И какво ще стане, ако детето не прави нищо?!

Така се случи, че на три години втората ми дъщеря отиде в детска градина, в която няколко дни след началото ме попитаха кога ще започне с допълнителните занимания по английски, математика, грънчарство и йога. "Всички деца ходят на всички допълнителни занимания, а и е добре да се започне с тези занимания максимално рано", каза със загрижен глас директорката, а аз за части от секундата взех решение да сменим мястото в първия възможен момент, защото не съм толкова "китайска майка". Въпреки това понякога усещам, че съм а-ха да се втурна в състезанието за по-образовани и невероятни деца, което може да увлече така, както и собствената ти кариера не може. Животът в суперконкурентно общество е живот на родители, които се притесняват правят ли достатъчно за децата си, и за деца, които се страхуват, че не правят достатъчно и може да разочароват родителите си.

Оправдава ли целта средствата?

През последните десетилетия се наблюдават проблеми, които доскоро не са били толкова застъпени сред децата и тийнейджърите, а часовете на детските и юношеските психотерапевти са запълнени. Защото навсякъде растат с тревожност, която за съжаление се тушира с алкохол и леки наркотици, които са в изобилие; психосоматични заболявания (тук включваме дерматологичните, стомашните и честите главоболия), дължащи се на изтощение и стрес; самонараняване, което може да е физическо и родителите да не го забележат; депресивни състояния; хранителни нарушения, които понякога стават хранителни разстройства, но понякога се движат в сенките им; засилен перфекционизъм (спусък за обсесивно-компулсивно разстройство); проблеми с фината моторика и физическа култура; неспособност да се грижат сами за себе си, да взимат решения и да се справят с ежедневния стрес.

Бейби Айнщайн и китайските тигри

В началото на 60-те Глен Доман, рехабилитатор на деца с травми на мозъка, публикува книгата "Как да научим бебето да чете". Със своите пет милиона копия и тласък на всякаква литература със заглавия "Как детето ни да е по-умно" тя скрива десетилетия сериозна научна работа на психолози като Пиаже и Виготски. Несигурните родители утъпкват пътя със златни монети за всевъзможни играчки, "развиващи интелигентността", и образователни елементи. Само две десетилетия по-късно психолозите виждат първите данни за стрес при деца, които не живеят в проблемна семейна среда. Така се вижда нагледно, че свръхстимулацията с джаджи не ражда Исак-Нютъновци, защото тя не е опасна като липсата на стимулация изобщо, но лишава децата от възможността да "изобретяват" и да скучаят. Детето да не прави нищо?! Това е болната тема на амбициозните родители днес, фигуриращи в психологическата литература като "хиперродителите". Те са убедени, че ако вкарат детето в правия път и определят с какво да се занимават наследниците им (уроци по програмиране в предучилищна възраст, някой?), по възможност още преди да бъдат родени (Моцартови концерти за бременни с цел по-умни мозъци на бебетата в тях?), всичко ще бъде както трябва. Така академичният успех е единственото, което трябва на едно дете, за да заслужи похвали. Родителите са хеликоптери, готови винаги да свършат всичко вместо децата си и да долетят при всеки проблем, често и без да има такъв,. Затова и тези деца изобщо не знаят как да решават проблеми. Някои са от породата на китайските тигри. Мемоарите на Ейми Чуа "Бойният химн на майката-тигър" са тяхната "Педагогическа поема", в която на първо място са дисциплината и стремежа към отличен успех, почивка – когато се пенсионираш. За децата това е любов с големи условия, а не "безусловна любов". Наистина този начин на възпитание има ефект, но родителите тигри отглеждат бъдещи възрастни с депресия. Също както онези, които не задават правила и нямат изисквания, т.нар. либерални родители, или "медузите" според една класификация, предопределят в по-голяма степен децата им да са силно импулсивни, да не успяват да се контролират и от това да страдат социалните им умения. Вероятно идеални са "делфините", които дават време и пространство на децата си,. Те обаче са рядко срещани - като едноименните бозайници.

Парадоксът: Малко повече е много повече

Ако имате (малко по-)високи очаквания към децата си... те ще ги изпълнят, е изводът от германски и американски проучвания, провеждани пет години с няколко хиляди деца и родители. Това води до следните изводи: Родителите, които стимулират децата си да скочат малко над възможностите си, имат успех. Но ако родителите имат свръхочаквания или обратното – подценяват децата си, хлапетата се провалят – в първия случай с цената на стрес и психични изживявания, а във втория буквално - с резултатите от изпитите. Каква е разликата между тези три типа родители? Само първите имат реалистични очаквания и познават децата си – при вторите и третите това не е така. Другата е разликата между големи очаквания и голям натиск. Децата, чиито родители имат високи очаквания, са по-успяващи, мотивирани и имат самочувствие. Докато тези, които са подложени на голям натиск и изисквания, са съпроводени с негъвкави, нереалистични и ненужни задачи към тях (три езика, пиано, шампион по ски, отличник по химия). Целта е да имате високи очаквания и да натискате по-слабо децата. При високите очаквания искате детето да постигне най-доброто, а натискът е с цел точно то да е най-доброто, с най-високите оценки. Така обаче го лишавате от правото му на "стремеж към щастие". И някой ден, когато вече е голямо, тепърва, след поредици от тежки чисто емоционално и психически месеци и години, ще трябва да се научи бавно и много трудно да бъде щастливо – защото щастието също се тренира между другото. С редовни малки дози и спокойствие. И с това да се харесваш заради себе си, а не с това, което си постигнал.