Велико Търново и аз: Марин Бодаков

В съвременно Търново вече съм чужденец, на който някогашни съседи, които не ме разпознават под брадата и килограмите, предлагат на лош английски квартира за две нощувки.

Духът на мястото

Никога не съм обичал да ходя на училище.

Но за този, който съм днес, безспорно принос има моето училище - всъщност в една и съща стая на някогашната Мъжка гимназия бях на предучилищна градина, и в 10-и клас (в 11-и вече бях в УПК, "оператор" на брошуро-книговезки процеси, в друго училище). Не пожелах нито езикова, нито математическа гимназия, защото бях силно индоктриниран от своята Първа, днес Хуманитарна гимназия "Св. св. Кирил и Методий".

Към днешна дата моето училище е на 140 години, но началата му са проследими от 30-те години на миная век насам. През 1858 г. на сградата на класното училище вече е изписано: "И на учението корените са горчиви, но плодовете му са много сладки."

Мои "съученици" бяха П.Ю.Тодоров, Кирил Христов, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, критиците Иван Мешеков, Димо Кьорчев; в гимназията са преподавали Стамболов, Стоян Михайловски, Тодор Влайков. Това са нищожна част от имената. Миналата година с гигантска любов написах книга за "съученика" си, литературния критик Йордан Маринополски. Колкото негова скрупульозна биография, толкова и моя тайна автобиография, защото много възгледите и съпротивите ни съвпадат.

На това му викам "духът на мястото". Попивах от него, не от учебниците.

Длъжен съм обаче да добавя библиотеката на читалище "Надежда" и кино "Полтава" - тогава то беше с мащабите на софийското кино "Сердика".

Старият град

Спомням си две вълни на строителен устрем: покрай посещението на дипломатическия корпус в града през, най-вероятно, 1981 г. - заради честванията на 1300-годишнината на българската държава, и през 1985 г. - по повод 800-годишнината от въстанието на Асен и Петър и обявяването на града за столица. Помня боя и пушилка. Но и усещането, че има обща архитектурна рамка, която трябва да вписва всяко ново здание в традицията.

Тогава старата част на града беше абсолютно жива, докато днес има твърде много запустели и изоставени къщи.

По силата на обстоятелствата помня Търново през филма "Търновската царица", част от чиито панорамни планове снимаха от нашата тераса. И досега за мен гледката на Търново е като изсипания бюст на слугинята Марина, докато мие дървените стълбища. И реакцията ми вече е като на войниците, с които гледахме през 1981 г. филма в тогавашното кино "Искра".

Живите мъртви

Имам една болка - търновското гробище, където почива баща ми. Всеки град е едновременно град на живите и град на мъртвите. И ако институциите на живите не уважават мъртвите си съграждани, налице е дисбаланс, налице е катастрофа. А търновското гробище си е кошмар. Може би тъкмо защото градът на живите е претоварен с история. И от това мен много ме боли.

Много години гробът на татко беше самотното габърче, което ме скрепя с града. Разбира се, и данъците, които плащам за тамошното си жилище. Но, слава Богу, се появиха и нови габърчета. Такъв човек е Нейко Генчев от "Фабер", моят търновски издател, който има много топло, енергично и приобщаващо въображение как конкретно да се развива градът. Такива са приятелите ми от арт групата "Дупини", които се занимават с ленд арт. Такава е учителката по литература в Езиковата гимназия Северина Плачкова, с която мога да говоря свободно, внимателно и дори настървено за най-нова поезия и книги. И чиито ученици искам за студенти.

Виждам знаците за прогрес и добруване в хората, само в хората. Не в строежа на хотели и, по-жалкото, на псевдоруини.