Мръсна европейска дузина

Втората причина е продължаващата криза, която дава шанс на формациите, обвиняващи ЕС за всички икономически беди. Но икономиката не е универсално обяснение, тъй като например в тежко ударените от кризата Испания и Португалия няма популисти.

Третият фактор е, че в много държави имиграцията се превърна в чувствителна тема и популистките партии умело се възползват от страховете. И четвъртият е разочарованието от политическите елити, което преминава в подкрепа за нови, по-радикални играчи.

Все пак според Кас Муде, професор в Университета в Джорджия и автор на множество книги за популизма и екстремизма, представянето на крайните партии няма да е толкова силно, колкото мнозина се страхуват. "Някои прогнози сочат, че те ще имат около една четвърт от местата в следващия парламент, но според мен това е огромно преувеличение", казва Муде пред "Капитал". Неговите очаквания са те да спечелят около една десета от мандатите.

Освен това в Европейския парламент всичко се свежда до това дали можеш да формираш политическа група. "А за радикалната десница ще е много трудно да го направи. Не че няма да имат достатъчно депутати (нужни са 25 от седем различни държави - бел. ред.). Просто няма да имат достатъчно желание и способност да работят заедно", смята Муде.

Единни в омразата

Действително партиите, определяни общо като радикални, популистки и антиевропейски, са от всякакъв вид и цвят. Те варират от неприятните протофашисти от типа на унгарската "Йобик" и гръцката "Златна зора", през анти-ЕС "Партията на независимостта" на Обединеното кралство (UKIP) и "Алтернатива за Германия", която е само против еврото, до консервативни националисти като Шведските демократи и полуанархистки движения като "Пет звезди" в Италия. Всички те имат само едно общо нещо - обещават лесни решения на сложни въпроси. И ги обединява единствено враждебността им към ЕС.

"Крайно невероятно е популистите от цяла Европа да успеят да формират обединена политическа група в парламента. Първо, те са много различни като политически профили. Второ, повечето от тези партии се развиват по-скоро около личността на лидера си, отколкото около определена политическа програма. А тези лидери ще са в конкуренция кой да бъде номер едно. И трето, този блок се състои основно от политически новобранци и аматьори, за които ще е трудно да се впишат в стриктно регулирания парламентарен процес", смята Йорг Форбрих.

Независимо от това двама от знаковите лидери на европейската крайна десница - Марин льо Пен от френския Национален фронт и Геерт Вилдерс от холандската Партия на свободата, обявиха в края на миналата година, че ще се борят заедно в кампанията за европейските избори. Те не са най-очевидните съюзници - формацията на Вилдерс подкрепя правата на хомосексуалните и е антиислямска (един от стикерите на партията гласи: "Ислямът е лъжа. Мохамед е мошеник. Коранът е отрова.") Националният фронт, от друга страна, е хомофобски и твърди, че не прави разграничение между френските граждани на базата на религията им. Но битката срещу общите врагове - "чудовището от Брюксел" и имигрантите, ги сплотява.

В алианса на Вилдерс и Льо Пен не са поканени всички и не всички имат желание да се присъединят. Лидерът на UKIP Найджъл Фараж например гледа с подозрение към Националния фронт и не приема протегнатата ръка. А българската "Атака" не само не е добре дошла, но и наскоро Марин Льо Пен остро нападна Партията на европейските социалисти (ПЕС) заради това, че лидерът им Сергей Станишев "управлява с крайната десница, истинската - "Атака". "Пометете пред собствената си врата и отново ще говорим. Пометете си в ПЕС!", призова Льо Пен френският външен министър, социалистът Пиер Московиси, в тв дебат в началото на февруари.

