Областите след пандемията – възстановяване, но с въпросителни

Очаквано икономиката на столицата е най-голямата в страната, като съставлява 43% от целия произведен в България брутен вътрешен продукт; за сравнение - втората и третата областни икономики (Пловдив и Варна) отговарят съответно за 8% и 6% от националната, а най-малката (Видин) - за едва 0.6%. Относително разликите също са големи - София (столица) е с 38.9 хиляди лева БВП на човек от населението, над два пъти повече от София (област) с нейните 17.1 хиляди лева на човек и Стара Загора с 16.2 хиляди лева. От значение са и големите разлики в икономическия профил на различните области.

Откроява се моделът на столицата, който е доминиран най-вече от услугите, допълван от съсредоточаването на индустриални дейности в много от общините на София (област). Към повишаване на тежестта на услугите в местната икономика постепенно се движат и Варна и Пловдив. Обратно, в най-слабо развитите области земеделието играе все по-важна роля в местната икономика.

Ако погледнем към развитието на общинските икономики, разликите между отделните части на страната стават още по-големи. Лидерите по брутна добавена стойност на човек от населението се разпределят най-общо в три групи - общини с много силна преработваща промишленост, центрове на енергетиката и големи градове, където доминират услугите. Към тях бихме могли да добавим и малките общини с икономики, доминирани от минната индустрия, но оценките на точното им ранкиране спрямо останалите са трудни. Траекториите на развитие на водещите общини през кризисната 2020 г. обаче далеч не са еднакви - най-големи спадове на добавената стойност се наблюдават по Черноморието заради отлива на туризма, като пандемичната година беше практически нулева за голяма част от бранша.

Нееднозначни са обаче и резултатите на много от индустриалните общини, като тези в периферията на София и Средногорието регистрират запазване на предкризисните равнища и дори ръст, но тези край Варна и Пловдив регистрират видимо свиване. Прави впечатление също, че въпреки локдауните и сериозните проблеми пред хотелите и ресторантите столицата регистрира ръст в пандемичната година в резултат на доброто представяне на ИКТ сектора и разширяването на строителството.

От гледна точка на инвестициите кризисната 2020 г. също е период на почти повсеместно забавяне. Ако съдим по текущите разходи за придобиване на дълготрайни активи, едва 10 области регистрират повишение спрямо предишната година, най-видимо столицата - с 28%, най-вече под натиска на строителната експанзия. Най-видимият спад пък е регистриран в Кърджали - с над 64%, но това отразява по-скоро високите равнища на инвестиционни разходи около новата мина в Крумовград в предишните години.

Притеснителна тенденция е и спадът в равнищата на чуждестранните инвестиции с натрупване в края на годината. Липсват изненади в класирането по размер на чуждите инвестиции, като лидер е столицата, която през 2020 г. за първи път надхвърля 10 хиляди евро на човек от населението, следвана от София (област) с 6.7 хиляди евро на човек и Бургас с 5.9 хиляди евро на човек.

Същевременно 11 области остават с относително ниско присъствие на външни капитали, с под хиляда евро на човек, като те са съсредоточени най-вече в Северна България. Краят на програмния период и помощите за бизнеса от своя страна водят до значително повишаване на отчетените разходи по европейските програми в областите.

Възстановяването на пазара на труда

Строгите локдауни на 2020 г. доведоха до най-бързо настъпилата и остра криза на пазара на труда през последните три десетилетия. Месеците на бърз ръст на безработицата до почти 300 хиляди души бяха последвани от бързо възстановяване, като това е видимо във всички области през 2021 г. без изключение. Разликите между отделните области обаче остават много големи - докато според данните на Агенция по заетостта столицата вече се е върнала до равнището от 2% безработни сред трудоспособното население, във Варна и Габрово делът на безработните е по 3.9%.

Прави впечатление, че на ниво области с над 10% безработни през 2021 г. остават само трите северозападни Враца, Монтана и Видин, но 20 области са с над 5% безработица. Темповете на възстановяване на регионалните пазари на труда са относително равномерни, като спадът на безработицата е с 1-3 процентни пункта. Важно е да отбележим, че според последните достъпни месечни данни тези процеси продължават и през 2022 г., като към август вече всички области са с под 10% безработица, а столицата достига до предкризисното си равнище от 1.6%.

