Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
Перифразирайки прословутия философски труд на Дени Дидро за природата на актьора, ще кажа, че мисията за постигане на мита добра майка е парадоксално търсене. То поражда безспирен диалог и сблъсък между разум и чувства, правила и изключения, опит и грешки, наследство и новаторство, робство и свобода, гордост и предразсъдъци. И така до безкрай.
Ето сега, днес, ден първи от символичната ми ваканция "Една седмица без дете", нямам никакво желание да се обадя на резиденция "Баба" да питам взехте ли всичко, много ли плака, яде ли нещо, а веднагически хващам телефона и си записвам час за козметик и фризьор, отивам на йога, организирам среща с приятелки, проверявам какво е излязло в HBO и NETFLIX, оглеждам фонда "И аз съм човек" и планирам нова рокля е, нямам такава с голи рамене за морето все пак и... бързам да не закъснея за работа.
Не минава и час и почва да ме гложди нещо отвътре. Утре ще е жега, не са взели шапка за слънце, оставили са половината оцветявки, а моливите на баба й са ужасни, как ще си легне довечера без приказка...
Така съм, общо взето, откакто съм я родила - нея, Нейно величество принцесата. Самозалъгвам се, че майките на принцесите са кралици, но в безсилието си пред поредната купена за нея рокля си казвам, че моето време е вече минало.
И пак, ето ме, вървя към офиса и се оглеждам във витрините, оттам надничат лъстиви топове, макси рокли, убийствени червени сандали и о, тази чанта!
Не си мислете, че вадя външния си вид на първо място или, че детето ми е някакъв проблем да изглеждам добре. Не, не, дилемата е друга.
Чаках дълго, за да имам дете. Не защото не можех. Възпитана съм в традиционни ценности в семейство с ясни принципи, двама здрави работещи родители, без помощта на баби и дядовци, с по-голяма сестра, в малък град, малък апартамент, но с големи амбиции, много труд и вяра, че всичко е възможно.
Търсех съзнателно и подсъзнателно повтаряне на модела, но нещата не ставаха – на трийсет бях все още сама, твърде образована и без жилище. С разбито сърце и ниско платена работа в страната. В средите, в които движех, всеки втори беше като мен. И тъй като не срещах Номер Едно, се хванах за кариерата. Но часовникът на биологията казваше друго. Започнах да виждам във всеки мъж, с когото флиртувах, потенциален баща. Не търсех партньор, а баща на бъдещето си дете, защото майчинството беше по-важно от личното щастие.
С бащата на детето ми десет години водихме битки да имаме ли дете. По-точно аз водих тази битка срещу него. И накрая спечелих, но изгубих най-важния си мотив – щастието да бъда с този човек. Родих на 39 години. Изградена личност, с изградени навици, стереотипи, морални принципи и самочувствие. Майчинството ми идва отвътре и отръки, но неслучилото ми се лично щастие ме унищожава отвътре. Най-близкият ми враг и оправдание за това, уви, е детето. Но то си иска своето и пред избора дали да ида на дълго чакан концерт с приятелки, или да й сваля температурата на бързотечен летен вирус, предпочитам мокрите парцали с оцета. Щото, нали, бащата не е майка. Пък и други концерти все ще има.
Ето ме днес – горда майка на 44, борейки се с личното его и майчинския инстинкт. Ползвам бързи трикове за щастие – книга, сериал, вечерно питие, докато рисувам с дъщеря си. Пазарувам първо на нея, пък за мен каквото има от миналия сезон, добре, че поне фигурата запазих. Готвя за трима, три различни манджи, щото всеки си има вкус и претенции. Уж майка на едно, но всъщност майка на три деца – дете, мъж и куче. Те искат своето... от мен. И го получават. От кого аз получавам своето ли? Този въпрос не съществува. Не и в моя дневен ред.
Дъщеря ми е мое копие, без да съм целяла това. Безобразно ме повтаря. Но не моето 5-годишно аз, а моето почти 45-годишно такова. Което донякъде е ок, но често е и проблем. Харесва ми да общувам с нея като с равен, да не крия нищо, да не я лъжа. Когато плача от безсилие например, не мога да се скрия, но не мога и да й обясня как така мама не може да се справи с нещо - за нея аз съм супергерой. Обичам да се смея с нея, обичам да танцувам с нея, тя ме учи как да съм пак дете, аз пък – как да е възрастен. Тя се прави на голяма, аз се вдетинявам. Отминавам с насмешка укоряващите погледи към нас, когато ни видят двете с червило по улиците. Но побеснявам, когато, бързайки за работа, не мога да открия точно онова червило с цвят фуксия, което единствено върви с точно тази пола.
Е, то, разбира се, е в чекмеджето на нейната тоалетка...
Все още няма коментари
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.