Кас Муде обяснява това с принципите, по които този тип формации влизат в съюзи. "Единият е идеологически - като всички партии и те се опитват да намерят формации, които са сходни и имат подобен дневен ред. Но другият е по-стратегически. Те се опитват да работят с партии, които им помагат, не само в Европа, но и в национален план", посочва Муде. Защото в крайна сметка за всяка партия националните избори и политика са далеч по-важни от европейските. Ето защо се обединяват с партии, които не само са относително сходни, но и които публиката в собствената им страна, смята или за по-добри или за подобни на тях, не за по-лоши. "От една страна, бихте си помислили - о, "Атака" е далеч по-приемлива, защото подкрепя правителството. Но проблемът с "Атака" за Националния фронт и за Партията на свободата е, че тя е доста открито антисемитска. Това е нещо, което е много по-приемливо в Източна Европа, отколкото в Западна Европа. За френска или холандска партия да бъде свързана с антисемитска формация може да бъде вредно за национални избори", казва професорът от Университета в Джорджия. Особено когато Марин льо Пен се опитва - доста успешно - да изчисти имиджа на Националния фронт от някои петна, останали от времето на баща й, Жан-Мари льо Пен. Всъщност според Кас Муде е мит, че дъщерята е променила партията. "Националният фронт си е същият и тя заема почти толкова остра позиция по имиграцията и далеч по-остра срещу ЕС, отколкото баща й някога. Но това вече не звучи толкова радикално, защото в сравнение с преди 15 години сега има далеч повече мейнстрийм политици, които са евроскептични и са против имиграцията", посочва Муде.

Укротяване на опърничавите

Всъщност точно това е най-големият триумф на Вилдерс, Льо Пен и компания - техните послания вече задават дневния ред. "Крайно невероятно е, че възходът им ще се трансформира в истинско влияние на ниво ЕС. Традиционните партии ще останат най-голямата политическа сила и ще се сплотят още повече срещу "узурпаторите" от крайната десница", прогнозира Йорг Форбрих. Но това ще накара популистите да използват европейската сцена за национални цели. "У дома те ще поставят под натиск установените партии. В отговор мейнстрийм политиците ще възприемат някои от аргументите на популистите, за да си върнат привлечените от тях избиратели. Това ще промени и наистина ще отрови политическия дебат, независимо дали става въпрос за еврокризата или за имиграцията", казва анализаторът от German Marshall Fund. Само погледнете Великобритания, където, стреснат от подкрепата за Фараж, премиерът Дейвид Камерън възприе позициите на UKIP както по отношение на Европа, така и за ненамеса в Сирия.

Реакцията на установените политици към радикалните им опоненти е да се опитват да ги демонизират и да плашат избирателите с призрака на Хитлер. Което очевидно не работи. "Много е лесно да се каже - те са много опасни, гласувайте за нас, защото иначе се връщаме в 30-те години на миналия век. Но ако има нещо, което отсъства от дебата за европейските избори, това е визия в какво трябва да се превърне ЕС. Най-добрият отговор на установените партии е да представят своя алтернатива на евроскептицизма и да заявят - Националният фронт и UKIP искат това, а ние искаме ето това. Но ако нямат собствен наратив, те само поемат част от темите на популистите и се опитват да ги омаловажат", посочва Кас Муде.

Същевременно страховете, от които радикалните партии се хранят, са съвсем реални и политическите елити няма как да ги игнорират. "Много хора чувстват, че тревогите им - били те по отношение на имиграцията и културата или за икономиката и социалната справедливост,или за страната им и Европа - не се вземат предвид. За мнозина конвенционалната политика изглежда изчерпана и те възлагат надеждите си на нови лица, радикални решения или просто връщане към изгубения рай, който им предлагат популистите", казва Йорг Форбрих. И ако няма кой да обясни ясно, че имигрантите от Източна Европа внасят в социалните системи повече, отколкото взимат, че единният пазар носи просперитет, а ЕС при всичките си недостатъци си струва да бъде запазен и развит, то протестните партии ще продължават да бъдат тези, които задават тона.

Автор : Антония Тилева Преглед на оригинала