На ниво община също се наблюдават сходни тенденции, като най-ниска е безработицата в столицата - 2%, на фона на 3.3% през 2020 г. и 1.8% през 2019 г. Второто място заема индустриалният център Сопот с 2.8%, следван от областните градове Пловдив (2.8%), Стара Загора (2.9%), Ямбол (3%), Варна (3%) и Русе (3.2%). В дъното на класацията за пореден път се нарежда община Ружинци с коефициент на безработица 52.6%. Едва в 23 от 265 общини се наблюдава увеличение на безработицата или запазване на същото ниво в през 2021 г. Нещо повече - влошаването в тези общини е скромно на фона на възстановяването при останалите - докато в тези двадесет общини безработните са се увеличили средно с 0.9 пр.п., в останалите 242 те са намалели с цели 2.6 пр.п.

Не толкова еднозначно положителни са обаче тенденциите при заетостта, като областите са разделени почти наполовина - при 13 от тях коефициентът на заетост на трудоспособното население остава същият или се увеличава, но при 15 се свива, при това при 10 - с над 1 пр.п. Най-видимото подобрение е в Кюстендил (+6.5 пр.п.), Кърджали (+6 пр.п.) и Варна (+3.6 пр.п), но чувствителни спадове в заетостта се наблюдава в области, които преди кризата поставяха положителни рекорди - София (област) е с -3.6 пр.п. за година, Велико Търново - с -3.7 пр.п., а най-силното влошаване е в Разград, с цели 6.3 пункта.

Обяснението на наглед противоположните тенденции при заетостта и безработицата може да намери няколко обяснения. От една страна, от значение е повишаването на неактивните на фона на пандемията, отпаднали трайно от пазара на труда - хора, които не само нямат, но и не търсят работа. От друга, при много от областите пандемията е само кратък шок, който не променя дългосрочната им траектория. Това обяснява и много големите запазени разлики в заетостта между отделните части на страната - от 75% в столицата и София (област) до едва 53% в Монтана и 54% в Разград.

Демографското предизвикателство

Интересна промяна се случи между първоначалните и окончателните данни от преброяването на населението през 2021 г. Докато според предварителните данни се очакваше столицата да е единствената област, която увеличава населението си спрямо предишното преброяване, след обявяването на окончателните данни вече знаем, че това не е вярно - и при София има спад, но с едва 1.4% процента в рамките на десетилетието. За сравнение, София (област) е загубила 6.3% от населението си, а при Добрич, Смолян и Видин спадът е с над 1/5 за десет години.

Спадът на населението и застаряването са пряко следствие от естественото движение на населението и миграционните процеси. Докато през 2020 г. почти всички области получиха ново население по линията на положителна миграция, през 2021 г. динамиката не е толкова еднозначна и толкова бурна, колкото в пандемичната година. Значителна положителна миграция получава най-вече Кърджали с 12.6‰, Бургас с 7.4‰, както и София, Варна и Пловдив - и трите области с по 6‰. За повечето останали части на страната обаче подобрението от 2020 г. се оказва еднократно и през 2021 г. те се връщат към спад на населението в резултат на тези процеси, най-осезаемо в Смолян, Кюстендил, Враца.

Силно повишената смъртност от началото на пандемията означава и по-бързо влошаване на коефициента на естествен прираст на областите. В резултат разликата между смъртността и раждаемостта във Видин достига -26‰, в Монтана -23‰, в Габрово -22‰. Дори и столицата, която в годините преди ковид-19 успяваше да балансира естествения си прираст, през 2021 г. намалява със 7‰ вследствие на естествените процеси. Бързото влошаване на демографските показатели означава най-вече едно нещо - икономическата трансформация и преходът към по-висока добавена стойност стават все по-належащи, при това за най-слабо развитите части на страната, които най-бързо се топят и застаряват.