше да е друго. Все още се чудя какво мога да правя. Ще се появи, няма да се връщам", отсича тя.
Животът в Седларево
"Най-много харесвам съседите", продължава англичанката. "Харесвам тишината - толкова е тихо, че можеш да чуеш как пада игла. Първите три години след пристигането ни в селото все още имаше останали стари хора. Имаше животни, магарета, петли, но дори и тези звуци вече ги няма, възрастните починаха или заминаха. Моите непосредствени съседи са две двойки - Галина и Иван на около 50 години и Роси и Иван - късни 30 години. Галина има много приятели, които постоянно идват на гости и са много забавни. Това са професионалисти, с които можеш да говориш на интересни теми. От другата страна на селото са местни, които са прекарали целия си живот тук. Пред тях трябва да внимавам малко повече какво говоря, но всички са много мили. Може да е още по-хубаво, но в селото не се инвестира нито стотинка - местната власт няма интерес да го прави, защото почти не са останали хора'' , посочва Полин.
Англичаните не са от хората, които тихо и кротко ще приемат неудобствата - при пристигането си имат проблеми с електричеството и почват да пращат писма на доставчика на електроенергия EVN. "Дали заради писмата или заради нещо друго, не знам, но постепенно услугата започна да се подобрява и сега е перфектна. С водата е по-сложно, защото не сме свързани към ВиК мрежата. Водата идва от планината и се събира в едни бетонни резервоари, което не е много задоволително, но е по-добре от нищо. В моята къща има три дървени резервоара за вода за извънредни случаи, но не ми се е налагало да ги ползвам", казва Полин. Питам я би ли променила нещо в селото и живота си. Отговорът е: "Само ВиК мрежата. Но никой не иска да инвестира в призрачно село с трийсетина души".
2 коментара
Има цял отделен жанр в българската журналистика: "интервю с чужденец, живеещ в България". Едни и същи клишета, конструкция и очаквания, неказващи нищо ново и смислено, но предъвквани до откат, година след година, десетиетие след десетилетие.
До коментар [#1] от "imar":
Това им е живота на хората. Какво друго очаквате ?
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.