Учителката Дара

Дара е от рядката порода 24-часов учител в денонощието. И досега някои от учениците й я наричат "мамо Дара", защото умее да слуша и вярва, но може и да се кара. Не иска да дава оценка на българското образование. "Образование по милост не се дава, то се заслужава!", казва.

Учител като нея не се дава на всеки, но заслужиш ли го в живота си, е повече от привилегия. В класа си има две дечица от аутистичния спектър. Приела ги е абсолютно наравно с другите. "Не ги жаля, много им се карам и после много ги прегръщам!" Не смята, че приемайки деца със СОП – модерната абревиатура за децата с обучителни проблеми, прави голямо геройство: "На тези деца мястото им е сред нас, но класовете трябва да бъдат по-малки."

Иначе всички деца се учат от пример. Един жест, едно намигване. И с килограми обич и честност. Двайсет и четири часа на ден. Като Дара.

Каква мечтаеше да станеш като дете?

- Не помня! Беше много важно да се грижа за моята сестричка, тя е почти десет години по-малка от мене. Като зеницата на очите си я пазех. Тате, Бог да го прости, много държеше да четем. И ни даваше книжки. И после трябваше да му разказвам. Мисля, че така станах учител. И така вече двайсет и шест години и малко.

Няколко години работих в Културния дом в Банско, пак с деца. Знаеш ли, в Банско продължава да има едно особено отношение към хората - винаги се усеща една доброта и кротост. При нас е важно да можеш да усетиш другия. И сигурно и на мен затова ми е много важно как се чувстват дечицата ми. Малките и големите на родителската среща, защото родителите са ми по-големите деца. Важно ми е как ще се завърти кълбенцето в началото, за да си направим групата. Да ни е добра срещата. Или стигата. Така казват старите хора, като се срещнат – Добра стига! Това искам и аз.

През вас, учителите, минават какви ли не експерименти в последните години и вие заедно с децата ги понасяте. Кое е най-трудното за приемане?

- Липсата на време! Все повече ни карат да правим едни неща, да попълваме едни документи, които ни отнемат времето от децата. Аз обичам да имам време за децата. Да седна на земята, те около мен, да им чета приказка, да слушаме музика, да си говорим. Някой път и да си помълчим. Материалът е огромен и трябва да свършим цялата тази работа. А то времето свършило. Която и да е система, да, има нужда от база – техническа, съвременна. Но ако го няма човешкия фактор, какво правим?! В нашата работа без Човеци не може.

Има ли "кандидат-човеци", желаещи да станат учители?

- Не. Говорим си с колегите, че искаме млади хора в училище, но ги няма. Аз съм работила 14 години със студенти в 151-во училище в София. Знам какво е да ти влизат в урока младите хора и да те слушат. Моя студентка е в Англия сега, системата я изгони. Работи в дом за стари хора. Украсява им сандвичите с усмивки – толкова й липсват децата... А е хубаво и днес студентите да отиват в училище. Повечето училища да бъдат базови към факултета, за да можем ние да си харесваме наследници на професията.

Ако имаш власт да промениш родното образование, кои ще са твоите три важни (реанимиращи) стъпки?

- Първо, екипът ми ще бъде от действащи учители. Второ, ще олекотя материала. Учебниците сега се правят от университетски преподаватели на много академичен език и децата не могат да учат сами. И третото – ще дам време! За нас и децата! Много обичам да ги водя по зелени училища поне два пъти в годината. Тази година с моя клас бяхме на бяло училище, после на море. Много ми е трудно, но именно там намирам време да се видим с децата, да сме истински заедно. Там галя и прегръщам всяко дете и мога да го чуя.

Семейството разбира ли, че ти си 24 часа учител в денонощието?

- Аз, ако съм добър учител, то е благодарение на д-р Петър Тодоров. Защото той винаги е бил до мен. Имам и един прекрасен пораснал син. Сега дойде на Нова година за тържеството и каза: "Мамо, децата са чудесни! И аз видях, че ти си щастлива, а родителите им ми казаха такива хубави неща за теб!" Сестра ми много ме подкрепя също.

Имаш ли си своя методика?

- В нашето училище преди години са работили по системата на професор Лозанов – сугестопедията. Толкова ми е интересно това вплитане на музика и картини! Аз свиря малко на китара. И с децата си пеем - това ми помага много. Едно време имаше театрални школи към Комитета по култура в Пловдив. Имам две години завършена такава школа "Театър и слово", с приемен изпит. Техника на говора сме учили, сценография Всяка вечер сме имали репетиции, представления. Много съм научила оттам. Сега правя по няколко спектакъла на година. Децата са сензитивни същества и се наслаждават на емоцията, а чрез театъра могат да изразят и себе си. И да си починат от училище.

Имаш ли рецепта за лесен път към сърцето на едно дете?

- Трябва да си искрен, чист! Един път да усети колебание, че го мамиш или нещо шикалкавиш – край! Аз си говоря с тях. Всичко им казвам! И като сгреша някоя дума, задължително я пиша на дъската, защото това искам и от тях. Те могат да те следват, ако си честен. И трябва да усетят сила, уважение - никой не иска да следва слабия. Говорим си на малки имена, но те се обръщат към мен на Вие. И имаме желязна дисциплина.

Учителят в днешно време у нас що за професия е? Уважават ли го, мразят ли го...

- Много ми е трудно да дам отговор. Аз съм щастлива, защото това, което срещам, много ми дава. В България много ни е трудно да сме искрени със себе си. А трябва да си дадеш сметка кой си, ставаш ли... Учителската работа не е за всеки. Някой път и аз се чудя как се справям. Но ето, тези, на които най-много съм се карала, те най-много са ми казвали "благодаря". И са се връщали в училище, за да ми споделят: "Госпожо, бяхте права!"