Варна и аз: Людмил Станев

"Един ден свобода"

разказ на Людмил Станев

Здравейте, аз съм един свободен човек. Не, не, не, не бързайте да ми завиждате, защото аз съм напълно свободен. Нали се досещате, че това не е толкова приятно. Дори бих казал, че е малко обезпокоително, толкова е спокойно. Радващо е, че все пак не съм умрял, защото истински свободен е неживият човек. Аз все още съществувам, мисля, фантазирам, пиша. Да, пиша това, което четете в момента.

И така, преди да започна истинското изложение, ще се отръскам като мокро куче от шума на колите и околния свят. От лицемерните усмивки на познати, от нелепите реплики "здравей", "как си" и "какво правиш" и оставам сам с този лист, който трябва да населя с фантазиите си.

Обожавам свободата - свободата да измислям, но повече от свободата обичам любовта, тя ме прави единствено жив и свободен. Според мен човек без любов е просто една движеща се материя. Затова в тишината си измислям моя Одисей, в който има и любов, и движение. Одисей е първият човек, успял да направи от географията на любовта история на любовта. След като Пенелопа толкова много го чака, той не може да не се върне. Любовта, с която тя го чака, превръща чакането в причина на завръщането. Един руски поет е казал: "Жди меня и я вернусь, только очень жди" - и тогава в разгневеното море любовта се превръща в котва, която спасява кораба на Одисей от разлом. Разликата между истинската любов и фалшивата е като разликата между истинската котва и тази, която е татуирана на ръката. Аз имам няколко Одисея. Този, когото най-много обичам, съм си го измислил за себе си. Ето я и неговата история. Одисей е гръцки обущар, починал на 37 години от туберкулоза. Съпругата му Пенелопа остава сама с невръстно дете, но така и не намира сили да му каже, че баща му е починал. Лъжейки него и най-много себе си, тя разказва на сина си, че баща му е бил моряк. "Но, майко, нали беше най-големият моряк?" "Да", казва Пенелопа и започва да разказва на детето това, което то иска да чуе. Така се появяват подвизите на Одисей, постепенно починалият хилав обущар започва да става все по-силен и красив. Геройствата му стават все по-големи, детето става също все по-голямо и когато малкият вече голям Телемах един хубав слънчев ден казва на майка си: "Той няма ли да се върне, нали ще се върне вече?", "Да, той ще си дойде", казва майката, и ги виждам как двамата тръгват към кея, за да посрещнат кораба на Одисей. Едно високо момче и една възрастна жена с изкривено от артрозата тяло вървят бавно и застават в края на кея, за да чакат кораба на онзи Одисей...

И наистина корабът се появява някъде в далечината. Платната му са изпълнени с вятър, а на кърмата стои Одисей. И момчето, и майката виждат, че това е същият Одисей, за когото толкова са си говорели. И двамата махат с ръце - поздрав към пристигащия баща. Корабът все повече се приближава към кея и чертите на Одисей стават все по-ясни. Да, той е - същият. "Майко, той е! Познах го." Корабът идва все по-близо и майката, която маха за поздрав, постепенно отпуща ръката си и продължава да маха само в една посока, сякаш иска да каже: "Продължавай да пътуваш." Онзи Одисей вижда този знак и корабът плавно отминава кея и продължава, докато накрая става съвсем малка точица в морето. Но това няма вече никакво значение - той е пристигнал при сина си. Точно защото е продъл­жил да пътува.

Сигурно на всеки петдесет или сто години някъде някое малко дете вижда пристигащия и заминаващия Одисей. Това са всичките ни бащи, тези, с които не можахме да говорим навремето, всичките ни любими удавници, които продъл­жават да плават в най-свободния свят. Този, който ние си измислим. И моят кораб отмина, и свободният ми ден - също, и ето ме сега: оставам при вас на тези страници. Телефонът ми беше включен и аз тихо изпълзявам от гората и влизам в света на хората. Един свят, който някой е измислил за себе си, а не за мен. Е, това беше моят ден свобода. Само че аз винаги ще виждам нещо бяло на хоризонта и това ще бъде баща ми, когото винаги съм искал да имам. И аз пак ще бъда малък.