Ямбол и аз: Христо Карастоянов

Ямбол, особено артистичната му и анархистична история в началото на ХХ век, е непрекъснато вдъхновение за писателя

Капитал

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

"Капитал: Градове" продължава серията от есета за родните градове, която започна със Стефан Вълдобрев и погледа му върху Стара Загора и беше последвана от разказите на Мартин Колев за Бургас, Людмил Станев за Варна и Владислав Христов за Шумен.

Христо Карастоянов е един от малкото едновременно продуктивни и продължително силни в писането си български автори. Ямбол, особено артистичната му и анархистична история в началото на ХХ век, е непрекъснато вдъхновение за него. Роден е през 1940 г. в Тополовград, но в детството семейството му се мести в Ямбол. Става разпознаваем като автор през 80-те години, но миналото десетилетие е нaй-продуктивно в творчески план покрай романите "Послепис" (2017), "Една и съща нощ" (2014), "Името" (2012). По-рано тази година "Жанет 45" преиздаде трилогията му "Кукувичата прежда". Макар и вече част от градския фолклор, фразата "Светът е малък, но Ямбол голям!" всъщност тръгва от Карастоянов.

Познавам автори, които се засягат, когато ги нарекат "пловдивски писател" или примерно "старозагорски поет". Когато мен ме обявят като "ямболски писател", не само не се обиждам, става ми едно такова спокойно и топло. Ако изобщо съм писател - ямболски писател съм.

Детството

Вижте, аз не съм роден в Ямбол - от Тополовград съм. Семейството ни се премести в Ямбол през 1959 г., сиреч когато съм бил на девет. Както и да го погледне човек, детството ми наистина е напълно ямболско детство. И още нещо трябва да ви кажа, защото ми се струва важно. Заниманието ми с това, дето му викат писане, отдавна ме е заровило в Ямбол от двайсетте години на ХХ век. Казвам го не за друго, а защото Ямбол от 20-те и Ямбол от 60-те почти не се различават. Сериозно! И понякога те се омесват в главата ми и все едно че съм живял и в двете времена. И това не е метафора. Докъм четиринайсетата ми година живеехме под наем в една страхотна къща в самия център на града. Огромен двор, асми, дървета, тавани и мазета, сякаш извираха чудеса от миналото. Имах прелестно детство.

Нечестивото му променяне започна в края на 60-те и началото на 70-те. Това е общата за повечето средно големи градове беда: тях вече ги управляваха ябанджии, другоселци. А другоселецът просто няма как да съхрани подхвърления му за управляване град. Той не е играл в дворовете му, не е крал череши от съседите, не е оръшквал достолепните тавани и тайнствените изби. Така че и при най-искрено желание да промени града управленецът от ония години можеше само да го обезличи. И нищо повече. Това му се случи и на Ямбол.

Улиците

Улиците на Ямбол от шейсетте години на пустия му двайсети век И дворовете, разбира се, но улиците! Този град имаше достолепно градоустройство. Център, от който тръгваха радиални улици, пресичани на свой ред от рингове. Точно това градоустройство беше причината в Ямбол (поне в централната му част) да има много къщи, на които викахме "параходи" - тоест къщи с остър ъгъл. Беше човекоудобен и уютен град.

И точно това вече го няма. Градският център е напълно изринат и почти не си личат нито радиално плъзналите улици, нито ринговете, а от "параходите" са останали само два-три. За единия от тях все още водим битка за запазването му: предишната общинска управа имаше план да го срути и да òпне на негово място паркинг за... пет-шест коли! А той този параход е дело на прочут архитект (Александър Куртев - бел. авт.). Да казвам ли, че тогавашният кмет не беше от Ямбол?

Имахме една улица "Раковска" - тоест още я имаме, но аз имам предвид именно "имахме" - когато беше самата прелест. Бял паваж, брези по двата тротоара, двуетажни къщи, останали от едни достолепни времена... Само че един началник го завели в Дрезден, където, като видял огромните празни площи, застлани с плочи, веднага отрязал, че ще направи същото и в Ямбол. Никой не се осмелил да му каже, че тия пусти пространства в Дрезден не са от хубаво. И от този момент започна погромът. "Раковска" стана нещо страшно. Всичко се рушеше с военна техника. Часовниковата кула на старата поща се държа цяла седмица: мощни армейски машини я атакуваха, ама тя не се предаваше.

Заизчезваха и кварталите наоколо. Поетът Георги Братанов, лека му пръст, беше попаднал на дневника на пионерския дом. Децата били записали в дневника как на еди-коя си дата "влязоха булдозерите". През квартала, където беше тази къща, но и старото училище "Паисий Хилендарски"...

Неизследван потенциал има не точно в Ямбол, а в Националния архитектурен резерват "Кабиле". Много добре социализирано място, с просто великолепна музейна сбирка към него. От такова нещо съседите ни биха печелили добри пари. Но не и ние! Тук има две общини: градската община Ямбол и община "Тунджа", която обхваща не знам колко села. Самият резерват е отдел в Регионалния исторически музей, който пък е общинско мероприятие. А резерватът е на територията на община "Тунджа". И нали разбирате - не могат да се разберат кой да къса билетите, така да се каже. И "Кабиле", уви, пустее

Ямбол в литературата

Неприятно клише, но не мога да си кривя душата: Ямбол го има във всяка от книгите ми. Още за "Перпетуум мобиле", която излезе през 1984 година, имаше рецензии, в които се похвалваше пресъздадената атмосфера на един български град от 20-те години. И как няма да е пресъздадена тая атмосфера, като аз бях опоскал ямболските вестници от онова време... В книгата градът се казваше другояче, но какво от това. После "Перпетуум мобиле" стана цяла трилогия, "Кукувича прежда" - пак същата работа.

Ямбол като един вид столица на анархизма, но и градът, където деветнадесетгодишни хлапаци са се напънали да издават единственото в българската литературна история футуристично списание "Кресчендо". През 2017 г. пък Божана Апостолова издаде в "Жанет 45" романа "Послепис" и тогава стана хептен смешно. Там съм си съчинил една къща - от тук съм взел двор, от там таван, от трето място хол, всичко това от 60-те години - а един приятел се кълнеше, че той в тая къща е бил! Възразявах му, а той ми викаше, че нищо не съм разбирал, че той в тая къща е ходил на уроци по цигулка като дете. След това същият човек купи десетина бройки и ги раздаде на хора, за които беше съвършено убеден, че са прототипи на хората в романа.